С решение № 272 от 11.01.2021г., постановено по адм. д. № 5403/2019 г. Върховният административен съд, тричленен състав на четвърто отделение, е отхвърлил жалбата, подадена от Г. Б. от гр. С. срещу решение на Висшия съдебен съвет, обективирано в т.15.6.1 от протокол № 6 от заседание на Пленума, проведено на 14.03.2019г. С решението съдът е осъдил жалбоподателката да заплати на Висшия съдебен съвет сумата 100лв. юрисконсулско възнаграждение.
Срещу така постановеното решение е подадена касационна жалба от Г. Б. от гр. С., чрез процесуалния й представител адв. П. С.. В същата се прави оплакване, че решението на тричленния състав на Върховния административен съд е неправилно, като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени процесуални нарушения, както и е необосновано отм. енителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. В жалбата се излагат подробни доводи в подкрепа на оплакванията. М. В административен съд да постанови решение, с което да отмени решението на тричленния състав на ВАС и вместо него да постанови друго такова, с което да отмени оспореното решение на Висшия съдебен съвет и да върне делото като преписка на същия за произнасяне по молбата на Г. Б. с вх. № 93-00-82 11 от 04.01.2016г. съобразно указания по тълкуване и прилагане на закона.
Ответният по касационната жалба Висш съдебен съвет – София чрез своя процесуален представител Д. Г. взема становище за неоснователност на жалбата. Претендира заплащане на разноски.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, петчленен състав на първа колегия, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 от АПК, приема за установено следното: Касационна жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.
С решението тричленният състав на ВАС, четвърто отделение, е отхвърлил жалбата, подадена от Г. Б. от гр. С. срещу решение на Висшия съдебен съвет, обективирано в т.15.6.1 от протокол № 6 от заседание на Пленума, проведено на 14.03.2019г., с което на жалбоподателката е отказано даването на съгласие за закупуване на държавно ведомствено жилище, на което е била наемател. Първоинстанционният съд е описал подробно в съдебното решение фактическата обстановка по издаване на оспореното решение – настаняването на Г. Б. от гр. С. въ ведомствено жилище, собственост към момента на настаняването на Министерство на правосъдието, сключеният договор за наем, подаването на искане за закупуване на жилището до министъра на правосъдието, изпращането на преписката на Висшия съдебен съвет /ВСС/ и постановяването на оспореното решение. Изложени са мотиви, че оспореният акт е издаден от компетентен орган, в предписаната от закона форма, при спазване на административно-производствените правила и е в съответствие с материалния закон – ЗДС (ЗАКОН ЗЗД ДЪРЖАВНАТА СОБСТВЕНОСТ). Аргументите на първоинстанционния съд за съответствието на акта с материалния закон се свеждат до следното: 1. Посочено е, че ВСС управлява недвижимите имоти на съдебната система съгласно чл.130а, ал. 2,т.6 от Конституцията на Р. Б. По тази причина молбата на жалбоподателката за закупуване на жилището е предадена от Министерство на правосъдието на Висшия съдебен съвет. 2. Отбелязано е, че Комисията „Управление на собствеността“ към ВСС е решила и внесла във ВСС предложение да не бъде давано съгласие за закупуване на жилището по смисъла на чл.73,ал.2, т.4 ППЗДС. 3. В този смисъл е и оспореното решение на ВСС, като мотивът за вземането му е обстоятелството, че има много голям брой постъпили заявления от служители на съдебната власт за настаняване във ведомствени жилища, а жилищният фонд предоставен в негово управление е ограничен. 4. Направено е тълкуване на нормата на чл.46,ал.2 от ЗДС (ЗАКОН ЗЗД ДЪРЖАВНАТА СОБСТВЕНОСТ) /ЗДС/ и свързаните с нея разпоредби на Правилника по неговото прилагане, глава шеста „Продажба и замяна на държавни жилища и други имоти“ - стр.4 от решението, л.143 от делото. Отбелязано е, че едно от изискванията е това по чл.73,ал.2,т.4 ППЗДС – към молбата за закупуване да е приложено разрешение от ръководителя на ведомството за закупуване на жилището, в което да бъде посочена и продажната цена на имота, в която хипотеза е издадено решението на ВСС. 5. Изведен е самостоятелен извод, че при вземането на такова решение административният орган действа при условията на оперативна самостоятелност, а в случая като мотив за вземане на решението е прието ограниченият ведомствен фонд и големият броя желаещи служители от съдебната система, които искат да бъдат настанени във ведомствени жилища. 6. Изложени са самостоятелни мотиви, че на този етеп от процедурата административният орган не е бил длъжен да анализира дали жалбоподателката отговаря на изискванията на Закон за закупуване на жилище и дали за нея е налице жилищна нужда. Аргументът в тази насока е изведен от нормата на вече цитирания чл. 73,ал.2 ППЗДС, който определя какви документи следва да бъдат приложени към молбата за закупуване на ведомствено жилище, и след набавянето на които, в това число и на разрешение на ръководителя на ведомството да закупуване, искането и приложените към него документи да бъдат разгледани. 7. Прието е, че при постановяване на решението административният орган е спазил принципа на равенството, визиран в чл.8,ал.2 АПК, според който в условията на оперативна самостоятелност, при еднакви условия, сходните случаи се третират еднакво. В случая от протокола на проведеното заседание на 14.03.2019г. ВСС е разгледал 17бр. молби за закупуване на ведомствени жилища и не е дал разрешение по нито една от тях.
Направен е краен извод за законосъобразност на оспорения административен акт и неоснователност на жалбата.
Решението на тричленния състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, е правилно и законосъобразно.
В касационната жалба на Г. Б. се излагат доводи за неправилност на първоинстанционното решение поради наличие на всички отменителни основания по чл.209,т.3 АПК – нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Излагат се оплаквания, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че оспореното решение на ВСС е издадено при спазване на принципа за равенство, тъй като не всички заявления за закупуване на жилища са подадени при идентични условия. На отделен ред се излагат оплаквания, че неправилно съдебният състав е приел за неоснователно възражението на жалбоподателката, че оспореният административен акт не е мотивиран. Навеждат се и оплаквания за допуснато нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващи се в това, че тричленният състав неоснователно е отказал да събере доказателства относно броя ведомствени жилища, притежавани от ВСС и броят на кандидатите за настаняване. На отделен ред се поддържат и оплаквания, свързани с неправилно приложение на материалния закон – чл.46,ал.2 ЗДС.
По направените оплаквания настоящият състав на касационната инстанция приема за установено следното:
По делото няма спор за факти. Установено е, че жалбоподателката Г. Б. от гр. С. в качеството й на съдебен служител е била настанена под наем във ведомствено жилище, собственост на Министерство на правосъдието към момента на настаняването, а в последствие по силата на чл.130а, ал. 2,т.6 от Конституцията на Р. Б прехвърлено на Висшия съдебен съвет. От страна на Б. на 04.01.2016г. е подадено искане за закупуване ведомственото жилище, в което е била настанена до министъра на правосъдието, която впоследствие служебно е изпратена на ВСС. С оспореното решение последният е отказал да даде съгласие за закупуване на жилището и да определи продажна цена с мотив, че жилищният фонд, предоставен за стопанисване на ВСС е ограничен по обем, а има голям брой постъпили заявления от кандидати от съдебната система за настаняване в жилища от ведомствения фонд. По изложените по-горе мотиви първоинстанционният съдебен състав е приел постановеното решение на административния орган.
Настоящата съдебна инстанция споделя този негов извод при условията на чл.221,ал.2 АПК и го намира за обоснован на фактите по делото и при правилно приложение на материалния закон.
Продажбата на имот частна държавна собственост, представляващ ведомствено жилище се извършва по реда на глава VI от ППЗДС за задоволяване на жилищни нужди на настанени в тях наематели. Законодателят предвижда специален ред за продажбата им, като провеждането на търг като способ за определяне на купувача, е изключен. Идеята за наличието на държавни ведомствени жилища е настаняването в тях на лица, които имат жилищна нужда и се намират в трудово или служебно правоотношение със съответното ведомство, т. е. да се създадат необходими битови условия на тази категория служители и работници, които изпълняват служебни и трудови задължения при съответното ведомство и докато са служители и работници да имат право да ползват под наем държавно жилище. Затова в чл. 22, ал. 1 от ППЗДС се говори за "право за настаняване", при наличие на изисквания на законодателя за жилищна нужда по смисъла на чл. 22, ал. 1 от ППЗДС. Относно продажбата на тези държавни ведомствени жилища нещата са регламентирани по различен начин. Настанените под наем лица нямат регламентирано и гарантирано от държавата "право да купят ведомствено жилище", поради което няма корелативното на това "задължение" на административния орган да издаде разрешение за закупуване на ведомственото жилище, ако лицето е наемател и е поискало купуване. Онова, което е специално за режима на държавната собственост, предвид субекта, който притежава правото на собственост, са разписаните строги правила, по които се извършва и управлението и разпореждането. Административният орган е в правото си да прецени нуждата от ведомствени жилища и съответно да издаде или не разрешение за закупуването на ведомствен апартамент. В ЗДС и ППЗДС няма разпоредба, задължаваща го да издава разрешения, винаги когато бъдат поискани. Преценката се определя от предоставеното му право да управлява имотите - държавна собственост, в интерес на нуждите на ведомството.
Наведените в жалбата доводи за неправилност на изводите на изводите на първоинстанционния съд относно това, че решението е постановено при спазване на принципа за равенство, не могат да бъдат споделени. Обстоятелството, че въпросните 17бр. заявление за закупуване на ведомствени жилища, предоставени за управление на ВСС, са подадени в различни периоди от време и при различна правна рамка не променя ни по никакъв начин извода, че решението е взето при спазване на посочения принцип. Важното и същественото е, че при всички един от тях е постановен отказ за даване на разрешение с един единствен мотив – органичен ведомствен брой жилища и голям брой кандидати за настаняване в тях.
Наведените в касационната жалба доводи за неправилност на решението, обосновани с това, че решението на отказ е постановено близо три години след подаване на искането за такова, както и за пороци при прекратяване на наемното правоотношение на жалбоподателката, не могат да бъдат споделени. Тричленният състав явно е посочил в решението, че преценката дали заявителката отговаря на законовите условия за даване на разрешение за закупуване на ведомствено жилище следва да бъде извършена към момента на подаване на заявлението, към който момент няма спор, че тя е имала качество на наемател. Соченото в касационната жалба решение на ВАС, петчленен състав, № 13278 от 03.11.2017г., по адм. д. № 9609/2017г. е постановено при друга фактическа обстановка и съвсем различни мотиви.
Наведените в касационната жалба доводи за допуснати съществени процесуални нарушения, свързани с отказ на съда да бъдат събрани допълнителни доказателства относно броя на ведомствените жилища, стопанисвани от ВСС и броя на кандидатите за настаняване в тях, са неоснователни. Преценката дали да бъде дадено разрешение за закупуване на ведомствено жилище се извършва от административния орган при условията на оперативна самостоятелност. В този смисъл, дори да бъдат събрани доказателства относно броя на ведомствените жилища и броя на кандидатите за настаняване в тях, съдът няма правомощия да подлага на контрол дали преценката на административния орган при тези факти е правилна или не.
Наведените в касационната жалба оплаквания за необоснованост на първоинстанционното решение относно извода, че оспореният административен акт притежава мотиви, не може да бъде споделен. В решението на ВСС е посочен ясно мотива, поради който по всички постъпили искания за разрешение за продажба се постановява отказ. В този смисъл първоинстанционният съд правилно е приел, че оспореният акт отговаря на изисквания за форма и е издаден при спазване на административно-производствените правила, посочени в АПК.
Като е стигнал до извод за законосъобразност на оспореното решение на ВСС и неоснователност на жалбата, тричленният състав на Върховния административен, съд, четвърто отделение, е постановил едно правилно съдебно решение, което не страда от пороците, твърдени в касационната жалба, и при условията на чл. 221, ал. 2 АПК следва да бъде оставено в сила.
При този изход на процеса касационната жалбоподателка следва да бъде осъдена да заплати на ответника по касация при условията на чл.78,ал.8 ГПК във вр. с чл.144 АПК юрисконсулско възнаграждение в размер на 100лв.
Водим от горното и на основание на чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, петчленен състав на първа колегия, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 272 от 11.01.2021 г. на Върховния административен съд, тричленен състав на четвърто отделение, постановено по адм. д. № 5403/2019г.
ОСЪЖДА Г. Б. от гр. С., [улица], ап.[номер], да заплати на Висшия съдебен съвет – гр. С., ул.“Е. Й“ № 12, разноски по делото за настоящата съдебна инстанция в размер на 100 /сто/лева.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.