Производството е по реда на чл.208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс.
Образувано е по касационна жалба на „Г. Т“ ЕООД със седалище и адрес на управление гр. С. против решение № 7427/21.12.2020г., постановено по административно дело № 6141/2020г. на Административен съд - София-град.
Ответникът по касационната жалба - кметът на Столична община, чрез упълномощения си представител оспорва касационната жалба.
Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че първоинстанционният съд е развил подробни аргументи за съответствие на оспорения административен акт с материалния закон, които следва да бъдат споделени. Намира, че постановеното решение на съда е правилно и законосъобарзно, поради което следва да бъде оставено в сила.
Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, след като прецени направените в жалбата оплаквания във връзка с доказателствата по делото, констатира следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена срещу решение, което подлежи на касационно оспорване, в срока по чл.211, ал.1 от АПК и от надлежна страна с правен интерес, за която постановеното решение е неблагоприятно. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.
Предмет на оспорване в производството пред АССГ е изричен отказ на кмета на Столична община за изплащане на определеното парично обезщетение за отчужден имот в полза на „Г. Т“, обективиран в писмо изх.№ СОА20-ТД26-3507/1/ от 03.04.2020г.
Установените от административния съд факти са следните: Със заповед № СОА19-РД40-104/05.09.19г. на кмета на Столична община е отчужден поземлен имот с проектен идентификатор 68134.2813.332 (незастроен) с площ от 481 кв. м, представляващ реална част от поземлен имот с идентификатор 68134.2813.51 по КККР, собственост на „Г. Т“ ЕООД. За отчуждения имот е определено равностойно парично обезщетение, което е увеличено от 12 164,50 лева на 48 325,10 лева с решение № 8221 от 19.12.2019г., постановено по адм. д. № 12305/19г. по описа на АССГ. Съобразно представеното писмо изх.№ СОА20-ВК66-3211/24.04.2020г. сумата от 48325,10 лева е преведена по сметка на Столична община в общинска банка поради възбрана върху имота.
На 11.07.2019г. по отношение на отчуждения поземлен имот с идентификатор 68134.2813.51 в Службата по вписванията са вписани искова молба, с която от синдика на "Т. Т" ЕООД - в несъстоятелност, са предявени иск по чл.649, ал.1 от ТЗ във връзка с чл.135, ал.1 и ал.2 от ЗЗД и иск по чл.649, ал.2 от ТЗ и обезпечителна заповед за налагане на възбрана.
Съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в изискуемата писмена форма, при спазване на административнопроизводствените правила и при правилно приложение на материалния закон. Съдът е приел, че при наличието на спор за права върху отчуждения имот правилно административният орган е приложил правилото на чл.29, ал.2 от ЗОбС.
Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. Обосновани са изводите на административния съд, че не са налице посочените в жалбата нарушения на административнопроизводствени правила, които да обусловят отмяна на административния акт. Релевантните за спора факти са изяснени, обсъдени са доказателствата и доводите за нарушения на относимите процесуални и материалноправни разпоредби.
Съобразно правилото на чл.29 от ЗОбС паричното обезщетение, определено с влязлата в сила заповед или съдебното решение, се превежда от общината в посочената в заповедта банка по сметка на правоимащите. Ал.2 на нормата предвижда няколко хипотези, при които обезщетението се внася в банката по сметка на общината. Една от посочените в нормата хипотези е наличието на спор за правото върху дължимото обезщетение или за права върху отчуждавания имот между няколко лица. В тези случаи банката изплаща обезщетението на лицето, което установи правата си по съдебен ред, по нареждане на кмета на общината.
Административният съд е направил извод, че е налице спор за собственост, както и спор за правото върху дължимото обезщетение, поради което една от хипотезите на чл.29, ал.2 от ЗОбС е осъществена и правилно административният орган е отказал да изплати обезщетението на „Г. Т“, тъй като спорът не е разрешен.
Направеният извод за наличие на материално правната предпоставка, предвидена в чл. 29, ал. 2, пр. 3 от ЗОбС, послужила като основание за постановяване на отказа, е законосъобразен. В тази връзка съдът намира за неоснователно развитото в касационната жалба оплакване, че решението е постановено в противоречие с материалния закон, тъй като с вписаната искова молба не е предявен иск за собственост, а облигационен иск по чл.135 от ЗЗД, с който се претендира относителна недействителност на сделка. Това действително е така. От приложената по делото искова молба се установява, че с предявените искове се претендира обявяването на относителната недействителност спрямо кредиторите на несъстоятелността на „Т. Т“ ЕООД на покупко-продажбата на процесния недвижим имот, сключена между „Т. Т“ ЕООД и „Г. Т“ ЕООД на 02.06.2015г. на основание чл.135 от ЗЗД и връщането на имота в масата на несъстоятелността на основание чл.649, ал.2 от ТЗ.
Безспорно е, че искът по чл.135 ЗЗД е облигационен, а не вещен. При евентуалното му уважаване увреждащата сделка остава действителна за страните, но се счита нестанала по отношение на кредитора-ищец. При успешното провеждане на Павловия иск кредиторът - ищец по парично притезание получава възможността да насочи изпълнението за удовлетворяване на вземането към прехвърленото от длъжника имущество, независимо че то е преминало към третото лице (чл.135, ал.4 от ЗЗД). В конкретната хипотеза с иска по чл.135 от ЗЗД е обективно съединен и осъдителен иск по чл.649, ал.2 от ТЗ за връщане на процесния имот в масата на несъстоятелността.
С тези искове е заявен спор относно действителността на извършената с процесния имот сделка спрямо кредиторите на несъстоятелността и е поискано връщането на имуществото в масата на несъстоятелността. При уважаване на иска по чл.135 от ЗЗД, който е конститутивен по своя характер, правното положение, настъпило като последица от атакуваните сделки, се възстановява по отношение на кредиторите на масата на несъстоятелността в състоянието, което е било преди тяхното извършване. Всяка от страните дължи връщане на полученото на отпаднало основание.
В тази връзка следва да се отбележи обстоятелството, че чл.29, ал.2 от ЗОбС не изисква съществуващият спор да касае вещни права върху отчуждения имот. Напротив - използвано е общото понятие права върху отчуждавания имот. Освен това изрично е предвидено, че спорът може да касае и правото върху дължимото обезщетение. Конкретната хипотеза е точно такава. Налице е спор относно правото на кредиторите на несъстоятелността на "Т. Т" ЕООД да се удовлетворят при изпълнение върху процесния имот, респ. върху определеното за част от него обезщетение. Този спор касае именно процесния имот и определеното за него обезщетение, поради което предпоставката на чл.29, ал.2, предл.3 е налице. Без значение е и обстоятелството, че предявените искове касаят целия имот, а отчуждаването е засегнало само реална част от имота и обезщетението е определено само за тази част.
По изложените съображения и на основание чл.221, ал.2 от АПК, Върховният административен съд, състав на четвърто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 7427/21.12.2020г., постановено по административно дело № 6141/2020г. на Административен съд София - град. Решението е окончателно.