Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на С. Т. П. против решение № 1713 от 27.10.2016 г. по адм. дело № 913 / 2016 г. на Административен съд - Бургас, с което е отхвърлена жалбата й против решение № 36 от 28.01.2016 г. по преписка № 352/ 2014 г. на Комисията за защита от дискриминация (КЗД), жалбоподателката е осъдена да заплати разноски, а преписката в частта относно допуснато нарушение на чл. 17 от ЗЗДискр (ЗАКОН ЗЗД ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ) (ЗЗД) е върната на комисията за произнасяне. Жалбоподателката поддържа, че решението е постановено в противоречие с материалния закон и със събраните доказателства. Моли да бъде отменено изцяло и да се постанови ново решение по същество, с което решението на Комисията за защита от дискриминация да бъде отменено или евентуално след отмяната делото да бъде върнато на същия съд за ново разглеждане от друг състав. Претендира и направените по делото разноски.

Ответникът – Агенция за социално подпомагане оспорва касационната жалба и моли решението на административния съд да бъде оставено в сила.

Ответниците С. и Х. оспорват касационната жалба. Молят решението на първоинстанционния съд да бъде оставено сила, като им се присъдят разноските по делото. Ответникът Х. Д. също оспорва касационната жалба.

Останалите ответници не изразяват становище по касационната жалба.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

Като взе предвид изложеното в жалбата и данните по делото настоящият състав на Върховния административен съд, пето отделение, констатира следното:

В частта, в която се оспорва решението на Административен съд – Бургас в частта, в която преписката е върната на Комисията за защита от дискриминация за произнасяне относно нарушение по чл. 17 от ЗЗД, касационната жалба е недопустима. Решението на съда в тази част е благоприятно за жалбоподателката, тъй като с него се отстранява пропуск на комисията да се произнесе по целия спорен предмет. Ето защо за жалбоподателката не е налице правен интерес от оспорване на съдебния акт в тази част. По тези съображения касационната жалба в описаната част следва да бъде оставена без разглеждане, а производството по делото в тази част да бъде прекратено.

В частта, в която се оспорва решението на Административен съд – Бургас, с което жалбата на П. против решението на КЗД е отхвърлена и жалбоподателката е осъдена да заплати разноски, касационната жалба е допустима. Същата е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от страна, за която съдебният акт в тази част е неблагоприятен.

Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения:

Решението на Административен съд - Бургас в частта, в която жалбата на П. против административния акт е отхвърлена и същата е осъдена да заплати разноски, е постановено при правилно тълкуване и прилагане на закона.

Правилно съдът приема, че оспореното решение № 36 от 28.01.2016 г. по преписка № 352/ 2014 г. на КЗД, с което е установено, че Агенцията за социално подпомагане, представлявана от изпълнителния директор, както и Д. С. С., Г. Н. В., М. Ж. Х. и Х. Д., всички работещи в Дирекция „Социално подпомагане“ – [населено място], не са осъществили дискриминация спрямо С. Т. П. по заявените признаци и жалбата на П. е оставена без уважение, е издадено от компетентен орган, в рамките на правомощията на комисията, изброени в чл. 47 ЗЗД. Спазени са и изискванията на чл. 66 от ЗЗД – решението е в писмена форма, съдържа установените в текста реквизити и е подписано от заседателния състав. Аргументирано и в съответствие с доказателствата по представената административна преписка е и заключението на първоинстанционния съд, че при постановяване на решението на комисията не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Производството пред административния орган е образувано по жалба на лице, което твърди, че е засегнато от дискриминационно отношение под формата на тормоз по признак „лично положение“ и „лично положение“ във връзка със „семейно положение“ (л. 8 от жалбата до комисията), а жалбата е разгледана от разширен състав на комисията съгласно чл. 48, ал. 3 от ЗЗД. Извършено е проучване и са събрани доказателства (чл. 55- 59 от ЗЗД), а решението е постановено след проведени открити заседания (чл. 61 от ЗЗД), на които с оглед релевантните доказателства преписката е изяснена от фактическа и правна страна. Решението на административния орган е взето с мнозинство от членовете на заседателния състав съгласно чл. 64, ал. 1 от ЗЗД, след изясняване на релевантните факти.

Възражението за допуснато нарушение по чл. 9 от ЗЗД в производството пред комисията, правилно е прието от първоинстанционния съд за неоснователно. Тежестта на доказване е разпределена съобразно твърденията на жалбоподателката, които сочат на несъгласие с действията и разпорежданията на прекия ръководител, на ръководството на Дирекция за „Социално подпомагане“ – Е. и на Агенцията за социално подпомагане във връзка с организацията, разпределението и отчитане на изпълнението на работата, както и на лични конфликти с отделни служители, но не разкриват факти, от които може да се направи предположение, че П. е дискриминирана на основание посочените от нея признаци.

Заключението на съдебния състав, че решението на административния орган е постановено в съответствие с нормите на ЗЗД, е направено при правилно тълкуване на относимите материалноправни разпоредби. Цитираният нормативен акт предвижда забрана на всяка пряка или непряка дискриминация, основана на някои от признаците, визирани в чл. 4, ал. 1 и квалифицира като дискриминация тормозът на основа на тези признаци (чл. 5 от ЗЗД). По смисъла на §1, т. 1 от ДР на закона „тормоз” е всяко нежелано поведение на основата на признаците по чл.4, ал.1, изразено физически, словесно или по друг начин, което има за цел или резултат накърняване достойнството на лицето и създаване на враждебна, обидна или застрашителна среда. Анализът на текстовете налага извода, че за да е налице тормоз следва да се установят конкретни факти, изразяващи необективно и негативно отношение към засегнатото лице на основа на някой от признаците, посочени в чл. 4, ал. 1 от ЗЗД. В случая правилно и в съответствие със смисъла на посочените разпоредби съставът на административния съд приема, че от страна Агенцията за социално подпомагане и от страна на ответниците физически лица, които заемат различни ръководни и изпълнителски длъжности в Дирекция „Социално подпомагане“ – Е. не са извършени действия по отношение на жалбоподателката, които да се квалифицират като тормоз по признак „лично положение“ или „лично и семейно положение“. Аргументирано е заключението, че установените действия и актове на прекия ръководител Д. С., началник на отдел „Социална закрила“ и на началника на Дирекция „Социално подпомагане“- Е. Х. Д. като разпореждания във връзка с работата, такива по повод дисциплината, оценката на изпълнението на служебните задължения на П. и др. не представляват тормоз по смисъла на ЗЗД, тъй като са извършени единствено и само във връзка с дейността, осъществявана от дирекцията и съответния отдел и не са мотивирани от посочените от жалбоподателката признаци. Поведението на служителките в отдел „Социална закрила“ Х. и В. спрямо жалбоподателката сочат на лично неразбирателство и конфликти (в този смисъл са и събраните гласни доказателства), но пак по повод служебната дейност и изпълнението на преките служебни задължения. Несъгласието на служителката със създадената организация на работа, с решенията на прекия ръководител и с директора на дирекцията във връзка с протичане на трудовия процес, с разпределението на работата, с дисциплината, със сроковете за изпълнение на служебните задачи и с оценката от атестирането й не води до извод за извършен тормоз, тъй като негативният ефект не е предизвикан и не се основава на някой от предвидените в закона признаци и конкретно на посочените от жалбоподателката, а е израз на дисциплинарните правомощия на ръководителите на отдела и дирекцията по администриране на служебните задачи и по контрола за изпълнение на дейността. Конкретните разпореждания на началника на отдела и на директора на дирекцията към жалбоподателката, цитирани по дати, се обосновават от начина на изпълнение на служебните задължения от служителката, като липсват факти и доказателства тези волеизявления да са свързани с някакъв белег, качество или признак, присъщи на П., които я отличават от останалите лица и които са основание за демонстрираното към нея поведение и отношение и които се включват се в признака „лично положение" (такива факти не са изложени) или с качеството й на съпруга и майка. Личните възприятия на жалбоподателката относно атмосферата и средата за работа в отдела също не обосноват тормоз по смисъла на ЗЗД, тъй като не са описани обстоятелства, които да сочат, че формираното към нея поведение и отношение е на база „лично положение“ или „лично и семейно положение“. Липсват и факти, които да установяват, че семейното положение на жалбоподателката е повод за някакъв вид негативно отношение. Напротив, описаните обстоятелства сочат, че всички конфликти, пререкания и стълкновения на работното място са свързани единствено с качеството на изпълнение на възложените служебни задачи и със служебната дисциплина, а семейният статус на служителката не е коментиран.

Твърденията, че жалбоподателката е подложена на „преследване“ по смисъла на §1, т. 3, б. „а“ от ДР на ЗЗД, правилно са приети от първоинстанционния съд за неоснователни. Липсват данни, които да сочат, че жалбоподателката е третирана по - неблагоприятно поради това, че е предприела действия за защита от дискриминация. Цитираните от страната решения на Върховния административен съд също не дават основания за различно заключение. С посочените съдебни актове са отменени заповеди на директора на Дирекция „Социално подпомагане“ – Е. относно предоставянето на интеграционни добавки по искане на жалбоподателката като майка и законен представител на малолетните й деца. Отменените административни актовете отразяват тълкуването на отделни разпоредби от ЗИХУ (ЗАКОН ЗЗД ИНТЕГРАЦИЯ НА ХОРАТА С УВРЕЖДАНИЯ) и на Правилник за неговото приложение от страна на административния орган и не са свързани с качества или с поведение на лицето, поискало добавките. Този извод следва от мотивите на съда, а също и от липсата на данни и факти в друг смисъл.

Всичко изложено налага извода, че спрямо жалбоподателката не е осъществен тормоз по смисъла на чл. 5 вр. § 1, т. 1 от ДР на ЗЗД по признак „лично положение“ и „лично и семейно положение“ или преследване по смисъла на §1, т. 3, б. „а“ от ДР на ЗЗД. Ето защо като достига до заключение в този смисъл и отхвърля жалбата против административния акт, съставът на административния съд постановява решение в съответствие със закона.

Възражението за нарушение на чл. 16 от ЗЗД и за нарушение на чл. 2 от Конвенцията за правата на хората с увреждания е неоснователно. Първият текст предвижда задължение за работодателя да приведе работното място в съответствие с нуждите на лице с увреждания, а като „разумно улеснение“ чл. 2 от конвенцията приема всякакви необходими и подходящи модификации и приспособления, които не водят до непропорционално или неоправдано обременяване на околните, когато такива са необходими във всеки конкретен случай, за да се осигури на човека с увреждане признаването или упражняването на всички права и основни свободи наравно с всички останали. Следователно и двата текста са свързани със създаване на условия за пряка интеграция на хора с увреждания в работния процес, поради което не могат да бъдат отнесени към изложеното от жалбоподателката. Последната не твърди дискриминация по признак „увреждане“, както за себе си така и като лице, свързано с лица с увреждания. В този смисъл доводите за нарушение на чл. 1 и чл. 2 от Директива 2000/ 78 на Съвета за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите също са неоснователни.

Действително, признакът „семейно положение" по смисъла на §1, т. 13 от ДР на ЗЗД включва и полагане на грижи за зависим поради възраст или увреждане низходящ. В случая, както се посочи, семейният статус на служителката като майка, която полага грижи за две малолетни лица, не е коментиран от прекия й ръководител, нито от директора на дирекцията, нито от колегите в отдела и не е основание за негативно отношение или за създаване на враждебна, обидна или заплашителна за служителката среда. Освен това, както се установява, жалбоподателката е ползвала и ползва всички видове отпуски, както и помощи и социални възможности, които са предвидени за отглеждане на децата, т. е. „семейното положение“ на служителката е отчетено от работодателя и от преките ръководители в положителен за жалбоподателката смисъл, като й са осигурени социални средства и възможности да изпълнява майчинските си задължения. Тези задължения обаче не могат да препятстват изпълнението на служебните функции и спазването на трудовата дисциплина, както и да освободят служителката от отговорност за срочното и качествено изпълнение на извършената работа или да й създадат привилегии при осъществяване правото на труд, тъй като подобно разрешение би довело до непропорционално и неоправдано обременяване на останалите служители в отдела. Подобно „улеснение“ би довело до нарушение и на целта на закона, тъй като смисълът на ЗЗД е да предотврати дискриминационно поведение и отношение и да създаде условия за равенство при упражняване на правата, а не да регламентира привилегии и предимства за отделни лица. Изложеното относно липсата на дискриминация по признак „семейното положение“ се отнася и за позоваването на §1, т. 9 от ЗЗД, поради което възраженията за неправилно прилагане на последния текст са неоснователни.

Касационният довод за необоснованост на оспорения съдебен акт също е неоснователен.

Изводите на административния съд са направени в съответствие със събраните доказателства. При липсата на доказателства, установяващи, че влошените отношения между служителката и преките ръководители и между служителката и нейните колеги Х. и В. са провокирани от някой от изброените в чл. 4, ал.1 признаци или от качество на служителката с такъв характер, обосновано е преценено, че от страна на изброените в жалбата лице не е осъществен тормоз или преследване по смисъла на ЗЗД, а правилността на конкретните актове на органа по назначаването и на органите разполагащи с компетентност по ръководство и контрол на отделните административни структури, накърняващи правата на служителката, следва да бъде проверена по друг процесуален ред. В подкрепа на последния извод са и представените копия от съдебни решения, с които са отменени заповеди на съответните административни органи, засягащи негативно жалбоподателката като майка и законен представител на малолетните й деца в различни сфери на социалния живот.

Поради всичко изложено настоящият състав на Върховния административен съд, пето отделение, приема, че оспореното съдебно решение в частта, в която жалбата на П. против решението на КЗД е отхвърлена и П. е осъдена да заплати разноски, е валидно и допустимо и при постановяването му не са допуснати посочените в касационната жалба нарушения по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК, които да обосноват извод за неговата отмяна. Съдебният акт в посочената част е постановен в съответствие с материалния закон и се обоснована от представените доказателства, поради което следва да бъде оставен в сила.

С оглед изложеното, направеното искане и доказателствата за действително направени разходи по водене на делото в касационното производство жалбоподателката следва да заплати на ответниците С. и Х. сумата 600.00 лв. разноски по делото, представляващи възнаграждение за адвокат.

По тези съображения Върховният административен съд, пето отделение, РЕШИ:

О. Б. Р. касационната жалба на С. Т. П. против решение № 1713/ 27.10.2016 г. по адм. дело № 913/ 2016 г. на Административен съд –Бургас в частта, в която преписката е върната на Комисията за защита от дискриминация за произнасяне относно допуснато нарушение по чл. 17 от ЗЗДискр (ЗАКОН ЗЗД ЗАЩИТА ОТ ДИСКРИМИНАЦИЯ) и прекратява производството по делото в тази част.

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1713 от 27.10.2011 г. по адм. дело № 913 / 2016 г. на Административен съд – Бургас в останалата част.