ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 475
гр. София, 22.03.2023 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГО 2-РИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Борис Илиев
Членове: Ерик Василев
Яна Вълдобрева
като разгледа докладваното от Я. В. К. гражданско дело № 20228002103750 по описа за 2022 година
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор от Апелативна прокуратура-София и по насрещна касационна жалба на М. А. Д., подадена чрез пълномощника адв. Я. Д., против решение № 766 от 26.05.2022г., постановено по въззивно гр. дело № 3904/2021г. на Софийския апелативен съд, ГК, 14 състав. С обжалваното решение е отменено решение от 21.10.2021г. по гр. д. № № 4466/2020г. на Софийския градски съд, ГО, 3 състав, в частта, с която е уважена претенцията на М. Д. за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 15 000 лева до 100 000 лева и вместо това е отхвърлен искът по чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ предявен против Прокуратурата на РБ, за разликата над 15 000 лева до 100 000 лева-обезщетение за неимуществени вреди, причинени от неоснователно повдигнато срещу Д. обвинение за престъпление по чл. 321 НК по сл. д. № 27/2006г. по описа на НСлС, по което е оправдана с влязла в сила на 26.04.2018г. присъда № 11/17.03.2017г. по внохд № 478/2015г. по описа на САС, НО, 8 състав, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.04.2018г. до окончателното плащане. Решението на СГС е потвърдено в останалата обжалвана пред САС част-в частта, с която Прокуратурата на РБ е осъдена да плати на М. Д. сумата 15 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди, причинени от неоснователно повдигнатото срещу нея обвинение за престъпление по чл. 321 НК, по което е оправдана с влязлата в сила присъда, ведно със законната лихва, считано от 26.04.2018г. до окончателното плащане и в частта, с която Прокуратурата е осъдена да плати на ищцата обезщетение за имуществени вреди в размер 18 000 лева-разходи за платено адвокатско възнаграждение за наказателното производство, ведно със законната лихва, считано от 26.04.2018г. до окончателното плащане.
Касаторът - Прокуратурата на РБ обжалва решението на САС в осъдителните части, като поддържа, че то е неправилно и необосновано-основания по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Искането е да бъде отменено частично въззивното решение и вместо това да бъде постановено друго, с което предявените искове бъдат частично отхвърлени.
В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК касаторът - ответник поддържа, основание за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: 1. Как се определя и какво е съдържанието на понятието „справедливост, изведено в принцип при определяне размера на обезщетение за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. Според касатора въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Поддържа, че по въпроса 2. При определяне размера на обезщетението за имуществени вреди, представляващи платено адвокатско възнаграждение, следва ли съдът да извърши преценка относно фактическата и правна сложност на наказателното производство, както следва ли да прецени положил ли е пострадалият дължимата грижа при осъществяването на защитата си, въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ТР № 1/2017г. на ОСГТК, както и с решение № 332/04.01.2016г. по гр. д.№2807/2015г. на III ГО и решение № 142/29.03.2021г. по гр. д.№3662/2015г. на ВКС.
В отговор на касационната жалба на Прокуратурата, ищцата М. Д. поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и за неоснователност на касационната жалба.
В рамките на преклузивния срок по чл.287, ал.2 ГПК Д. обжалва с насрещна жалба решението на САС, в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 15 000 лева до 100 000 лева. Поддържа неправилност на обжалваното решение в тази част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост -основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т. 3 ГПК.
Касаторът - ищец без да формулира конкретни правни въпроси, сочи, че са налице основания за допускане на въззивното решение по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като в обжалваната част САС се е произнесъл в противоречие с разясненията, дадени в т.11 на ППВС № 4/23.12.1968г. относно фактите и обстоятелствата, значими за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Сочи че въззивният съд не е съобразил постоянната практика на ВКС по отношение на приложението на чл.52 ЗЗД и понятието „справедливост, изведено като принцип при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди.
Касационната жалба и насрещната касационна жалба са подадени в законоустановените срокове, от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване акт на въззивен съд.
По предпоставките за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното:
Въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищцата неимуществени вреди. Ищцата е била привлечена като обвиняема по сл. дело № 27/2006г. по описа на НСлС, пр. пр. № 402/2006г. по описа на СГП за престъпление по чл.321, ал.3 пр.2 вр. ал.2 вр. чл.253 ал. 1 НК и спрямо нея била взета мярка за неотклонение „гаранция в размер 20 000 лева, която с определение от 10.05.2007г. по нчд № 1679/2007г. по описа на СГС, НО, 23 състав, била намалена до 10 000 лева. Прокуратурата е внасяла два пъти срещу ищцата обвинителен акт, като състави на СГС са прекратявали съдебното производство и са връщали делото на СГП за отстраняване на допуснатите съществени процесуални нарушения. По внесен трети обвинителен акт Прокуратурата е поддържала против ищцата обвинение за престъпления по чл.253 НК-извършване на финансови операции с пари, за които е знаела или предполагала, че са придобити чрез незаконен трафик на наркотични вещества. По този обвинителен акт в СГС е било образувано нохд № 1030/2010г. по описа НО, 27 състав, което е протекло при проведени 23 съдебни заседания. С присъда № 60/15.02.2013г. ищцата била призната за виновна и й било наложено наказание лишаване от свобода за срок 3 години, с отложено изтърпяване, на основание чл. 66, ал. 1 НК, за срок 5 години. По жалба на ищцата в Софийския апелативен съд е било образувано внохд № 966/2013г., приключило с присъда № 34/11.07.2014г., с която ищцата е била оправдана по повдигнатото й обвинение. Прокуратурата протестирала оправдателната присъда и с решение № 191/27.05.2015г. по нак. дело № 301/2015г. ВКС, I НО, е отменил присъдата и върнал делото за ново разглеждане от друг състав на САС. При новото разглеждане на делото с присъда № 11/17.03.2017г., постановена по внохд № 478/2015г. Софийският апелативен съд, НО, 8 състав, оправдал отново ищцата, като я признал за невиновна по повдигнатото й обвинение. С решение №287/26.04.2018г. на ВКС оправдателната присъда спрямо нея била оставена в сила.
За да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е съобразил продължителността на наказателното производство, водено против ищцата-повече от 11 години, тежесттта на повдигнатото обвинение-за извършване на тежко умишлено престъпление и вида на мярката за неотклонение - парична гаранция. Посочил е, че от действията на прокуратурата във връзка с наказателното производство, за ищцата са настъпили неимуществени вреди - силно изживян стрес и притеснения, довели до паник атаки. Наказателното преследване се е отразило крайно неблагоприятно върху личността й и нейното емоционално и най-вече психическо състояние - била притеснена, подтисната, изплашена, депресирана. За да намали размера на обезщетението от 100 000 лева на 15 000 лева, съдът е отчел, че по делото липсват писмени доказателства, сочещи наличието на влошено здравословно физическо състояние на ищцата. Съобразил е и, че описаните вреди не се намират в пряка причинно-следствена връзка единствено с повдигнатото обвинение. Посочил е, че на съда е ноторно известен факта, че на 05.03.2013г. по-малката дъщеря на ищцата е била отвлечена и върната на майка си след 47 дни в плен след поискан откуп 10 млн. лева; съпругът на ищцата бил осъден на лишаване от свобода за друго престъпление в Италия, който процес безспорно се е отразил негативно на ищцата и е кумулирал вредите. Предвид това, въззивният съд е намерил, че установените по обем вреди в настоящото производство не се дължат единствено и главно на повдигнатото на ищцата и поддържано обвинение. Приел е, че присъденият размер 100 000 лева не кореспондира нито с обема на вредите, нито с икономическата конюктура в страната за периода 2007г. до 2018г., нито с доказаната фактическа обстановка. Предвид това е приел, че размерът на дължимото обезщетение следва да бъде намален до 15 000 лева. По повод претенцията за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, въззивният съд е посочил, че събраните по делото доказателства - договори, фактури и приходни касови ордери за получени от Адвокатско дружество „Д., А. и съдружници плащания по фактури, установяват, че за заплащане на адвокатски хонорари във връзка със защитата си в наказателното производство ищцата е направила разходи в общ размер 18 000 лева. Намерил е за неоснователно направеното от Прокуратурата възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение, съобразявайки, че сумата е платена за досъдебно производство и три инстанции по същество СГС, САС и ВКС и САС и съответства на предвидения в чл.13 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения за защита на подсъдимия размер. Предвид изложеното, съдът е счел иска за заплащане на обезщетение за имуществени вреди за основателен, уважил го е изцяло и е потвърдил решението на СГС в тази част.
Върховният касационен съд, състав на IV ГО, намира, че не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
Първият формулиран в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК от Прокуратурата правен въпрос за критериите при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и за съдържанието на понятието „справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД е обуславящ решаващата воля на съда, но не е разрешен от състава на САС в противоречие със задължителната съдебна практика, тоест по отношение на този въпрос не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Смисълът на разясненията в т. II от ППВС № 4/1968г. е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. В трайната съдебна практика се приема, че справедливостта не е абстрактно понятие и винаги трябва да се свързва с преценката на конкретни според случая, обективно настъпили обстоятелства. На обезщетяване подлежат само неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането и техният размер се определя според вида и характера на упражнената процесуална принуда и тежестта на уврежданията. Задължително се отчита общата продължителност и предмета на наказателното производство, взетата мярка за неотклонение, поведението на страните и на техните представители, поведението на останалите субекти в процеса и на компетентните органи, личността на увредения, вкл. дали обвинението е в сферата на професионалната му реализация, както и всички други факти, които имат значение по смисъла на КЗПЧОС. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, а когато дадена вреда не е пряка последица от конкретно процесуално действие или акт на правозащитните органи, тя не подлежи на репариране. Размерът на обезщетението следва да се определи според стандарта на живот и обществено-икономическите условия в страната към датата на деликта, за да не се превърне в източник на неоснователно обогатяване за пострадалия. В пълно съответствие с трайно установената съдебна практика въззивният съд е извършил съвкупна преценка на всички релевантни за случая обстоятелства, посочил е кои от тях счита за установени и за значими при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди и е стигнал до извод, че присъденото от първата инстанция обезщетение не отговаря на посочените критерии, излагайки подробни съображения относно обстоятелствата, обуславящи конкретния възприет от него размер на обезщетението. Противно на твърденията на Прокуратурата, че липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди в нарушение на разясненията на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, в обжалваното решение съдът е изложил мотиви защо и кои от вредите приема за пряка последица от процесното наказателно преследване, като изрично е посочил кои от твърдените от ищцата вреди не възприема, като причинени в резултат на упражнената спрямо нея наказателна репресия.
Не е налице основание за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по поставения от Прокуратурата втори материалноправен въпрос относно претенцията за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разходи за платено адвокатско възнаграждение във воденото наказателно производство, доколкото не се установява соченото противоречие на въззивното решение с цитираната от касатора практика на ВКС, включително и задължителната такава, намерила израз в приетото ТР № 1/11.12.2018г. по тълк. дело № 1/2017г. на ОСГК на ВКС. Въззивният съд е определил размера на търпяната имуществена вреда, като е съобразил извършените плащания по приложените договори за правна помощ, обстоятелството че наказателното преследване против ищцата е преминало неколкократно в различни фази и стадии, с проведени десетки съдебни заседания - основно на първа инстанция, при упражнен триинстанционен съдебен контрол върху присъдите. По направеното оплакване във въззивната жалба на Прокуратурата за прекомерност на заплатеното в наказателния процес адвокатско възнаграждение, въззивният съд е съобразил указанията, дадени в цитираното ТР, като е приел, че имуществените вреди са в причинна връзка с увреждането (незаконното наказателно преследване) и са възприети като необходима последица от него в размер, съответстващ на действително сторения разход в наказателното производство, т. е. без да бъдат намалявани, отчитайки и липсата на съществено надвишаване на разумния и обичаен размер на дължимото възнаграждение по смисъла на цитирания тълкувателен акт и чл.13 от Наредбата за размера на минималните адвокатски възнаграждения.
Предвид изложените съображения, поддържаното от Прокуратурата основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по поставените въпроси не се установява, поради което и касационно обжалване на решението на САС по жалбата на Прокуратура на РБ не следва да се допуска.
Съобразно разпоредбата на чл.287, ал.4 ГПК, касационният съд не следва да се произнася по насрещната касационна жалба от М. А. Д., доколкото разглеждането на насрещната касационна жалба е обусловено от разглеждането на касационната, а последното не е допуснато.
Така мотивиран Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 766 от 26.05.2022г., постановено по въззивно гр. дело № 3904/2021г. на Софийския апелативен съд, ГК, 14 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове:
1.
2.