Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 5409/6.07.2022 г., подадена от И. П. С., чрез адвокат С. А., срещу решение № 61 от 9.05.2022 г. по гр. д. № 20215000500555/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 260179 от 15.07.2021 г. по гр. д. № 17/2021 г. на Окръжен съд – С. З.

С потвърденото първоинстанционно решение е признато за установено на основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на И. П. С., че на основание договори за дарение от 12.03.2013 г., обективирани в нот. акт № 42, том I, рег. № 1437, дело № 36/2013 г. на нотариус Р. Б. с рег. № * на НК, и нот. акт № 41, том I, рег. № 1430, дело № 35/2013 г. на нотариус Р. Б., с рег. № * на НК, Х. Д. Т. е собственик на следните недвижими имоти: 1) жилище № 2, представляващо западния апартамент, находящ се на първия етаж в жилищна сграда, в [населено място], на [улица], построена в съсобствено дворно място, представляващо парцел **, в квартал 32 по плана на [населено място], което жилище се състои от две спални, дневна, столова, кухненски бокс, килер, баня, тоалетна, две антрета и две тераси, със застроена площ от 82.96 кв. м, при граници на жилището: от север - улица, от изток - апартамент на Ж. М. Ж., от запад и от юг - двор, заедно с принадлежащите му: избено помещение № 79, с площ от 13.53 кв. м, при граници на избеното помещение: от север - коридор, от изток - мазе на М. У., от юг - коридор, от запад - коридор и избено помещение № 85, с площ от 10.92 кв. м, при граници на избеното помещение: от запад - мазе на М. У., от север - коридор, от изток - избено помещение на Ж. М., стълбище; таванско помещение № 95, с площ от 16.17 кв. м, при граници: от север - таван на Д. К., от изток - таван на Д. К., от запад - таван № 97; таванско помещение № 97, с площ от 7.14 кв. м, при граници: от север - антре, от изток - таван, от запад - таван на Т. Д.; и антре № 96, с площ от 5.22 кв. м от таванския етаж, заедно с 2/12 ид. ч. от стълбищна клетка № 26; заедно с 2/12 ид. ч. от тераса № 13; заедно с 2/12 ид. ч. от тераса № 39; заедно с 2/12 ид. ч. от тераса № 64 към стълбищна клетка, както и заедно с 2/12 ид. ч. от коридор № 89 в сутерена; заедно с 2/12 ид. ч. от антре № 92, антре № 100 в таванския етаж, както и заедно с 2/12 ид. ч. от общите части на жилищната сграда, съгласно описание по нотариален акт, а съгласно описание по схема на СГКК описаното жилище представлява: самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, находящо се в [населено място], обл. С. З, по КККР, одобрени със заповед № РД-18-65/30.05.2008 г. на изп. директор на АГКК, с адрес на имота: [населено място], [улица], ет. 1, ап. № 2. Самостоятелният обект се намира в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор ***. Предназначение на самостоятелният обект: жилище-апартамент, брой нива на обекта - 1, с площ по документ от 82.96 кв. м, с прилежащи части: мазе № 79, мазе № 85, таван № 95, таван № 97, антре № 96, ниво - 1, съседни самостоятелни обекти: на същия етаж - самостоятелен обект с идентификатор *****, под обекта – няма, над обекта - самостоятелен обект с идентификатор *****; 2) 1/6 ид. ч. от дворно място, находящо се в [населено място], на [улица], цялото с площ от 439 кв. м по нотариален акт, съставляващо поземлен имот № * в квартал 32 по плана на [населено място], при граници на цялото дворно място: от север - улица, от юг - Г. Г., от изток - Н. П. и от запад - И. Т., съгласно описание по нотариален акт № 167, том IV, нот. д. № 1147/1966 г. по описа на нотариуса при СтРС, а по схема на СГКК описаното дворно място представлява поземлен имот с идентификатор ***, находящо се в [населено място], обл. С. З., по КККР, одобрени със заповед № РД-18-65/30.05.2008 г. на изп. директор на АГКК, с адрес на имота: [населено място], [улица], с площ от 463 кв. м, трайно предназначение: урбанизирана територия, начин на трайно ползване: комплексно застрояване, с номер по предходен план: * в квартал 32 парцел *, при съседи: поземлени имоти с идентификатори ***, ***, ***, ***; 3) жилище № А-11, находящо се на трети жилищен етаж, представляващ четвърти етаж в жилищна сграда с построени на първи партерен етаж магазини и три жилищни етажа над тях, построена в дворно място, цялото от 357 кв. м по нотариален акт, а по скица - 364 кв. м, представляващо УПИ ** в квартал 26-Б, при граници на дворното място: север - [улица], изток - [улица], юг - УПИ **, запад - УПИ **, по плана на [населено място], находящо се в [населено място] на [улица], което жилище се състои от: дневна-столова с кухненски бокс, две спални, баня-тоалетна, тоалетна, коридор и две тераси, със застроена площ от 92.48 кв. м, при граници на жилището: от север - апартамент № 10, стълбищна клетка, коридор и апартамент № 9, от изток – [улица], от юг - калкан с УПИ **, от запад - апартамент № 9 и двор, заедно с принадлежащите му избено помещение № 1 на сутеренния етаж, с полезна площ от 2.57 кв. м, при граници на избеното помещение: от север - [улица], от изток – коридор, от юг - мазе № 2, от запад - двор, а както и заедно с 6.916 % ид. ч. от общите части на сградата, съгласно описание по нотариален акт, а по схема на СГКК описаното жилище представлява самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****, находящо се в [населено място], обл. С. З., по КККР, одобрени със заповед № РД-18-65/30.05.2008 г. на изп. директор па АГКК, с адрес на имота: [населено място], [улица], ет. 4, ап. № 11. Самостоятелният обект се намира в сграда № 1, разположена в поземлен имот с идентификатор ***. Предназначение на самостоятелния обект: жилище-апартамент, брой нива на обекта - 1, с площ по документ от 92.48 кв. м; прилежащи части: избено помещение № 1; ниво - 1; съседни самостоятелни обекти: на същия етаж - самостоятелни обекти с идентификатори *****, *****, под обекта - самостоятелен обект с идентификатор *****, над обекта - самостоятелен обект с идентификатор *****, като на основание чл. 108 ЗС ответницата е осъдена да предаде на ищеца владението върху тях.

Въззивният съд е посочил, че ищецът твърди, че по силата на договор за дарение, обективиран в нот. акт № 42, т. І, рег. № 1437, дело № 36/12.03.2013 г., сключен между Д. Т. С. и Д. Ж. С., от една страна, като дарители и Х. Д. Т., от друга страна, като дарен, придобил правото на собственост върху имотите на [улица]в [населено място], като дарителите си запазили пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху тях, а също така, че по силата на договор за дарение, обективиран в нот. акт № 41, т. І, рег. № 1430, дело № 35/12.03.2013 г., сключен между Д. Ж. С., от една страна, като дарител и Х. Д. Т., от друга страна, като дарен, придобил правото на собственост върху имота на [улица] [населено място], като дарителят си запазил пожизнено и безвъзмездно право на ползване върху имота. Д. Т. С. починала на 4.11.2015 г., поради което се погасило учреденото в нейна полза право на ползване върху дарените с първия договор за дарение имоти. На 14.02.2016 г. Д. Ж. С. сключил граждански брак с ответницата И. П. С., а на 27.09.2020 г. той починал, поради което се погасили учредените с двата договора за дарение в негова полза права на ползване върху имотите. Сочи се в исковата молба, че на 6.10.2020 г. ищецът в присъствието на свидетели поканил ответницата да му предаде ключовете за имотите, което следвало да стане на 16.10.2020 г., от 18.00 ч., на адрес: [населено място], [улица], ет. 1, ап. № 2, но при посещение на място в уговорения ден и час не била установена ответницата на адреса. Впоследствие Х. Т. констатирал, че ответницата е обявила имота, находящ се на [улица], ет. 1, ап. № 2, за покупко-продажба, за което подал жалба в полицията. На 1.12.2020 г. изпратил чрез частен съдебен изпълнител покана на И. П. С. да му предаде владението върху имотите, получена на 5.01.2021 г. от дъщеря й С. Н., но на 7.01.2021 г. получил отговор, с който ответницата му заявила, че е собственик на имотите по силата на давностно владение и отказва да му предаде владението им. Ищецът твърди, че в периода от 2017 г. до 2020 г. той е плащал данъците на имотите и никога не е преставал да се интересува от тях, поради което оспорва придобивното основание на ответницата.

Съдът е съобразил отговора на исковата молба и уточнението му. Визирал е, че И. С. е оспорила исковете като неоснователни чрез възражения за нищожност на придобивните основания на ищеца (договорите за дарение), поради това, че накърняват добрите нрави, сключени са при липса на съгласие и при липса на основание. Изложила е доводи, че приживе Д. Ж. С. е страдал от психично заболяване - параноидна шизофрения, с непрекъснато протичащ и прогресиращ дефицит, поради което е имал нужда да бъде гледан ежедневно и постоянно, и да бъде издържан. По този повод, с пет отделни договора за дарение, сключени в периода 12.03.2013 г. - 11.04.2013 г., той се е разпоредил с всички свои недвижими имоти в полза на ищеца Х. Д. Т., който следвало да поеме грижите и издръжката на Д. Ж. С.. Според ответницата, предвид здравословното си състояние към момента на сключване на процесните договори за дарение, Д. Ж. С. е бил в трайна неспособност да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, а майка му Д. Т. С. не е имала дарствено намерение, а е искала ищецът да поеме грижите за сина й след смъртта й. В открито съдебно заседание е уточнено, че не се твърди наличието на относителна симулация на двата договора за дарение, които да прикриват договори за издръжка и гледане, а липса на дарствено намерение, която за Д. Ж. С. произтича от невъзможността му да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи, а за Д. Т. С. произтича от желанието й да осигури гледане и издръжка за сина си след нейната смърт.

И. С. счита, че двата договора за дарение са нищожни, поради сключването им в нарушение на добрите нрави, евентуално – поради липса на съгласие, евентуално - при липса на основание. Прави и възражение за придобиване на правото на собственост върху имотите по силата на давностно владение чрез присъединяване на владението на наследодателя й Д. Ж. С., който владял процесните имоти от датите на придобиването им, съответно, от 1996 г. за недвижимите имоти, предмет на договора за дарение, обективиран в нот. акт № 42/12.03.2013 г., и от 2001 г. за недвижимия имот, предмет на договора за дарение по нот. акт № 41/12.03.2013 г., до смъртта му, а след нея тя, като единствен негов наследник, считано от датата на смъртта му (27.09.2020 г.), установила самостоятелно владение върху имотите. Оспорва, че със сключването на двата договора за дарение владението на праводателя й не е било прекъснато, тъй като договорите са нищожни, а Д. Ж. С. и майка му не са преставали да владеят и ползват имотите, всеки от двамата съответно до смъртта си.

Ответницата е атакувала твърденията на ищеца, че до получаване на отговора на нотариалната покана никой не му е оспорвал правото на собственост, като в тази връзка е изтъкнала твърдения, че след сключване на договорите за дарение ищецът започнал да се укрива от Д. Ж. С. и неговата майка, които желаели или да получат обещаната издръжка и гледане, или да анулират договорите за дарение.

След смъртта на Д. Т. С. ответницата и съпругът й също правили опити за уреждане на отношенията си с ищеца, но впоследствие той започнал да ги заплашва с физическа саморазправа, което породило у тях страх. Оспорила е твърденията, че е имало уговорка между нея и ищеца за предаване на ключовете на имотите, тъй като винаги ги е считала за собствени на съпруга й, а впоследствие - за своя собственост. Не спори, че спорните имоти са в нейна фактическа власт.

Апелативен съд - Пловдив е възпроизвел подробно в решението си мотивите на обжалвания пред него първоинстанционен съдебен акт, а именно:Окръжен съд – С. З е приел следното от фактическа страна: с нот. акт № 42, том I, рег. № 1437, дело № 36/2013 г., на 12.03.2013 г. Д. Ж. С. и Д. Т. С. са дарили на Х. Д. Т. собствените си недвижими имоти, представляващи жилище № 2, находящо се на първи етаж в жилищна сграда, построена в [населено място], на [улица], заедно с прилежащите му избени и тавански помещения и 2/12 ид. ч. от стълбищна клетка, тераси, коридор, антрета и от общите части на сградата, както и 1/6 идеална част от дворното място, в която е построена жилищната сграда (описани подробно по-горе), като дарителите са си запазили пожизнено безвъзмездно право на ползване върху дарените имоти; с нот. акт № 41, том I, peг. № 1430, дело № 35/2013 г., на 12.03.2013 г. Д. Ж. С. е дарил на Х. Д. Т. собствения си недвижим имот, представляващ жилище, находящо се на третия жилищен етаж на жилищна сграда, построена в [населено място], [улица], заедно с прилежащото му избено помещение № 1 и с 6.916% ид. ч. от общите части на сградата, като дарителят си е запазил пожизнено безвъзмездно право на ползване върху дарения имот; с нот. акт № 113, т. І, рег. № 1056, дело № 85/2013 г., на 29.03.2013 г. Д. Ж. С. и Д. Т. С. са дарили на Х. Д. Т. собствените си недвижими имоти, представляващи 1/2 ид. ч. от овощна градина и две лозета, находящи се в землището на [населено място], като Д. Т. С. си е запазила пожизнено безвъзмездно право на ползване върху дарените имоти; с нот. акт № 167, т. І, рег. № 2010, дело № 152/2013 г., на 8.04.2013 г. Д. Ж. С. и Д. Т. С. са дарили на Х. Д. Т. собствения си недвижим имот, представляващ 42/216 ид. ч. от дворно място, находящо се в [населено място], пл. „С.“ № 23, като двамата дарители са си запазили пожизнено безвъзмездно право на ползване върху дарения имот; с нот. акт № 133, т. І, рег. № 1218, дело № 101/2013 г., на 11.04.2013 г. Д. Т. С. е дарила на Х. Д. Т. собствения си недвижим имот, представляващ овощна градина, находяща се в землището на [населено място], като си е запазила пожизнено безвъзмездно право на ползване върху дарения имот. Първоинстанционният съд е приел заключение на съдебнопсихиатрична експертиза, което е кредитирал като обективно, компетентно и обосновано, като е съобразил и представените писмени доказателства - ЕР № 1975 от 129 зас./19.09.2011 г. на ТЕЛК за психични заболявания към „Център за психично здраве отм. а Загора“ ЕООД, етапна епикриза от 3.12.2014 г. на „ДКЦ I“ ЕООД отм. а Загора, етапна епикриза от 4.07.2019 г. на „ИПСМП д-р И. Д“ - С. З, съдебнопсихиатрично освидетелстване от 14.02.2013 г. на д-р Д. К., от които се установява, че към датата на сключване на процесните договори за дарение на недвижими имоти – 12.03.2013 г., Д. Ж. С. е страдал от психично заболяване - параноидна шизофрения, с непрекъснато протичане и прогресиращ дефицит. Той е бил в състояние да разбира свойството и значението на деянията си и в състояние да ръководи делата си, да управлява имуществото си и да се разпорежда с него.

Окръжен съд отм. а Загора е приел, че от заключението на вещото лице и от медицинската документация относно заболяването на Д. Ж. С. от параноидна шизофрения не се установява, че към 12.03.2013 г. той е бил лишен по болестни причини да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи.

По данни от наличната медицинска документация заболяването на Д. Ж. С. е протичало непрекъснато, без пристъпи, с чести обостряния на симптомите и нарастващ дефицит на личността. Това е довело до социална и професионална дисфункция - за значителен период от време от началото на разстройството една или повече големи области на функционирането, като работа, интерперсонални отношения или себеобгрижване, са значително под нивото, постигнато преди началото. Когато началото е в детството, както в случая на Д. С., заболяването е довело до невъзможност да се постигне очакваното ниво на интерперсонални, академични или професионални постижения. Завършило е с изразен дефицит на функциониране в обществото, като водещи са негативните симптоми: емоционална хладност, социална дистанцираност, пасивност, снижена социална активност, безинициативност, лошо самообслужване.

При устното изложение на заключението в съдебно заседание вещото лице е посочило, че в медицинската документация не е срещнало данни за наличието на остра психоза или продължително разстройство на съзнанието, които биха допринесли за нарушаване на възможността на Д. С. да разбира свойството и значението на постъпките си, защото самото боледуване от шизофрения не обуславя подобна невъзможност, а тя произтича от конкретни симптоми на психичното заболяване. Съгласно приетото по делото съдебнопсихиатрично освидетелстване от 14.02.2013 г. на д-р Д. К. - специалист-психиатър, на посочената дата д-р К. е освидетелствала Д. Т. С. и е дала заключение, че освидетелстваната разбира свойството и значението на деянията си и е в състояние да ръководи делата си, да управлява имуществото си и да се разпорежда с него.

От показанията на разпитаните по почин на ищеца свидетели М. Б. и Т. З. се установява, че Д. Т. С. и бабата на Х. Т. били в много близки дългогодишни приятелски отношения. По тази причина Д. С. и синът й Д. поддържали близки отношения с Х. Т. и неговата майка - Т. З.. Свидетелката Б. била колежка с Д. С., а с ищеца и неговата майка били съседи, поради което знаела за близките отношения между Д. С. и бабата и майката на Х. Т.. Знаела, че преди около пет години Д. С. и Д. С. дарили на Х. Т. апартамента, в който живеели, находящ се в [населено място], [улица]. След смъртта на Д. С. била срещала по пътя Д. С., но не била забелязала промяна в отношението му към Х. Т. и майка му Т..

От показанията на свидетелката Т. З. - майка на ищеца, се установява, че тя е била в много близки дългогодишни приятелски отношения с Д. С., понеже нейните родители са били в такива отношения с Д. и съпругът й. Двете поддържали изключително топли и хуманни чувства, основани на доверие и взаимопомощ, поради което, преди да почине през 2015 г., Д. С. дарила на Х. Т. двата си апартамента, находящи се в [населено място], на [улица]и на [улица], защото много го обичала и уважавала, и разчитала на него да се грижи за Д. С. след смъртта й. От своя страна Х. Т. казвал, че няма опасност Д. С. да остане на улицата. Свидетелката придружила Д. С. при нотариуса в деня на сключване на процесните договори за дарение и видяла, че Д. С. бил в пълно съзнание и подписал всичко, което му било казано. От своя страна Д. С. била изключително здрав човек, твърда като камък, и никога не била имала проблеми от психически характер, а единствено с напредване на възрастта получила диабет. Освен тези два апартамента, Д. и Д. С. имали и земеделска земя, лозя и стара къща в К., които по същото време също подарили на Х. Т.. Д. С. искала да остави всичките си имоти на ищеца, тъй като, макар да имала наследници, не поддържала с тях близки отношения, а много обичала Х. Т. и разчитала на него.

След смъртта й ищецът и неговата майка продължили да поддържат добри отношения с Д. С. и да му помагат до момента, в който разбрали, че е сключил брак с И. П. С.. С ответницата Д. С. се познавал отдавна от престой в болнично заведение. И двамата страдали от психични заболявания. В годините назад ответницата често ходела у дома им, за да помага с домакинската работа. Още оттогава Д. С. я харесвал и искал да се оженят, но майка му била против тази връзка и не му разрешавала. От показанията на свидетелката И. С. се установява, че от 1990 г. до пенсионирането си преди десет години тя е работила като медицинска сестра в психиатричния диспансер в [населено място]. По този повод познавала Д. С., Д. С. и И. С., като последните двама й били пациенти. Заболяването на Д. С. изисквало периодични посещения в стационара за контролни прегледи и проследяване на психичното му състояние, а престои в болничното заведение се налагали при кризи. Според свидетелката Д. С. бил много приятен човек, със стойностно образование и подредено поведение, когато е в нормално състояние.

С И. С. свидетелката живеела в един квартал и по тази причина я познавала по-отблизо. След сключването на брака между Д. С. и И. С., двамата потърсили С. за съвет, защото били разбрали, че майката на Д. е дала имотите му на някакви хора, които трябвало да се грижат за него до края на живота му и да го наглеждат, но той не ги бил виждал. По този повод Д. С. бил много притеснен и разтревожен и търсил съвет от свидетелката. И. С. сочи също, че с ответницата Д. С. се познавал отдавна и в годините назад тя често ходела в дома им, за да помага с домакинската работа, като оттогава той я харесвал и искал да се оженят, но майка му се противопоставяла.

Д. С. била властна жена, с голямо самочувствие, и в нейно присъствие синът й бил по-плах и притеснен. Докато Д. С. била жива, по-рядко водела сина си на контролни прегледи в психиатричния диспансер, той имал чести пристъпи, поради което постъпвал за лечение в болницата в Раднево. След като Д. С. се оженил за И. С., тя се грижела добре за него, била отлична домакиня, а посещенията му за лечение в стационара намалели. От показанията на свидетеля Д. Н. - зет на ответницата, се установява, че познавал Д. С., ходил да му върши ремонтни дейности в апартаментите в [населено място], на [улица]и на [улица], което се случило след като той се бил оженил вече за И. С.. Д. С. свидетелят само бил виждал на два-три пъти. Д. С. не бил в добро здравословно състояние, защото имал психическо заболяване и се нуждаел някой да се грижи за него.

По тази причина за него денонощно се грижела съпругата му И. С., която го обгрижвала дори за личния му тоалет. Д. С. имал два апартамента в [населено място], като в единия живял и до смъртта си през 2020 г. От показанията на свидетелката С. Н. - дъщеря на ответницата, се установява, че познава Д. С. и покойната му майка от около 40 години. Д. С. бил болен от психично заболяване, поради което бил изключително наивен и доверчив, винаги търсел закрила и подкрепа, имал нужда някой да се грижи за него и от много време имал желание да се ожени за майката на свидетелката, като многократно бил ходил да й иска съгласието за това. След смъртта на Д. С., Д. С. заживял в дома си с ответницата, а през 2016 г. те се оженили. И. С. се грижела за Д. С. и поддържала домакинството. За времето, откакто двамата били женени, ищецът и неговите близки въобще не били търсили Д. С. и не се били интересували от него. През 2018 г. - 2019 г. той ги бил потърсил във връзка с нужда от средства за ремонт на покрива, но те го изгонили с обидни думи. Преди смъртта си Д. С. потърсил Х. Т. по телефона, тъй като искал да сключат споразумение да си върне имотите, но съпругата на ищеца разговаряла с него, като го обиждала и му забранила да се обажда повече.

След смъртта на Д. С. ищецът отишъл при И. С. и искал да я изхвърли от жилището. Според свидетелката майка й страда от психично заболяване от много години, но е в постоянна ремисия и е честен и стойностен човек. Още от края на 90-те години ходела в жилището на Д. С., за да й помага в домакинската работа. Д. С. била изключително властна жена, която се разпореждала с живота на децата си. Д. С. бил изключително интелигентен, но болен, поради което бил страхлив и манипулируем. На свидетелката той бил казвал, че майка му го е накарала да дари имотите на Х. Т..

От показанията на свидетелката Г. К. се установило, че познава цялото семейство С. от 1974 г., понеже са били съседи в жилищната сграда, находяща се на [улица]. Д. С. имала двама сина - Н. и Д., които страдали от психични заболявания. Тя била много опасна, агресивна, жестока към децата си, малтретирала ги, биела ги и те се чувствали смачкани от нейното поведение. Д. С. употребявала алкохол, като се случвало да вдига семейни скандали и да бие съпруга си. Тя не се грижела добре за синовете си, не давала лекарства на Д., който често ходел мръсен и в неугледен вид. Постоянно го навиквала и го биела, изисквала и налагала безпрекословно подчинение.

От Д. С. през 2014 г. - 2015 г. свидетелката научила, че С. е дала всичките си имоти на свои близки познати, които ще се грижат и ще издържат Д. С., когато тя не е в състояние или я няма. Отново от нея свидетелката знаела, че Д. С. от много време искал да се ожени за И., но майката била против и му забранявала. След смъртта на майка си, Д. се оженил за И. в началото на 2016 г. и оттогава свидетелката познавала ответницата, като тя заживяла в апартамента му на [улица]. И. С. се грижела добре за съпруга си, той бил с повишено самочувствие и спретнат, а тя поддържала изрядно домакинство. Свидетелката сочи, че не познава Х. Т. и неговата майка, която никога не била виждала в близкото обкръжение на Д. С. и сина й Д.. Ищецът и роднините му не били присъствали на погребението на Д. С.. За пръв път свидетелката видяла ищеца и майка му през лятото на 2020 г., когато се наложило да правят ремонт на покрива на жилищната сграда. Тъй като Д. С. нямал пари, заедно със свидетелката отишли до дома на Х. Т., за да поискат от него да му даде. На вратата излезли майката и съпругата на ищеца, които нападнали словесно Д. С., държали се грубо и неучтиво с него и го изгонили без да дадат пари за ремонта. Първоинстанционният съд е приел, че от показанията на свидетелите се установява, че Д. С. и Д. С. през целия си живот са живели в жилището на [улица].

От показанията на свидетелката Р. Б. се установява, че няма спомен за извършените от нея в качеството й на нотариус през 2013 г. нотариални удостоверявания на процесните договори за дарение. Сочи, че не е нарушила строго формалната процедура за прочитане на нотариалния акт и получаване на съгласие от участващите по сделката лица. Окръжният съд е кредитирал обсъдените свидетелски показания, като логични, без вътрешни противоречия и взаимно кореспондиращи си. Показанията на свидетелите З., Н. и Н. е ценил по реда на чл. 172 ГПК, предвид възможната тяхна заинтересованост и поради това не е кредитирал като верни показанията на свидетелката Т. З. в частта им, в която се твърдяло, че Х. Т. и самата свидетелка са продължили да поддържат близки отношения с Д. С. и след смъртта на неговата майка и да се грижат за него.

В тази им част е намерил, че те са опровергани от показанията на свидетелите Н. и Н., чиито показания се подкрепят от показанията на незаинтересованата (без родствена връзка със страните) свидетелка Г. К.. Въз основа на съпоставка между показанията на отделните свидетели Окръжен съд – С. З е приел за доказано, че Д. С. е била в много близки приятелски отношения с Т. З., които са обхванали в известна степен и техните синове Д. С. и Х. Т.. Тези близки отношения са продължили до смъртта на Д. С., а след сключването на брак между Д. С. и И. С. отношенията между семейството на Х. Т. и Д. С. са били преустановени. Безспорни са между страните фактите, че Д. Т. С. е починала на 4.11.2015 г., а Д. Ж. С. - на 27.09.2020 г., както и че преди смъртта си Д. Ж. С. е сключил на 14.02.2016 г. граждански брак с ответницата И. П. С., която понастоящем упражнява фактическата власт върху спорните недвижими имоти. От представените с исковата молба писмени доказателства - приходни квитанции на О. С. З, се установява, че за периода от 2017 г. до 2021 г. дължимите за тези имоти местни данъци и такси са били заплатени от Х. Д. Т.. С връчена на 5.01.2020 г. чрез частен съдебен изпълнител покана Х. И. Т. е поканил И. П. С. да му предаде ключовете за процесните недвижими имоти в седмодневен срок от поканата и да ги освободи от личните си вещи.

С получено от Х. Т. на 7.01.2020 г. писмо ответницата го е уведомила, че се счита за собственик по наследство от покойния си съпруг на двата недвижими имота и продължило повече от десет години давностно владение на същите. Поради това е отказала да му предаде ключовете и му е заявила, че не го допуска в имотите.

Въззивният съд е посочил, че при така установените факти първата съдебна инстанция е направила следните правни изводи: предявените кумулативно обективно съединени искове са с правни основания по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 108 ЗС, като съдът ги е намерил за допустими, предявени от лице с право на иск, срещу надлежен ответник и при наличието на правен интерес за ищеца; съдът е квалифицирал правните основания на възраженията на ответницата по чл. 26, ал. 1, пр. трето, чл. 26, ал. 2, пр. второ и чл. 26, ал. 2, пр. четвърто ЗЗД, и по чл. 79 ЗС.

Визирал е, че съображенията Окръжен съд – С. З да намери исковете за основателни са: съгласно разпоредбата на чл. 77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правна сделка, по давност или по други начини, определени в закона. Договорът за дарение е правна сделка, по силата на която дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо на дарения, който го приема (чл. 225, ал. 1 ЗЗД). Чл. 18 ЗЗД изисква договорите, с които се прехвърлят вещни права върху недвижими имоти, да бъдат сключени с нотариален акт. В настоящия случай ищецът Х. Т. претендира, че е придобил собствеността върху процесните недвижими имоти по силата на договори за дарение.

От представените по делото писмени доказателства се установява наличието на твърдените от него правни основания, които са годни да прехвърлят собственост върху недвижим имот, защото е спазена предвидената нотариална форма за действителност, и защото праводателите му са били собственици, което се удостоверява с материалната доказателствена сила на самите нотариални актове. По отношение на правоизключващите възражения за нищожност на ответницата - накърняване на добрите нрави, липса на съгласие и липса на основание, съдът е изложил доводи за неоснователността им. Относно твърдяната нищожност на договорите за дарение поради накърняване на добрите нрави съдът е приел, че съгласно специалната норма на чл. 226, ал. 3 ЗЗД дарението е нищожно, когато то или мотивът, единствено поради който е направено, е противен на закона или добрите нрави. При договора за дарение основанието, което е обичайната, типична цел, поради която се сключва, е да се даде нещо безвъзмездно, без насрещна престация. Мотивът за дарението е нещо различно от основанието на правната сделка, той е елемент при формирането на волята, който отговаря на въпроса защо се предприема едно човешко действие, респ. сключването на договора, и като такъв, за разлика от основанието, не е елемент на договора, освен ако не е противоречащ на закона или на морала, и в този смисъл реализираното намерение за дарение е достатъчно основание на тази правна сделка, а този, който твърди, че тя е сключена с мотиви, противни на закона и добрите нрави, следва да докаже тези мотиви.

В случая първоинстанционният съд е констатирал, че ответницата твърди, че мотивът, поради който са били сключени двата договора за дарение, са противни на добрите нрави, тъй като дарителите не са имали дарствено намерение, а са искали посредством престацията в полза на Х. Т. да осигурят гледане и издръжка за Д. С. от страна на дарения. Конкретният мотив за даренията за осигуряване на издръжка и гледане за единия от дарителите - Д. С., не е опровергал наличието на дарствено намерение.

Сам по себе си мотивът за предприемане на дарствените актове да се осигури за в бъдеще и при необходимост грижа и издръжка за единия от дарителите не е в противоречие на добрите нрави по аргумент от разпоредбата на чл. 227, б. „в“ ЗЗД - даването на издръжка представлява форма на изразяване на признателността на дарения за получената безвъзмездна облага. Именно поради това законът признава правната възможност на дарителя да отмени дарението, ако дареният отказва да му дава издръжка, от която той се нуждае. По отношение на второто възражение за нищожност на договорите - липса на съгласие, Окръжен съд – С. З е посочил, че липсата на съгласие за сключване на договора е налице, ако изразеното от страната съгласие е привидно, защото е дадено на шега, без намерение за сключване на договора, или когато е изтръгнато чрез насилие, което ответницата не е доказала.

Според първоинстанционния съд договорът, който е сключен от дееспособно лице, ако то при сключването му не е могло да разбира или да ръководи действията си, е унищожаем, а не е нищожен. Към 12.03.2013 г. Д. Ж. С. е бил дееспособен, тъй като не е бил поставен под пълно или ограничено запрещение, а с оглед приетото заключение на съдебно­психиатричната експертиза и писмените доказателства, той е бил в състояние да разбира действията си и да ги ръководи, и заболяването му от параноидна шизофрения не е довело до състояние на трайна неспособност да разбира или да ръководи действията си. Установените посредством гласните доказателства обстоятелства, че поради психичното си заболяване и строгото, нехуманно отношение към него от страна на майка му, датиращо от ранните му детски години, той се е оформил личностно като плах, наивен, манипулируем и страхлив човек, без изразено собствено мнение и подчиняващ се безпрекословно на волята на своята майка Д. С., не обуславя наличието на трайна негова неспособност да разбира или да ръководи действията си, защото интелектуалните и волевите му възможности не са били изключени.

Ето защо не е бил налице порок във волята му, който да обуслови евентуална липса на съгласие от негова страна при сключване на двата договора за дарение. Относно дарителката Д. С. съдът също е приел, че не е налице липса на съгласие за сключване на договорите за дарение, произтичаща от желанието й да осигури издръжката и гледането на сина си за в бъдеще, защото именно това представлява нейният мотив за извършване на разпоредителната сделка, т. е. за изразеното от нея съгласие за безвъзмездно разпореждане с имотите си в полза на ищеца.

Съдът, по отношение на възражението за нищожност на договорите поради сключването им при липса на основание, е приел, че основанието на договора за дарение и мотивът, поради който то се извършва, са различни понятия и мотивът не е елемент на договора.

С оглед на това наличието на мотив за дарението за осигуряване на издръжката и гледането на Д. С. не опровергава наличието на дарствено намерение, т. е. не е довел до липса на основание на договорите, при все че ответницата не твърди да е налице относителна симулация и договорите за дарение да прикриват договори за прехвърляне срещу издръжка и гледане. Затова и първоинстанционният съд е намерил, че сключените между Д. С. и Д. С., от една страна, като дарители и Х. Т., от друга страна, като дарен, договори за дарение на процесните недвижими имоти са действителни и са породили своето вещнотранслативно действие, по силата на което ищецът е придобил собствеността върху имотите.

По отношение на правопогасяващото възражение на ответницата за придобиване на собствеността върху имотите от нейна страна по силата на давностно владение чрез присъединяване владението на праводателя й Д. Ж. С. първоинстанционният съд е приел, че няма спор, че И. С. упражнява фактическата власт върху спорните имоти, като с оглед на доказаното по делото нейно извънпроцесуално поведение следва да се приеме, че считано от смъртта на Д. Ж. С. на 27.09.2020 г. тя държи имотите лично за себе си. За да е налице изтекла в нейна полза придобивна давност обаче, следва и нейният праводател Д. Ж. С. да е упражнявал владение върху тези имоти и то за период от повече от 9 години и осем месеца, колкото е необходим за изтичането на предвидения в закона десетгодишен период.

Според съда това обективно е невъзможно, защото считано от посочените от ответницата начални моменти на упражняваното владение, съответно от 1996 г. и от 2001 г. до 12.03.2013 г., упражняваната от Д. Ж. С. фактическа власт върху имотите е произтичала от правото му на собственост върху тях, поради което от правна гледна точка няма как той да е упражнявал давностно владение. Владението изисква упражняването на фактическа власт върху чужд имот с намерението за своене, поради което собственикът на даден имот не може да владее имота по смисъла на чл. 68 ЗС, понеже фактическата власт, която той упражнява върху имота, представлява правомощие, което е елемент от самото право на собственост.

Поради това, при позоваване на придобивна давност чрез присъединяване на владение на праводател владелецът не може да включи в периода на владението си времето, когато праводателят му е упражнявал владение върху имота, защото е бил негов собственик. След сключване на договорите за дарение упражняваната от Д. Ж. С. фактическа власт върху имотите се основава на учредените в негова полза пожизнени права на ползване, а не на владение. С оглед приетото от съда разбиране, че договорите за дарение са действителни и са били извършени при спазване на предписаната от закона форма, и дарителят е бил собственик, направен е извод, че надареният е владеел имотите като собственик, придобил това право въз основа на дарението. Предвид това ползвателят с учредено вещно право на ползване се явява просто държател на имота, чрез когото собственикът осъществява своето владение.

По делото не са събрани доказателства Д. Ж. С. да е отблъснал владението на Х. Т. и чрез преобръщане на намерението си да е установил свое владение. Ето защо възражението за придобиване на собствеността върху процесните имоти е недоказано от страна на ответницата, която носи доказателствената тежест за пълното му и главно доказване, поради което е и неоснователно.

Предвид неоснователността на направените от ответницата възражения, Окръжен съд – С. З е приел, че тя владее процесните недвижими имоти без правно основание, което обуславя и основателността на ревандикационната искова претенция на ищеца.

След като е изложил така приетото в първоинстанционното решение, Апелативен съд – Пловдив е намерил последното за валидно и допустимо, а разгледано по същество - и правилно.

Посочил е, че договорът за дарение е едностранна безвъзмездна сделка, с която дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно нещо на дарения, който го приема. Дарението се състои от акт на престиране на определено право или вещ и съгласие за неговата безвъзмездност. Приел е, че анализът на двата нотариални акта от 2013 г., с които са дарени на Х. Т. процесните имоти, не показва нередности с формата за действителност - нотариален акт, и дължимото съдържание, което е констатирано и от окръжния съд.

Налице е приемане на даренията, като и в двата акта се запазва правото на пожизнено и безвъзмездно ползване от дарителите Д. и Д. С. - по отношение на имотите на [улица], и от дарителя Д. С. - по отношение на имота на [улица]. Х. Т. е придобил собствеността върху процесните имоти по силата на два договора за дарение, оформени като нотариални актове, като не се установя по делото праводателите му да не са били собственици. Липсват пороци в придобивното му основание.

По отношение на въведеното правоизключващо основание за нищожност на двата договора за дарение - накърняване на добрите нрави, въззивният съд е изложил, че добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора.

В настоящия казус се твърди, че Д. С. не е имал дарствено намерение, а единствено е искано Т. да поеме грижите към дарителя. Съдът е счел, че не е налице накърняване на добрите нрави при извършено дарение, с което дарителят си е запазил право на пожизнено и безвъзмездно ползване на дарените имоти, като в случай на потребност от издръжка е имал правото да я получи от надарения, а при неполучаването й - правото да отмени дарението (чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД). При сключването на двата договора за дарение липсва морална укоримост - и двата договора са сключени с участието или в присъствието на майката на С., под прекия надзор на нотариуса, при наличие на способност на Д. С. да разбира свойството и значението на действията си и да ръководи постъпките си, липса на поставянето му под запрещение.

Не се установява мотив за извършването на сделките, който да е противен на добрите нрави. Констатира се, че семействата на дарителя и надарения се познават отдавна, имат към момента на дарението много добри взаимоотношения; дарителите нямат други близки роднини и именно затова дарствените актове са логичен резултат от тези обективни дадености.

Относно твърдяното основание липса на съгласие, въззивният съд е посочил, че сделката, сключена от дееспособно лице, което не е могло да разбира и ръководи действията си, както се поддържа от И. С., не е нищожна, защото хипотезата на чл. 26, ал. 2 ЗЗД има предвид съзнателна липса на съгласие - например изявлението е направено несериозно или при насилие, т. е. знание на дарителя в момента на сделката. Когато се твърди и докаже състояние на невменяемост на дееспособно лице към момента на сделката, е налице унищожаемост на същата по чл. 31, ал. 1 ЗЗД, каквото основание не е въведено по делото.

Съдът е приел и че както от психиатрично освидетелстване, извършено на 14.02.2013 г., преди двата нотариални акта, така и от изготвената и приета по делото съдебнопсихиатрична експертиза, се установява, че за дарителя Д. С. не са налице данни да е бил лишен по болестни причини да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи. Заключението на освидетелстването от 2013 г. е, че той е в състояние да ръководи делата си, да управлява имуществото си и да се разпорежда с него. Не е доказано по делото С. да е бил поставен под запрещение към момента на сделките, т. е. той е бил дееспособен.

Апелативен съд – Пловдив е намерил за неоснователно и правопогасяващото възражение на И. С. за придобиване на собствеността върху имотите от нейна страна по силата на давностно владение чрез присъединяване владението на праводателя й Д. С.. Изложил е, че през периода от даряването на процесните имоти до смъртта си С. е упражнявал вещното си право на ползване и не са ангажирани доказателства за демонстрирана промяна на владението със собственически намерения.

Преди 2013 г. С. е притежавал право на собственост върху тези имоти, като е правно недопустимо собственикът да придобие право на собственост на друго основание, включително и с придобивно давностно владение. Посочил е, че правилно Окръжен съд – С. З е приел, че едва от смъртта на С. на 27.09.2020 г. за И. С. може да се приеме, че тя държи имотите лично за себе си, но изтеклият до образуване на делото период е недостатъчен за придобиване на имотите по давност. Въззивният съд е направил извод за неоснователност на аргументите на И. С., че психиатърът, освидетелствал на 14.02.2013 г. Д. С., не му бил разяснил предмета на договорите. Визирал е, че това не е било негово задължение, а на нотариуса съгласно чл. 25, ал. 1 ЗННД, като от събраните доказателства не се установява последният да не е изпълнил това си задължение. Право на страните по сделката е да определят кои лица да присъстват при изповядването й - аргумент от чл. 20 ЗННД, както и - при очевидна липса на противоречиви интереси - да ангажират един общ адвокат с оглед съдействие при оформянето й съгласно чл. 43, ал. 3, изр. първо ЗЗД. Ето защо съдът е заключил, че не се констатират пороци при сключването и оформянето на двата процесни договора от 2013 г.

По тези съображения Апелативен съд – Пловдив е намерил въззивната жалба на И. С. за неоснователна и е потвърдил атакуваното пред него решение.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. трето ГПК.

На първо място, формулира въпроса: Какво трябва да бъде съдържанието на мотивите на въззивния съд - на решаващ по същество или на проверяващ съд, и ако те трябва да отразяват решаваща правораздавателна дейност, какъв израз в съдържанието им ще намери проведеният контрол по отношение на първоинстанционното решение, макар и не като главен, а страничен резултат от тази дейност.

Визира противоречие с ТР № 1/4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС.

По втория формулиран въпрос: Задължена ли е въззивната инстанция да обсъди всички събрани по делото доказателства, доводите и възраженията на страните и да направи от тях собствени констатации за фактическата обстановка, като формира и собствени правни изводи, се сочи противоречие с ТР № 1/4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, решение № 27/28.06.2017 г. по т. д. № 2430/2015 г. на ВКС, І т. о., решение № 4/18.02.2016 г. по гр. д. № 3322/2015 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 187/7.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г. на ВКС, ІV т. о., решение № 16/9.03.2016 г. по гр. д. № 6670/2014 г. на ВКС, І г. о., решение № 136/2.10.2014 г. по т. д. № 4309/2013 г. на ВКС, І т. о.

И. С. твърди, че в атакуваното въззивно решение не само липсва обсъждане и преценка на всички доводи на страните и всички доказателства относно правнорелевантните факти, относими към тези доводи, като в тази връзка съдът следва да мотивира вътрешното си убеждение, обосновавайки кои факти счита за установени, както и въз основа на кои доказателства, както и кои от доказателствата счита негодни, неотносими или недостатъчни за установяване на релевантния факт, но дори липсва конкретна препратка към мотивите на първоинстанционния съд, поради което атакуваното решение е изцяло необосновано и немотивирано, постановено при допуснато съществено процесуално нарушение. Позовава се на необсъждане от съда в съвкупност на множеството договори за дарение, с които формалните дарители са лишени от цялото си имущество, както и относимите факти по сключването им.

На трето място, в изложението към касационната жалба са визирани въпросите: Изпълнил ли е съдът задължението си да определи правното основание на иска въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум и да се произнесе по спорното право; Установил ли е въззивният съд в рамките на правомощията си доколко първоинстанционният съд е приложил правилно материалния закон, като е квалифицирал правилно иска, и разрешил ли е материалноправния спор по същество в съответствие с действителното правно основание, както и определил ли е действително правилната правна квалификация.

Жалбоподателката счита, че и двете съдебни инстанции не са изпълнили задължението си да определят правното основание на иска въз основа на изложените в отговора на исковата молба фактически основания и петитум и да се произнесат по спорното право. Твърди, че фактите и обстоятелствата, и събраните доказателства сочат на нищожност на процесните договори, тъй като същите накърняват добрите нрави. След като са налице възражения за нищожност, въз основа на сочените фактически основания съдът е следвало да установи правилно приложимия закон, да даде правилна и ясна правна квалификация на спора, като даде и съответните указания на ответника по иска, в т. ч. по отношение и на фактите, които следва да докаже.

Следващият формулиран въпрос е: Поради естеството на състоянието на хората с психически увреждания националните закони следва да се прилагат при издирване на най-ефективния начин за защита на правата и интересите на тези лица в неравностойно положение.

Петият въпрос е: Принципът на справедливостта в гражданските правоотношения изисква да се защитава всеки признат от законовите разпоредби интерес, като се съблюдава забраната да се вреди другиму, възползвайки се от неговото здравословно положение. И. С. по последните два въпроса твърди противоречие на въззивното решение с приетото в: Решение № 12/17.07.2014 г. на КС на РБ по конст. д. № 10/2014 г., ТР № 1/15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, определение № 326/3.04.2009 г. по гр. д. № 4588/2008 г. на ВКС, IV г. о., определение № 898/21.08.2009 г. по гр. д. № 4277/2008 г. на ВКС, I г. о., решение № 1291/3.02.2009 г. по гр. д. № 5477/2007 г. на ВКС, V г. о., определение № 1133/17.09.2009 г. по гр. д. № 970/2009 г. на ВКС, определение № 794/15.12.2011 г. на ВКС, II г. о., определение № 1733/30.12.2009 г. по гр. д. № 1514/2009 г. на ВКС, IV г. о., определение 1708/7.06.2011 г. по гр. д. № 1804/2010 г. на ВКС, III г. о.

Жалбоподателката счита, че в контекста на предмета на настоящото дело, вместо да прави единствено формална преценка относно правомерността на процесните договори за дарение, съдът е следвало да положи адекватни усилия за установяване на обективната истина по делото и съобразявайки естеството на състоянието на двамата дарители - майка и син, явяващи се хора с психически увреждания, да приложи закона при издирване на най-ефективния начин за защита правата и интересите на тези лица в неравностойно положение.

Сочи, че ако съдът бе положил тези усилия, вменени му от чл. 51, ал. 4 на Конституцията на Р. Б, а така също и от процесуалния закон, както и от общия принцип в правото за добросъвестност, то съобразявайки множеството доказателства, касаещи причините, довели до сключване не само на процесните два договора, а на всичките договори за дарение, с които ищецът е придобил цялото имущество на двамата дарители - майка и страдащият от трайни и необратими психически увреждания неин син, щеше да установи, че всичките сделки накърняват крещящо добрите нрави, при което се явяват нищожни.

На последно място, в изложението е визирана очевидна неправилност на въззивното решение.

От насрещната страна е постъпил отговор, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК).

Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства.

В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на тълкувателното решение е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Съгласно постановките на т. 19 от ТР № 1/4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, т. 2 от ТР № 1/9.03.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, практиката на ВКС по чл. 290 ГПК – напр. решение № 136/2.10.2014 г. по т. д. № 4309/2013 г. на ВКС, І т. о., решение № 4/18.02.2016 г. по гр. д. № 3322/2015 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 187/7.07.2016 г. по гр. д. № 1332/2015 г. на ВКС, ІV т. о., решение № 67/16.06.2020 г. по т. д. № 882/2019 г. на ВКС, І т. о., непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма.

Дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, като въззивният съд следва да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи своите фактически и правни изводи по съществото на спора.

Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон, като съдебната практика константно приема, че мотивите към въззивното решение не следва да се изчерпват само с констатации, касаещи правилността на обжалвания с въззивната жалба съдебен акт, а трябва да съдържат и изложение на приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Те трябва да са ясни, убедителни и безпротиворечиви, като отразяват решаваща, а не проверяваща дейност.

Същевременно следва да се отчете наличието в действащия ГПК на разпоредбата на чл. 272 ГПК, съгласно която, при правилно първоинстанционно решение, въззивният съд при мотивирането на своето решение може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. Относно предвидената с чл. 272 на действащия ГПК процесуална възможност се приема (така: решение № 128/17.01.2019 г. по гр. д. № 3170/2017 г. на ВКС, І г. о., решение № 46/14.06.2019 г. по гр. д. № 1913/2018 г. на ВКС, І г. о. и др.), че тя не дерогира изискването на императивната разпоредба на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение. Същата не освобождава въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка събраните доказателства и обсъди защитните тези на страните при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство (чл. 269 ГПК).

В настоящия случай Апелативен съд – Пловдив е счел обжалваното пред него решение за правилно. Същият е възпроизвел в своя акт мотивите на първоинстанционния съд, като по този начин е приложил разпоредбата на чл. 272 ГПК, макар да не се е позовал изрично на нея. Изцяло е възприел установената от Окръжен съд – С. З фактическа обстановка, останала непроменена пред него, предвид липсата на събрани нови доказателства. Едновременно с това въззивният съд е развил и изложил и свои собствени съждения по направените от И. С. възражения за нищожност на сделките, легитимиращи Х. Т. като собственик на спорните имоти, както и по възражението за изтекла придобивна давност, и след позоваване на съответните относими доказателства е направил извод за неоснователност на въззивната жалба.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС счита, че по първите два въпроса от изложението, свързани помежду си, не е налице соченото противоречие със задължителната практика на ВКС и с практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, поради което по тях не следва да се допуска касационно обжалване.

Формулираните на трето място въпроси, макар да касаят дадената от съда правна квалификация на наведените от И. С. възражения за нищожност на договорите за дарение, в действителност представляват оспорвания на направените от въззивния съд изводи за действителност на сключените сделки. Доколкото дадената правна квалификация в случая е коректна, а оплакванията са за неправилност на въззивния акт, които не подлежат на разглеждане в производството по чл. 288 ГПК, тези въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване.

Последните два въпроса не са такива по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разгледани от въззивния съд. Те не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК и по тях не може да бъде допуснато касационно обжалване. В случая на разглеждане е бил поставен конкретен правен спор, като съдът е разрешил същия, изхождайки от фактите и обстоятелствата, и събраните доказателства, като обосновано е приел, че здравословното състояние на дарителите по сделките не се е отразило на валидността на направените от тях разпореждания, както и че добрите нрави не са били накърнени, предвид запазеното от дарителите пожизнено безвъзмездно право на ползване на имотите и правна възможност за получаване на издръжка при необходимост, скрепена с правото за отмяна на дарението съгласно чл. 227, ал. 1, б. „в“ ЗЗД; намерил е и че дарствените актове са логичен резултат от много добрите взаимоотношения между семействата на Д. С. и Х. Т..

Атакуваното пред ВКС решение е валидно и допустимо.

Същото не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост.

Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано. В частност, предвид многобройните доводи, свързани с накърняването на добрите нрави, следва да се отбележи, че въззивното решение е съобразено със закона и константната съдебна практика. Действително, имуществото на дарителите, и в частност на Д. С., в случая е намаляло в резултат на извършените дарствени разпореждания, но това намаляване следва от самата същност на договора, който е едностранен и цели облагодетелстване на дарения. Същевременно, жизнено важните интереси на С. са били защитени със запазеното безвъзмездно пожизнено ползване на имотите.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответникът има право на разноски за адвокат пред ВКС в размер на 4600 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 61 от 9.05.2022 г. по гр. д. № 20215000500555/2021 г. на Апелативен съд – Пловдив.

ОСЪЖДА И. П. С. да заплати на Х. Д. Т. разноски пред ВКС в размер на 4600 лв. (четири хиляди и шестотин лева).

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: