Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по подадената чрез адв.В. Д. касационна жалба на „ЗК Лев инс“ АД срещу решение № 244 от 19.05.2022г. по възз. т.д.№ 138/2022г. на АС - Пловдив.Застрахователят обжалва въззивното решение в частта, с която е отменено решение № 260478/29.12.2021г. по т. д.№ 236/2020г. на ОС - Пловдив за отхвърляне на предявените против „ЗК Лев инс“ АД искове на М. П. М. за размера на 30 000лв. и на Н. А. М. за размера от 24 000лв., с правно основание чл.226, ал.1 КЗ отм., за обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на И. М. в резултат от ПТП, настъпило на 05.05.2015г., и е постановено друго за осъждането на „ЗК Лев инс“ АД да заплати, на основание чл.226, ал.1 КЗ отм., на М. П. М. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000лв. и на Н. А. М. - в размер на 24 000лв., ведно със законната лихва върху главниците, считано от 08.04.2017г. до окончателното заплащане, както и в частта, с която са присъдени разноски в тежест на касатора „ЗК Лев инс“ АД.

В касационната жалба на „ЗК Лев инс“ АД са релевирани оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваните части и за постановяване на друго за отхвърляне на исковете на М. П.М. и Н. М., евентуално, за отхвърляне на иска на М. П.М. за размера над 10 000лв., а на иска на Н. М. - за размера над 8 000лв.Касаторът счита, че въззивният съд неправилно е установил фактическата обстановка по делото, което е довело до необосновани изводи и неправилно приложение на закона.Въвежда доводи за допуснати процесуални нарушения при преценка на събраните доказателства, което според него е довело до необосновани фактически и правни изводи относно спорното правоотношение и до неправилно приложение на материалния закон – чл.45, чл.51, ал.1, чл.20 ЗДвП и чл.81 от Наредба № 3 от 16.08.2010г. за временната организация и безопасността на движението при извършване на строителни и монтажни работи по пътищата и улиците.Според касатора е неправилен фактическият извод на въззивния съд, че към момента на настъпването и на мястото на ПТП е действала Временна организация за безопасност на движението (ВОБД), тъй като този факт е декларативно отразен във въззивното решение, не са изложени никакви мотиви, не е извършен анализ на събраните доказателства и не са обсъдени изрично изложените в тази връзка от касатора доводи в подадения от него отговор на въззивната жалба.Касаторът счита, че фактическият извод на въззивния съд за въведена ВОБД не само противоречи на формалната логика, но и е изведен в пълно противоречие с всички събрани доказателства по делото и граничи с превратната им интерпретация. По отношение на организацията на движението към момента и на мястото на ПТП касаторът се позовава на съдържащите се в материалите от досъдебното производство удостоверение от [община], протокол за въвеждане на ВОБД от 07.05.2015г. и фотоалбум, както и на проекта за въвеждане на ВОБД и съпътстващата документация.Поддържа, че към момента на настъпването и на мястото на ПТП не е имало въведена ВОБД, респективно не е имало специална правила за движение, които да е трябвало да спазва водачът на товарния автомобил, по арг. от чл.81 от Наредба № 3 от 16.08.2010г. за временната организация и безопасността на движението…, поради което той не е бил длъжен нито да се движи със скорост, по-ниска от 50 км/ч, нито да заобикаля препятствието, обозначено със знак „Г9“.По тези съображения касаторът оспорва правилността на изводите на въззивния съд за наличие на противоправно поведение на застрахования водач и произтичащите от тях изводи за наличие на предпоставките за ангажиране на отговорността на неговия застраховател – касатора.На следващо място, касаторът оспорва правилността на извода на въззивния съд относно момента на възникване за застрахования водач на опасността за движение и произтичащите от това изводи за допуснато от водача нарушение на правилата за движение. Счита, че този, неправилен според касатора, извод е резултат от частично обсъждане на събраните по делото доказателства и на игнориране на част от тях, касаещи поведението на пострадалия преди настъпването на процесното ПТП.Според касатора от показанията на св.К. се установява, че пострадалият умишлено е целял причиняване на ПТП, при което да му бъдат нанесени телесни увреди, и с поведението си се е поставил в ситуация да не може да предотврати настъпването им.Поддържа, че от показанията на св.Б., водач на товарния автомобил, е установено, че той е възприел пострадалия да се движи в дясната част на пътното платно по права линия на безопасно разстояние от лентата на движение на товарния автомобил, като при тази ситуация опасността за движението и задължението за водача на товарния автомобил да намали скоростта или спре са възникнали едва при рязкото навлизане на пострадалия в лявата половина на пътя, а в този момент, според заключението на СМАТЕ, ПТП е било предотвратимо при движение на товарния автомобил само при скорост, по-ниска от 18 км./ч, а при движение в дясната лента на платното то не е било предотвратимо.По тези съображения касаторът поддържа, че ПТП е било непредотвратимо, дори водачът на товарния автомобил да беше се движил в дясната лента за движение и със скорост, по-ниска от разрешената от 30 км/ч.При условие на евентуалност, касаторът счита, че въззивният съд е подценил приноса на пострадалия за настъпване на ПТП и е направил неправилна преценка на приноса на всеки един от участниците за настъпването на ПТП и вредите, поддържайки, че приносът на пострадалия следва да бъде определен на 90%.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е въведено основанието по т.1, предл.2 на чл.280, ал.1 ГПК по следните правни въпроси:

1.Съдът длъжен ли е в мотивите към въззивното решение да отрази ясно, убедително и безпротиворечиво преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и изложение на приетата фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона?При осъществяването на тази своя решаваща дейност съдът следва ли да спазва правилата на формалната и правната логика, т. е. фактическите му констатации и правните му изводи да бъдат обосновани? За да приеме за установени дадени обстоятелства по делото, съдът следва ли да обсъди и анализира относимите към тях доказателства, събрани по делото, както и твърденията, доводите, възраженията и оспорванията на страните? По него касаторът се позовава на решение № 98/12.07.2017г. по гр. д.№ 3871/2016г., III г. о., и решение № 13/02.02.2016г. по гр. д.№ 4287/2015г., IV г. о.

2.При определяне на степента на съпричиняването, подлежи ли на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие?.По него касаторът се позовава на решение № 1353/29.06.2021г. по т. д.№ 1353/2020г., II т. о.,

3.От кой момент възниква опасност за движение за водач на МПС при хипотеза на насрещно движещ се велосипедист, който кара направо и не навлиза в неговата лента за движение, и нарушава ли водачът на МПС правилата за движение по чл.20, ал.2 ЗДвП, ако не е предвидил евентуално неправомерно поведение от този участник в движението, освен ако за това поведение е имало достатъчно обективни данни, които преценени поотделно и в тяхната цялост, сочат наличието на опасност за движението и налагат на водача да се съобрази с правилото на чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП?. По него касаторът се позовава на решение № 409/27.09.2010г. по н. д.№ 380/2010г., както и въвежда бланкетно и основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК – от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

В подадения чрез адв. Д. С. съвместен писмен отговор от Н. М. и М. П.М. се оспорва наличието на въведените от застрахователя основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и основателността на касационната жалба на насрещната страна.

Срещу решение № 244 от 19.05.2022г. по възз. т.д.№ 138/2022г. на АС - Пловдив е подадена чрез адв.Д. С. съвместна касационна жалба от двама от ищците - Н. М. и М. П.М..С нея въззивното решение е обжалвано в частите, с които е потвърдено решение № 260478/29.12.2021г. по т. д.№ 236/2020г. на ОС - Пловдив за отхвърляне на исковете на касаторите за обезщетения за неимуществени вреди: на М. П. М. за размера над 30 000лв. и на Н. А. М. - за размера над 24 000лв. до пълните предявени размери от по 150 000лв.

Преди всичко касаторите-ищци поддържат, че е неправилно приложена разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, тъй като неправилно въззивният съд е изследвал механизма на съпричиняването по отношение на виновността и противоправността на поведението на пострадалия, а не по отношение на обективната причинно-следствена връзка.Подържат, че от времевата верига на обективни факти в случая не може да се направи извод за принос от страна пострадалия велосипедист и, следователно, за съпричиняване.На следващо място касаторите поддържат, че неправилно е приложена и разпоредбата на чл.52 ЗЗД.Считат, че въззивният съд само е изброил релевантните за определяне на дължимите обезщетения факти, но не е мотивирал оценъчен извод за приноса им спрямо вида и обхвата на вредите и неправилно ги е преценил, с което е нарушил принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД.Отделно от това, касаторите поддържат, че въззивният съд не е извършил цялостна преценка на всички обективно съществуващи конкретни обстоятелства, а именно обстоятелството, че ищецът Н. М. е изживял изключително тежко смъртта на баща си, достигнало се е до влошаване на семейните му отношения и до развод.Искането е за отмяна на въззивното решение в обжалваните части и за уважаване на предявените от касаторите искове в пълните предявени размери, за присъждане на направените от тях разноски, както и, на осн. чл.38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата, на адвокатско възнаграждение на адв.Д. С..

Освен въведеното в касационната жалба на ищците-сега касатори основание за директен достъп до касационен контрол по чл.280, ал.2, предл.3 – очевидна неправилност, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК е въведено основанието по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по следните въпроси:

1.Може ли съдът да приложи разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, без да е доказан по категоричен начин приносът на увреденото лице за настъпване на вредите?По него касаторите се позовават на решение № 151/12.11.2012г. по т. д.№ 1140/2011г.

2. Може ли съдът да приложи разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, като изследва механизма на настъпване на вредите само на основата на виновността и противоправността на деянието на увреденото лице, а не по отношение на обективната причинно-следствена връзка? По него касаторите се позовават на решение № 58/29.04.2011г. по т. д.№ 623/2010г. и т.7 ППВС № 17/1963г.

3.Как следва да се прилага принципът за справедливост по чл.52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя?

4.Длъжен ли е съдът да изложи всички мотиви в отговор на всички доводи и възражения на страните и да направи анализ на събраните доказателства по делото?

По тези въпроси касаторите се позовават на ППВС № 4/23.12.1968г., както и на решение № 217/20.12.2017г. по т. д.№ 990/2017г., II т. о., решение № 212/11.01.2018г. по т. д.№ 738/2017г., II т. о., решение № 15/26.02.2019г. по т. д.№ 1277/2018г., II т. о., решение № 231/22.01.2018г. по гр. д.№ 60316, IV г. о. и др.

5.Релевантни ли са за критериите по чл.52 ЗЗД лимитите на застрахователните покрития по чл.492 КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната?Липсата на каквито и да е изложени съображения във въззивното решение относно лимитите на застрахователни покрития води ли до неправилно приложение на принципа за справедливост?Касаторите поддържат, че този въпрос е разрешен в противоречие с ППВС № 4/3.12.19698г., както и с решение № 212/11.01.2018г. по т. д.№ 738/2017г., II т. о., решение № 15/26.02.2019г. по т. д.№ 1277/2018г., II т. о. решение № 231/22.01.2018г. по гр. д.№ 60316, IV г. о. и др.

Не е постъпил в срок писмен отговор на касационната жалба на ищците от насрещната страна „ЗК Лев инс“ АД.

Съставът на I т. о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.288 ГПК и след преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, приема следното:

Въззивният съд е приел за установено и безспорно, че на 05.05.2015г. в [населено място], на северното пътно платно на [улица], е настъпило ПТП, при което товарен автомобил „М. А“ с прикачено полуремарке, управляван от Д. И. Б., чиято деликтна отговорност е била застрахована по задължителна застраховка„Гражданска отговорност“ на автомобилистите при ответното застрахователно дружество със застрахователна полица със срок на действие 15.11.2014г.-14.11.2015г., е ударил съпруга на ищцата М. П.М. и бащата на ищеца Н. М. - И. А. М., който е починал на 14.05.2015г. вследствие на получените от този удар наранявания. Преди всичко са направени фактически констатации от въззивния съд, че преди удара пострадалият И. М. е управлявал, а не е бутал велосипеда, основани на показанията на свидетелите С.П. и Д.Б. и заключението на в. л. д-р Б. П. от състава на комплексната съдебно-медицинска и автотехническа експертиза/КСМЕАТЕ по делото за локализацията на уврежданията на пострадалия, като въззивният съд е отказал да даде вяра на показанията на св.Н.С. и св.Хр.П., като противоречащи на останалите гласни доказателства по делото. Въззивният съд е приел за установено, че в деня и на мястото на настъпване на ПТП е била създадена временна организация на движението, поради извършван ремонт, като преди мястото на удара са били поставени на стойки знаци „Г9“ - „Премини отдясно на знака“ и пътен знак за ограничение на скоростта до 30 км/ч.Установил е, че в нарушение на поставените знаци водачът на товарния автомобил е управлявал автомобила в забранената за движение крайна лява лента на пътното платно и със скорост от 41 км/ч.Решаващият състав е установил, че в същото време велосипедистът И. М. е управлявал велосипеда в съседната дясна лента за движение в посока, обратна на движението, на метър от поставените колчета, разделящи забранената лява лента за движение от съседната, а на разстояние от 12.19м от товарния автомобил внезапно е предприел завой надясно, вследствие на което е настъпил удар между него и товарния автомобил.Приел е, че към момента на удара скоростта на товарния автомобил е била 22 км./ч., като водачът му е задействал спирачната система на разстояние от ок. 27.86м от мястото на удара, както и, че, тъй като опасната зона на спиране при скорост от 41 км/ч е 31.36м., водачът на товарния автомобил е имал възможност да предотврати настъпването на ПТП, ако се е движел със скорост, по-ниска от 36 км/ч. При така установеното въззивният съд е счел за неправилен извода на първоинстанционния съд, че водачът на товарния автомобил „няма вина“ за настъпване на ПТП. В тази връзка е изложил мотиви, че е категорично установено допускането от водача на товарния автомобил на две нарушения на правилата за движение: навлизане в забранената със знак „Г9“ крайна лява лента на движение и движение със скорост над максималното разрешената от 30 км/ч. Счел е, че посочените нарушения несъмнено са в причинна връзка с настъпилия резултат, приемайки, че произшествието не би настъпило, ако те не бяха допуснати.В тази връзка са формирани мотиви, че ПТП е настъпило в забранената крайна лява лента на движение, респективно, при спазване от водача на товарния автомобил на знака „Г9“ настъпването му е изключено.Наред с това е прието, че за водача на товарния автомобил опасността за движението е настъпила не в момента на промяна на траекторията на велосипедиста надясно, а още от момента, в който е забелязал велосипедиста да се движи в съседната лента в посока, обратна на движението и оттогава за водача на товарния автомобил е възникнало задължението по чл.20, ал.2 ЗДвП да намали скоростта или да спре.Решаващият въззивен състав е счел, че водачът на товарния автомобил не е изпълнил това задължение, предвид установеното от заключението на тройната САТЕ по делото, че пътят, изминат от товарния автомобил от мястото на начало на реакция на водача му до мястото на удара е 27.86 м.Приел е, че в този случай водачът на товарния автомобил е имал техническа възможност да предотврати ПТП, ако се е движел със скорост, по-ниска от 36 км/ч, тъй като с тази скорост би спрял преди мястото на удара. Въззивната инстанция не е възприела варианта от заключението, според който водачът на товарния автомобил е можел да предотврати произшествието при условие, че се е движел със скорост, по-ниска от 18 км/ч, т. е., че дори и при движение с максимално разрешената скорост от 30 км/ч ударът е бил неизбежен, поради неправилното му базиране на възникване на опасността за движение за водача на товарния автомобил в момента на промяна на траекторията на велосипедиста. Формирани са мотиви, че, освен водачът на товарния автомобил, „вина за настъпване на ПТП“ има и пострадалият велосипедист.Въззивният съд е изследвал поведението на велосипедиста, приемайки, че, в нарушение на чл.8, ал.1 и чл.80, т.2 ЗДвП, той се е движел в посока, срещуположна на разрешената и в лявата половина на пътя, както и, в нарушение на чл.25, ал.1 ЗДвП, внезапно е променил посоката на движение и е навлязъл в лентата за движение, непосредствено пред движещия се срещу него товарен автомобил. Извършил е преценка на тежестта, от една страна, на виновното поведение на застрахования водач и, от друга страна, на поведението на пострадалия велосипедист, за да достигне до извода, че последният е допринесъл в по-голяма степен за настъпване на вредоносния резултат, като е определил приноса му на 70 %. При определяне на размера на дължимото на ищцата М. П.М. обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд е съобразил дългия семеен живот с пострадалия, съществувалите между тях топли съпружески отношения, основани на взаимно уважение, обич и разбирателство, загубата на материална и морална подкрепа, непрежалимата мъка и тъга, както и обществено-икономическите условия и стандарта на живот към м. май 2015г., а на ищеца Н. М. - силната привързаност с баща му, наред с това, че преди смъртта му той е имал свое семейство и дом и за него е по-лесно да преодолее тъгата от преждевременната му смърт.Определените размери на обезщетенията, съответно 100 000лв. за М. П.М. и 80 000лв. за Н. М. са намалени, на осн. чл.51, ал.2 ЗЗД, със 70%, съобразно установения каузален принос на пострадалия, съответно на 30 000лв. за М. П.М. и на 24 000лв. за Н. М..За неоснователно е прието възражението на ответното дружество, основано на приложението на разпоредбата на чл.211, т.1 КЗ отм., приемайки, че разпоредбата е неприложима спрямо ищците, имащи качеството на увредено лице по см. на чл.265, ал.2 КЗ отм.. За неоснователно е прието и възражението за погасителна давност на претенцията за застрахователно обезщетение.По тези съображения и приемайки за частично основателно възражението за погасителна давност на претенцията за законна лихва за периода от 14.05.2015г. до 07.04.2017г., като краен резултат на ищците(сега касатори) са присъдени обезщетения за неимуществени вреди в размери съответно 30 000лв. и 24 000лв., ведно със законната лихва, считано от 08.04.2017г. до окончателното изплащане, както и са присъдени разноски по съразмерност.

По касационната жалба на застрахователя:

Въпрос № 1, касаещ правомощията на въззивния съд, като инстанция по същество, несъмнено отговаря на характеристиките, очертани в чл.280, ал.1 ГПК.Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване по него произтича от липсата на въведената допълнителна предпоставка. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013г. по т. д.№ 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, в които се приема, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материално-правния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материално-правна норма. По този въпрос е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК (решение № 212/01.02.2012г. по т. д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II отделение, решение № 202/21.12.2013г. по т. д. № 866/2012г. на ВКС, ТК, I отделение, решение № 76/12.06.2012г. по т. д. № 377/2011г. на ВКС, ТК, II отделение, решение № 581/30.09.2010г. по гр. д. № 1019/2009г. на ВКС, ГК, III отделение и др.), която приема, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Настоящият състав намира, че обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с принципните постановки, установени с посочената съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, вкл. и с посочената от касатора.В мотивите на обжалваното решение не се съдържат фактически констатации, че е била въведена временна организация на движението, а е прието, че временна организация на движението е била фактически създадена към момента и на мястото на настъпване на ПТП чрез забрана за движение в крайното ляво платно и въвеждане на ограничение на скоростта до 30 км/ч. С тези, макар и лаконични мотиви, е даден ясен и категоричен отговор на въведения в отговора на въззивната жалба относим довод на застрахователя, основан на твърденията му, че не е била въведена временна организация на движението, предвид съдържащите се материали в досъдебното производство за въвеждане на временна организация на движението от 07.05.2015г. От мотивите на обжалваното решение не може да се направи извод, че не са изпълнени правомощията на въззивния съд като инстанция по същество при извършване на изводите кога точно е възникнала опасността за движението за водача на товарния автомобил, за наличието на противоправно поведение на застрахования водач и за приноса на пострадалия, които са изведени въз основа на анализ на заключенията на вещите лица по делото. Евентуалната неправилност на тези изводи на въззивния съд, които са извършени в резултат от решаващата правораздавателна дейност на съда, не подлежи на проверка в настоящата селективната фаза на касационното производство и не може да обоснове допускане до касационно обжалване.

Въпрос № 2, свързан с намаляване на размера на обезщетението за вреди при приложение на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД, е обсъждан от въззивния съд и е обусловил изводите му, но за него не е налице въведената допълнителна предпоставка. Обжалваното решение е постановено в съответствие с формираната по приложение на разпоредбата на чл.51, ал.2 ЗЗД съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК.В посоченото от касатора решение № 1353/29.06.2021г. по т. д.№ 1353/2020г., II т. о., в което е цитирана задължителната съдебна практика, съдържаща принципните постановки по въпроса, т.7 на ППВС № 17/1963г., и т. 7 на ТР № 1/23.12.2015г. по тълк. д.№ 1/2014г. на ОСТК, както и решението по т. д.№ 146/2019г., се приема, че преценката за реалния принос на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат е обусловена от съпоставка на поведението на участниците в произшествието, като съразмерността на действията или бездействията на пострадалия с останалите обективни или субективни фактори, станали причина за настъпване на ПТП, ще определят и процентното съотношение на този принос.Изводите на въззивния съд за намаляване на размерите на обезщетенията при приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД са извършени в съответствие с посочената съдебна практика.Въззивният съд е установил поотделно на каузалния принос на всеки един от двамата участници в ПТП – на водача на товарния автомобил и на пострадалия велосипедист и ги е съпоставил, въз основа на което е определен действителният обем, в който пострадалият е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат.

Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване по въпрос № 3 в изложените към касационната жалба на застрахователя произтича от липсата на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК.Въпросът е фактически, а не правен и касае пряко правилността на изводите на въззивния съд за момента, в който за застрахования водач е възникнала опасността за движение, респ. кога е възникнало задължението му по чл.20, ал.2 ЗДвП да намали скоростта или да спре. Тези изводи са извършени в резултат от решаващата дейност на съда, поради което тяхната правилност е извън предмета на селективната фаза на касационното производство. Поради липсата на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по въпроса, не е необходимо да се изследва наличието на въведените по него допълнителни предпоставки.

По касационната жалба на ищците:

Липсва общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по въпрос № 1, тъй като той е фактически, а не правен, като касаещ пряко правилността на решаващите изводи на съда за приноса на пострадалия за вредите, извършени въз основа на обсъждане на доказателствата по делото.Наред с това, по въпроси № 1 и № 2, които касаят намаляването на размера на обезщетението при приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД, не е налице и въведената допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване. Задължителната съдебна практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, обективирана в т.7 на ППВС № 17/18.11.1963, приема, че от значение за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не и на вина, в какъвто смисъл е прието и в посоченото от касаторите решение № 58/29.04.2011г. по т. д.№ 623/2010г.В мотивите към т.7 на ТР № 1/2014г. от 23.12.2015г. по тълк. д.№ 1/2014г. ОСТК, след направеното разграничение между допринасяне на пострадалия за възникване на ПТП и приноса му за настъпване на вредата, е разяснено, че принос за настъпване на вредата е налице, когато пострадалият не е допринесъл на настъпване на събитието, но с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане; Прието е, че съпричиняването на вредата изисква наличие на пряка причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а приносът на увредения, като обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в определена степен; За редуциране на обезщетението за вреди от непозволено увреждане, не е достатъчно да е налице надлежно релевирано възражение за съпричиняване, основано на твърдение, че пострадалият, с поведението си е спомогнал за собственото си увреждане, а това възражение следва да бъде установено при условие на пълно главно доказване; Доколко поведението на пострадалия е рисково и дали то е допринесло за увреждането, подлежи на доказване във всеки отделен случай, при тежест на доказване върху позоваващата се на съпричиняването страна в процеса. От мотивите на обжалваното решение следва да се направи извод за постановяването му постановено в съответствие с посочената съдебна практика.Независимо от непрецизно посоченото, че „и пострадалият има вина за настъпване на ПТП“, въззивният съд не е изследвал и не е основал изводите си за приложение на чл.51, ал.2 ЗЗД на вината на пострадалия велосипедист, а е преценявал доколко действията му са допринесли за вредоносните последици. Намаляването на размера на обезщетението е извършено въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на водача на товарния автомобил и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност, като намаляването отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда, като са изведени ясни и категорични изводи, основани на обсъдения от въззивния съд доказателствен материал по делото и приетите за установени конкретни обстоятелства по делото. Несъгласието на касатора с тези изводи представлява оплакване за неправилност на обжалваното решение.

Доколкото въпроси № 3 и № 5 са свързани с критериите за приложение на принципа на справедливост, въведен в чл.52 ЗЗД, те отговарят на характеристиките, очертани в чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като са разрешени в обжалваното въззивно решение и са значими за изхода по делото, но и по тях също липсва допълнителният критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Относимата по тях задължителна съдебна практика - ППВС № 4/23.12.1968г., както и постоянната практика на ВКС, обективирана в решение № 151/12.11.2013г. по т. д. № 486/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 88/17.06.2014г. по т. д. № 2979/2013г. на ВКС, II т. о., решение № 130/09.07.2013г. по т. д. № 669/2012г. на ВКС, II т. о. и други приема, че понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни общи и специфични за всяко дело обстоятелства от значение за определяне на размера на обезщетението. Като критерии за размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на пострадалото от деликт лице, са възприети характерът и тежестта на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, възрастта на пострадалия, намаляването на работоспособността. От значение са и редица други обстоятелства, включително социално – икономическите условия в страната към момента на деликта, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя, които нямат самостоятелно значение, а следва да бъдат съобразени като израз на икономическите условия към релевантния момент, като същите служат само за ориентир при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди (в този смисъл решение № 28/09.04.2015г. по т. д. № 1948/2013г. на ВКС, II т. о., решение № 83/06.07.2009г. по т. д. № 795/2008г. на ВКС, II т. о., решение № 1/26.03.2012г. по т. д. № 299/2011г. на ВКС, II т. о. и други). Изложените мотиви от въззивния съд при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди не позволяват да се приеме, че обжалваното решение е постановено в отклонение от посочената съдебна практика за критериите при определяне на справедливото по см. на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди, вкл. по критерия обществено-икономическите условия на живот към момента на застрахователното събитие, израз на които са нивата на застрахователно покритие. Преценката на въззивния съд за размера на справедливия паричен еквивалент на претърпените от ищците (сега касатори) неимуществени вреди се базира на съвкупността от приетите за установени по делото конкретни правно-релевантни обстоятелства. Тази преценка на въззивния съд е въпрос на обоснованост на съдебното решение и касае правилността на постановения съдебен акт, по които касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.

Неоснователността на искането за допускане до касационно обжалване по касаещия правомощията на въззивния съд въпрос № 4 в изложението към касационната жалба на ищците произтича от липсата на допълнителната предпоставка за допускане на касационно обжалване. Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с принципните постановки по въпроса, установени в съдебната практика по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, посочена по-горе, вкл. и посочената от касаторите. От мотивите му следва да се направи извод, че определянето на размерите на дължимите обезщетения при приложението на чл.52 ЗЗД и тяхното намаляване при приложението на чл.51, ал.2 е извършено въз основа на съвкупен анализ на относимите доказателства и е даден ясен и категоричен отговор на въведените от касаторите относими твърдения и доводи.

Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.В практиката на ВКС по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК е възприето разрешението, че, като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem“ - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem“ - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика и не може да бъде установена само въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от касационния съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. В конкретния случай позоваването от касаторите на очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение е бланкетно, като въведените доводи не насочват към нито една от възможните проявни форми на очевидната неправилност, изведени в практиката на ВКС, а същите са напълно идентични с доводите, с които са обосновани основанията по чл. 281 ГПК.В рамките на правомощията си по чл. 288 ГПК, пряко въз основа на изложените мотиви, настоящият състав на касационния съд не констатира очевидна неправилност на въззивното решение.

Поради изложеното, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.

На адв.Д. С., осъществил безплатна правна помощ на ищците в касационното производство, е дължимо, на осн. чл.38, ал.1, т.3 от ЗЗД, адвокатско възнаграждениев размер на 2010лв., определено на база защитавания интерес ( 24 000лв. и 30 000лв.), само за подаване на отговор на касационната жалба на застрахователя, без процесуално представителство, на осн. чл.9, ал.3, във връзка с чл.7, ал.2, т.4 от Наредба № 1/2004г. в приложимата редакция към момента на образуване на производството пред съда.

Застрахователят не е направил разноски, тъй като не е подал отговор на касационната жалба на ищците, поради което такива не се присъждат.

Мотивиран от горното, съставът на I т. о.:

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на решение № 244 от 19.05.2022г. по възз. т.д.№ 138/2022г. на АС - Пловдив.

Осъжда ЗК „Лев инс“ АД да заплати, на осн. чл.38, ал.1, т.3 от Закона за адвокатурата, на адв.Д. С. адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ за подаване на съвместния отговор на М. М. и Н. М. на касационната жалба ЗК „Лев инс“ АД, без процесуално представителство, в размер на 2010лв. (две хиляди и десет лева)

Определението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: