Производството е по чл. 290 и сл. ГПК.

Д. С. М. и Б. Д. С., чрез пълномощника си адв. М. Е., са обжалвали въззивното решение на Разградския окръжен съд, първи въззивен граждански състав, № 146 от 28.10.2021 г. по въззивно гражданско дело № 252/2021 г., с което е потвърдено решението на Разградския районен съд, граждански състав № 41 от 08.07.2021 г. по гражданско дело № 1067/2020 г., с което са отхвърлени предявените от тях против М. И. Е., С. С. Е., С. Т., Н. Т. и А. Т. искове за приемане за установено, че Д. С. М. и Б. Д. С. са собственици на основание наследство и давностно владение – 3/4 ид. ч. за първия и 1/4 ид. ч. за втория, от поземлен имот с идентификатор №. ..... по КККР на [населено място], с площ 1031 кв. м. ведно с построените в имота сгради. В касационната жалба се излагат доводи за неправилност на въззивното решение поради неправилна преценка на доказателствата по делото, в частност – на свидетелските показания, които не са ценени съобразно критериите на чл. 172 ГПК. Поддържа се, че приложение намира презумпцията на чл. 69 ЗС, която в случая не е оборена, поради което следва да се направи извод за наличие на всички елементи от фактическия състав на придобивната давност.

В срока за отговор по чл.283 ГПК ответниците М. И. Е. и С. С. Е. поддържат, че касационната жалба е неоснователна. В отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационното обжалване, в писмената защита, представена в откритото съдебно заседание, М. И. Е. чрез процесуалния пълномощник адв. Зл.О., признава права по наследство на Д. С. М. до 7/18 от дворното място и 1/6 от сградите в него.

Останалите ответници не са подали отговор на касационната жалба.

Касационната жалба е приета за допустима и е допусната за разглеждане по същество поради очевидна неправилност на въззивното решение като е констатирано противоречие между мотивите и диспозитива по въпроса за правата на ищеца Д. С. М., придобити по наследствено правоприемство от родителите му.

По основанието за допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, първо гржданско отделение намира следното:

На основание чл.6 ГПК съдът е длъжен да даде защита по иска, с който е сезиран. Съдът е длъжен да даде квалификация на всички факти в обстоятелствената част на исковата молба, които са от значение за постановяване на решение по направеното искане /петитум/. Когато по установителен иск за собственост ищецът сочи различни основания за придобиване на собствеността на отделните идеални части от един имот, съдът дължи произнасяне по всеки от заявените способи, както и преценка за допустимостта на претенцията на различните правни основания. Искът не може да бъде отхвърлен изцяло, ако се установи, че не е доказано едно от заявените основания, без съдът да се произнесе и по останалите. Когато ищецът твърди, че е собственик по наследяване и придобивна давност по отношение на частите на сънаследниците си, дори и когато първата инстанция не е направила разграничение на отделните основания, въззивният съд е длъжен да приведе диспозитива на съдебния акт в съответствие със своите мотиви, защото като съд по същество, който разглежда самият материалноправен спор, дължи да обезпечи чрез своя съдебен акт единството между мотивите и диспозитива чрез тяхната непротиворечивост. На основание чл. 269 ал.1 ГПК, когато първоинстанционното решение се обжалва изцяло, въззивният съд е длъжен служебно, дори и без оплакване във въззивната жалба, да провери допустимостта на предявения иск на всяко от посочените в исковата молба придобивни основания.

По основателността на касационната жалба.

В исковата молба се твърди, че Д. С. М. е наследник на С. М. Ч., който е придобил процесния недвижим имот през 1960 г.; през 1976 г. Д. С. М. е сключил граждански брак с Г. А. Х., с която като семейство установили своя фактическа власт върху имота; съпругата му починала пред 2010 г., като оставила като законни наследници съпруга си Д. С. М. и сина си Б. Д. С.. Поради това се поддържа, че ищците са придобили следните идеални части от имота и построените в него сгради на основание наследство и давностно владение - 3/4 ид. ч. за Д. С. М. и 1/4 ид. ч. за Б. Д. С.. В съдебно заседание на 18.05.2021г. пред Разградския районен съд, в отговор на указанието на съда, пълномощникът на ищците е уточнил, че те претендират, че упражняват фактическа власт от смъртта на С. Ч. през м. октомври 2002г. в посочените в исковата молба части.Това уточнение следва да се отнесе към твърденията за началото на на давностния срок.

Във въззивното решение е прието за безспорно установено, че С. М. Ч. е придобил през 1960 г. процесния поземлен имот [населено място], [улица], с площ от 1031 кв. м., заедно с построените в него жилищни и селскостопански сгради; съпругата Е. Ч. е починала на 27.11.1997 г., а С. Ч. - на 22.10.2002 г., като оставил законни наследници децата си Д. С. М., А. Т. /наследодател на ответниците С. Т., Н. Т. и А. Т. и С. С. Е. – майка на ответника М. И. Е./. Ищецът Д. С. М. е живял в имота с родителите си и е продължил да го ползва и след смъртта им. Прието е за установено, че с нотариален акт №. ..., т. 5, рег. № 5267, дело № 573/23.08.2002 г. С. М. Ч. и С. С. Е. са прехвърлили на М. И. Е. /син на С. Е./ притежаваните от тях общо 5/6 ид. ч. от построените в имота сгради.

Съдът е приел въз основа на свидетелските показания, че след смъртта на баща му, Д. С. М. е поддържал къщата, като другите наследници не са посещавали имота; след погребението на С. Ч., синът му Д. М. нападнал с нож ответника М. И. Е., защото разбрал, че къщата му била прехвърлена, който извод се подкрепя и от представеното по делото съдебно-медицинско удостоверение от 25.10.2002 г.; 10 години след смъртта на С. Ч., т. е. през 2012 г., М. И. Е. отишъл при чичо си /Д. М./, за да му предложи да му продаде своя дял, но не бил допуснат в имота; след няколко години ответникът отново опитал да разговаря с ищеца, но последният му казал, че няма да му даде къщата.

Въз основа на така приетите за установени факти, въззивният съд е направил следните правни изводи: До смъртта на С. М. Ч., който е упражнявал фактическа власт върху имота за себе си, ищецът Д. С. М. е установил фактическа власт върху имота като държател, като това положение се е запазило и след откриване на наследството на общия наследодател. Едва през 2012 г. Д. С. М. е манифестирал недвусмислено намерението си да владее имота като свой, поради което към датата на предявяване на иска - 03.08.2020 г. не е изтекъл изискуемият от закона десетгодишен давностен срок. По отношения на втория ищец Б. Д. С. е прието, че липсват доказателства за упражнявано давностно владение.

Неоснователен е доводът на касаторите, че изводите на въззивния съд, с които е отречено правото им на собственост върху процесния имот, на основание придобивна давност, са направени в нарушение на процесуалните правила и са необосновани.

Според приетото в ТР 1/2012г. на ВКС, ОСГК при спор за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците, следва да се даде отговор на въпроса дали той владее изключително за себе си целия имот и от кога. Когато основанието за възникването на съсобствеността е наследяване, с приемане на наследството то продължава от наследниците по право, независимо че само един от тях остава в наследствения имот. Затова всеки сънаследник е владелец на своите идеални части и държи идеалните части за сънаследниците си. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение, а при спор за собственост със сънаследниците си, той трябва да докаже, че е извършил действия, с които е престанал да държи идеалните части от вещта за другите съсобственици и е започнал да ги държи за себе си с намерение да ги свои, като тези действия са доведени до знанието на останалите съсобственици. Завладяването частите на останалите и промяната по начало трябва да се манифестира пред тях и осъществи чрез действия, отблъскващи владението им и установяващи своене.

Това тълкуване е съобразено от въззивния съд, който се е съсредоточил в мотивите си с оглед уточнението на иска, че владението е започнало от датата на смъртта на наследодателя С. М. Ч., върху изследване на въпроса дали ищецът Д. С. М. е предприел действия, с които е демонстрирал пред сънаследниците си, че отблъсква тяхната фактическа власт и започва да владее целия имот за себе си. В тази част мотивите на въззивния съд са законосъобразни, в пълно съответствие с разясненията в тълкувателното решение за предпоставките за придобиване по давност на сънаследствен имот. Неоснователен е доводът на касаторите, че спорният въпрос по делото е дали ищците са владяли имота спокойно. Това е признак на владението, който се извежда чрез историческо тълкуване от отменената разпоредба на чл.302 ЗИСС отм., а в случая спорът е дали изобщо е установено владение от ищците върху частите на съсобствениците, които първоначално /с откриване на наследството/ придобиват качеството на владелци само на своите сънаследствени идеални части, а на чуждите идеални части са държатели.

Доводите в касационната жалба, свързани с неправилната преценка на представените по делото доказателства за конфликт между Д. С. и другите наследници при смъртта на бащата С. М. Ч., в смисъл, че този факт не е доказан по делото, не са от значение за правилността на въззивното решение, защото съдът не ги е обсъждал в аспекта на признака „спокойно“ владение, както поддържат касаторите. Съдът е посочил, че агресивното поведение на ищеца Д. Сюлеймянав, породено от узнаването, че къщата е прехвърлена приживе от баща му на ответника М. Е. сочи, че се е приемал като държател – ползвател на частите на останалите съсобственици, а не като владелец. Срещу мотивите на въззивния съд, че не е доказано обективиране на намерението за завладяване на сънаследствените идеални части до 2012г., когато ответникът М. Е. не бил допуснат в имота, от когато до предявяване на иска не е изтекъл срока по чл. 79 ал.1 ЗС, не се сочат доводи в касационната жалба. Ищецът Д. С. не се позовава на отблъскване на владение по-рано от тази дата като последователно, включително и пред касационната инстанция отрича да е нападнал и наранил ответника М. Е. през 2002г. по повод конфликт за процесния имот.

Доводите за допуснато нарушение на чл.22 ал.1 т.6 ГПК поради неприет отвод на съдебния състав също са неоснователни. С молбата на стр.26 от въззивното производство, отводът е мотивиран с това, че ответникът М. И. Е. е брат на адв. Н. С. /разпитана като свидетел по делото/, която е адвокат от АК Р., общински съветник и активист на политическо движение. По делото няма доказателства за особени отношения между адв. Н. С. и съдиите от състава на въззивния съд, разглеждащ делото, които единствено биха били основание за отвод по чл.22 ал.1 т.6 ГПК. Обстоятелството, че тя е адвокат, и практикува в съдебния район на Разградския окръжен съд, както и политически активист и общински съветник, не води до особени отношения със съдиите от окръжния съд и не поражда съмнение за тяхната безпристрастност.

По делото не са събрани доказателства Б. Д. С. да е придобил вещни права по наследяване от майка Г. А. М., съпруга на Д. С. М., починала на 22.05.2010г., тъй като според твърдения в исковата молба тя е осъществявала владение съвместно със съпруга си, а неговото владение не е доказано.

По изложените съображения, не са налице поддържаните от касаторите основания за отмяна по чл.281 т.3 ГПК на въззивно решение в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на установителния иск за собственост на Д. С. М. и Б. Д. С., основан на придобивна давност. В тази част въззивното решение следва да бъде оставено в сила.

По отношение на придобиването на идеална част от процесния имот по наследствено правоприемство, въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното отхвърлително решение, е недопустимо поради липса на правен интерес от установителния иск, защото в исковата молба няма твърдения за оспорване на наследственото качество на ищеца Д. С. М. от ответниците. Оспорването на иска от ответниците М. И. Е. и С. С. Е. е единствено във връзка с твърдението за изтекла придобивна давност. Останалите ответници са признали правата на ищеца Д. С. М. по наследство.

Според приетото в т.1 на Тълкувателно решение № 8 от 27.11.2013 г. по тълк. д. № 8/2012 г., на ВКС, ОСГТК, правен интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост и други вещни права е налице когато: ищецът притежава самостоятелно право, което се оспорва; позовава се на фактическо състояние или има възможност да придобие права, ако отрече правата на ответника. С оглед на това разрешение в разглеждания случай не е налице правен интерес от провеждане на установителния иск за собственост от Д. С. М. за наследствената му част от процесния имот, защото никой от сънаследниците му нито преди завеждане на делото, нито в хода на процеса е оспорил неговите наследствени права. В тази част установителния иск е недопустим и постановените решения подлежат на обесилване на основание чл.280 ал.2 предл. второ ГПК.

За установяване на правата на Д. С. М. по наследствено правоприемство, Върховният касационен съд приема следното:

Делбеният имот е придобит от С. М. Ч. въз основа на договор за продажба, сключен с нот. акт нот. акт №. .../1960г. в режим на съпружеска имуществена общност. След смъртта на съпругата му Е. Ч., нейни наследници по закон /чл.5 ал.1 ЗН / са съпруга й и трите им деца - Д. С. М., А. Т. /наследодател на ответниците С. Т., Нехбер Т. и А. Тюрккан/ и С. С. Е.. А. Т. се е отказал от наследството на майка си. Съгласно чл.53 ЗН отказът от наследство уголемява дела на останалите наследници. С. То решение № 148 от 10.X..1986 г. на ВС, ОСГК, ако наследодателят е оставил след смъртта си съпруг и няколко деца и някои от тях се откажат от наследството, счита се, че негови наследници са преживелият съпруг и тези от децата, които не са се отрекли от наследството. Наследството в този случай се получава от тях при равни части, както това е постановено в чл. 5, ал. 1 и чл. 9 ал. 1 ЗН,

Съгласно удостоверение от 1998г. на Районния съд Р., А. Т. се е отказал от наследството на майка си Е. С. Ч., починала на 27.11.2997г., който отказ е вписан в нарочната книга на съда под № 18 от 14.05.1998г. /л.37 от първоинстанционното проиводство/. Следователно съпругът и другите две деца са придобили по 1/6 от наследството на Е. Ч., включващо половината от процесния имот и построените сгради, а С. М. Ч. е придобил другата 1/2 ид. ч. от прекратената съпружеска имуществена общност, следователно правата на ищеца Д. С. М. са в размер на 1/6 идеална част от жилищната сграда и останалите сгради в имота.

С нот. акт № 7 от 23.08.2002 г. С. М. Ч. и С. С. Е. са прехвърлили срещу задължение за издръжка и гледане на М. И. Е. 5/6 ид. ч. от сградите, построени в дворното място, представляващо видно от приложената към исковата молба скица, имот. ..... по КККР на [населено място], област Р., одобрени на 07.11.2011г., заедно с правото на строеж. Затова от притежаваните от С. М. 4/6 идеални части от дворното място неговите три деца, след смъртта му през 2002г., са наследили на основание чл.5 ал.1 ЗН по 1/3 или 4/18 ид. ч. Така правата на Д. С. М. от дворното място са общо 7/18 ид. ч. - на 1/6 ид. ч. от дела на майка му плюс 4/18 по наследяване от баща му – общо 7/18 ид. ч.

По изложените съображения въззивното решение следва да се обезсили по иска, предявен от Д. С. М. за посочените части и производството по делото да се прекрати.

При този изход на делото на основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника М. Е. следва да се присъдят разноски за касационното производство в размер на 1000лв. по представения списък, представляващ платено възнаграждение за процесуална защита на адв.Зл.О..

На ответницата С. С. Е. не следва да се присъждат разноски, защото няма данни да са направени. Останалите ответници не са поискали раноски.

Воден от горното Върховният касационен съд, първо гражданско отделение

РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА въззивното решение на Разградския окръжен съд, първи въззивен граждански състав, № 146 от 28.10.2021 г. по в. гр. д. № 252/2021 г., с което е потвърдено решението на Разградския районен съд, граждански състав, № 41 от 08.07.2021 г. по гражданско дело № 1067/2020 г. в частта, в която е отхвърлен предявеният от Д. С. М. против М. И. Е., С. С. Е., С. Т., Н.Т. и А. Т. установителен иск за собственост на основание наследяване за 7/18ид. ч. от поземлен имот с идентификатор. .... по КККР на [населено място], [улица]с площ 1031кв. м., както и на 1/6 ид. ч. от построените в същия имот: 1. Жилищна сграда с идентификатор. .... със застроена площ 64кв. м. на два етажа; 2.Селскостопанска сграда с идентификатор. ..... със застроена площ 35 кв. м.; 3. Селскостопанска сграда с идентификатор. .... със застроена площ 51 кв. м.; 4. Селскостопанска сграда с идентификатор. ..... със застроена площ 22 кв. м. и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази част.

ПОТВЪРЖДАВА въззивното решение в останалата част, в която са отхвърлени исковете, предявени от Д. С. М. и Б. Д. С. за установяване на правото им на собственост на основание придобивна давност против М. И. Е., С. С. Е., С. Т., Н. Т. и А. Т. за дворното място и сградите описани в предходния абзац. ОСЪЖДА Д. С. М. и Б. Д. С. да заплатят на М. И. Е. сумата 1000 лв./хиляда лева/ разноски за касационното производство.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: