Образувано е по касационна жалба на Общински съвет – Разград, представляван в процеса от адв. Е.С, против решение № 70/13.11.2017 г. по адм. дело № 123/2017г. на Административен съд – Разград, с което е отменен чл. 57 от Наредба № 12 за организацията на движението по общинските пътища и улици на територията на О. Р, приета с Решение № 824 по протокол № 59 от 26.05.2015 год. на Общински съвет – Разград.
Касационните възражения са основани на тезата, че съдът неправилно е приложил правилото на чл. 142, ал. 2 от АПК при разрешаването на спора, като не отчел действащата след 26.09.2017 г. норма на чл. 171, т. 5, б. „г“ от ЗДвП като нов факт, настъпил след издаването на протестираната норма.
Ответната страна – прокурор при Окръжна прокуратура – Разград, не взема отношение по касационната жалба.
Представителят на Върховната административна прокуратура, в хода на делото по същество, дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Намира решението на първоинстанционния съд за правилно и че следва да бъде оставено в сила.
Върховният административен съд – трето отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която решението е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Разгледана по същество е неоснователна.
Производството пред Административен съд – Разград е образувано по протест на прокурор при Окръжна прокуратура – Разград против чл. 57 от Наредба № 12 за организацията на движението по общинските пътища и улици на територията на О. Р, приета с Решение № 824 по протокол № 59 от 26.05.2015 год. на Общински съвет – Разград (Наредбата).
Въведената за съдебен контрол норма, предвижда: „При престой на блокиран с техническо средство автомобил повече от 2 часа, той може да бъде преместен от мястото до охраняем паркинг по реда и условията на чл. 54, ал. 3 и ал. 4.“
Сред провеждане на производство по реда на чл. 185 - чл. 196 от АПК, първоинстанционният съд е постановил решение, с което по същество е отменил протестираната норма като материално незаконосъобразна. В решението си, съдът е приел, че разпоредбата е издадена от компетентен орган, съобразно разпоредбата на чл.8 от ЗНА (ЗАКОН ЗЗД НОРМАТИВНИТЕ АКТОВЕ) (ЗНА), чл.76, ал.3 от АПК и чл.21, ал.2 от ЗМСМА, в изискуемата от закона писмена форма и при издаването ѝ не са допуснати съществени нарушения на административно-производствените правила. Съдът е отчел, че и такива нарушения не се твърдят, респ. че между страните няма спор, че е приета при спазване на изискванията за кворум и начин на гласуване, регламентирани в чл.27, ал.4 и ал.5 от ЗМСМА.Уено е с оглед данни по делото, че разпоредбата като част от подзаконов административен акт по см. чл. 75 от АПК е удостоверена и обнародвана по предвидения за това ред.
По отношение материалната законосъобразност на акта, съдът е приел, че е налице противоречие с нормативен акт от по-висока степен, с оглед действието и домината на чл. 23 във вр. с чл. 22 от ЗАНН. Този извод съдът е обосновал с обстоятелството, че с приемането на чл. 57 от Наредбата от Общинския съвет – Разград е установена на местно ниво принудителна административна мярка (ПАМ) по см. на чл. 22 от ЗАНН, изразяваща се в „преместване на блокиран с техническо средство автомобил от мястото до охраняем паркинг” при посочените в нормата условия. Съдът като е отчел и систематичното място на чл. 57 в Г. П от Наредбата, наименувана „Принудителни мерки при неправилно паркиране и престой на пътните превозни средства” е направил извод, че нормата не може да бъде тълкувана по друг начин освен като ПАМ. От тук е съобразено правилото на чл. 23 от ЗАНН, според което: „Случаите, когато могат да се прилагат принудителни административни мерки, техният вид, органите, които ги прилагат, и начинът за тяхното приложение, както и редът за тяхното обжалване се уреждат в съответния закон или указ.“. Първоинстанционният съд е приел в заключение, че като е уредил прилагането на ПАМ с разпоредба от подзаконов нормативен акт, Общински съвет -Разград е нарушил чл. 23 от ЗАНН.
Съдът е разгледал възражението на ответната страна за съобразяване на новоприетата, спрямо чл. 57 от Наредбата, норма на чл. 171, т.5, б. „г“ от ЗДвП, с която е уредена идентична ПАМ. Прието е, че наличието на законоустановена ПАМ, съвпадаща с мярката, предвидена в чл. 57 от Наредбата, не изключва установеното противоречие с чл. 23 от ЗАНН. В допълнение е посочено, че при зачитане действието на чл. 171, т.5, б. „г“ от ЗДвП, чл. 57 от Наредбата се явява незаконосъобразен на основание чл. 8 и чл. 10, ал. 1 от ЗНА. Решението е правилно.
След извършена касационната проверка по реда на чл. 218 от АПК на съдебното решение на основанията по чл. 209 от АПК, настоящият съдебен състав, намира, че първоинстанционното решение е валидно, допустимо и правилно. Касационната инстанция напълно споделя изложените от първоинстанционния съд мотиви, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК следва да се направи препращане към същите като цяло.
В практиката на ВАС е трайно установено, че на основание чл. 23 от ЗАНН е недопустимо установяването в подзаконов нормативен акт на принудителна административна мярка от какъвто й да е порядък. Съгласно императива на цитираната норма, случаите, когато могат да се прилагат принудителни административни мерки, техният вид, органите, които ги прилагат, и начинът за тяхното приложение, както и редът за тяхното обжалване се уреждат в съответния закон или указ. В случая, първинстанционният съд обосновано е определил, че по своя характер разпоредбата на чл. 57 от Наредбата представлява ПАМ по см. на чл. 22 от ЗАНН. Тази констатация не са оспорва от касатора. При това положение, следва да се сподели като правилен извода на съда, че чл. 57 от Наредбата е в противоречие с чл. 23 от ЗАНН.
Неоснователно е възражението, че съдът е допуснал нарушение на чл. 142, ал. 2 от АПК при разрешаването на спора, като не отчел действащата след 26.09.2017 г. норма на чл. 171, т. 5, б. „г“ от ЗДвП като нов факт, настъпил след издаването на протестираната норма. Възражението очевидно не кореспондира с мотивите към обжалваното решение. Съдът е разгледал значението на новоприетия чл. 171, т. 5, б. „г“ от ЗДвП (в сила от 26.09.2017г.) и обосновано е приел, че действието му не санира установеното нарушение на чл. 23 от ЗАНН. Следва да се подкрепи и извода, че при зачитане действието на чл. 171, т. 5, б. „г“ от ЗДвП, оспорваната разпоредба се явява и в противоречие с чл. 8 и чл. 10 от ЗНА, тъй като от една страна по силата на закона се уреждат обществените отношения във вр. с отстраняване на нарушенията на правилата за паркиране след предприета мярка по принудително задържане на превозно средство, а от друга – както чл. 171, т. 5, б. „г“ от ЗДвП, като национално приложима норма, така и чл. 57 от Наредбата като местно приложима норма, краен резултат уреждат едни и същи отношения на територията на община Р..
При така изложеното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 70/13.11.2017 г. по адм. дело № 123/2017г. на Административен съд – Разград. Решението е окончателно.