Производството е по реда на чл. 208 и сл. Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по подадени две касационни жалби срещу Решение № 100 от 30.09.2015 г., постановено по адм. дело № 284 по описа за 2014 г. на Административен съд Кюстендил, с което съдът в производство по чл. 203 и сл. от АПК, във вр. чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е осъдил Главна дирекция „Изпълнения на наказанията“ (ГДИН) да заплати на А. Д. И. сумата от 500 (петстотин) лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди в периода от 27.06.2009 г. до 17.05.2010 г. изразяващи се в изтърпени неудобства и унижение, настъпили като резултат от липсата на нормален достъп до санитарен възел в следствен арест - К., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на исковата молба – 30.07.2014 г. до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 10 (десет) лева - разноски по делото. Предвид изхода на делото съдът е осъдил ГДИН да заплати в полза на съда и разноски за вещо лице в размер на 124 лeва (сто двадесет и четири). В останалата част исковете за разликата до 25 060 лева на А. Д. И. са отхвърлени.

Първата касационна жалба е подадена от Главна дирекция „Изпълнения на наказанията“ (ГДИН) при Министерството на правосъдието чрез процесуалния си представител юрк. М. Д, с която се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение, постановено в противоречие с материалния закон и необоснованост – касационни основания по см. на чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на атакуваното решение и присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Втората касационна жалба е подадена от А. Д. И., изтърпяващ наказание "лишаване от свобода", в Софийски централен затвор. След проверка на допустимостта на втората касационна жалба съдът е приел, че е процесуално недопустима и с Определение № 837 от 27.01.2016 г., постановено по настоящето дело, същата е оставена без разглеждане, а производството по делото в тази част е прекратено.

С влязло в сила определение № 837 от 27.01.2016 г., постановено по настоящото дело, жалбата на А. Д. И., изтърпяващ наказание "лишаване от свобода" в СЦЗ е оставена без разглеждане и производството по делото в тази част е прекратено на осн. чл. 228 вр. чл. 158, ал. 3 АПК.

Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба на ГДИН, по която производството по делото е продължило.

Настоящата инстанция, като взе пред вид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна при следните съображения:

Първоинстанционният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, предявен от А. Д. И., изтърпяващ наказание „лишаване от свобода“ в затвора [населено място] (понастоящем затвора [населено място]) против ГДИН - С. за заплащане на сумата от 25 060 лeва, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди - изтърпени неудобства и унижение, както и получено заболяване „язва на дванадесетопръстника“, настъпили като резултат от липсата на нормален достъп до санитарен възел и течаща вода в следствен арест [населено място], където същия е бил задържан за периода от 25.05.2009 г. до 18.05.2010 г., ведно със законната лихва върху сумата считано от датата на подаването на исковата молба до окончателното погасяване.

Въз основа на представените доказателства, от фактическа страна е установено, че А. Д. И. изтърпява в затвора [населено място] (първоначално в затвора [населено място]) наказание „лишаване от свобода“ за срок от 19 години, наложено с присъда по НОХД № 258/2010 г. на Окръжен съд - Кюстендил. Установено е още, че същият е задържан в следствен арест К., съгласно Постановление на КОкП по ДП № 77/2009 г. на 27.06.2009 г. за срок от 72 часа, след което спрямо него е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“, считано от 29.06.2009 г. с Определение по ЧВД № 251/2009 г. на КОкС. С разпореждане на КОкП от 17.05.2010 г. И. е приведен в затвора [населено място] на 19.05.2010 г., като за периода от първоначалното му настаняване в Следствен арест [населено място] до превеждането му в затвора лицето не е пребивавало постоянно в ареста – имал е няколко делегации и два престоя в СБАЛЛС при З. [ място].

Във връзка със спорните фактически обстоятелства по делото са приети писмени доказателства (епикризи, медицинско направление, ехография, амбулаторен лист, заповеди за изпращане на лицето на лечение в СБАЛЛС-С., писма за конвоиране на задържания между лечебните заведения и Следствения арест [населено място]) за провеждано лечение на лицето И.. Събрани са и гласни доказателства от свидетелите Г. Н. и А. И., които съдът е кредитирал като обективни, доколкото са дадени от лица, пребивавали заедно с И. в СА – К. и които са били подложени на същите условия на живот. На задържаните в следствения арест лица е отказвано редовното извеждане до тоалетна, а физиологичните си нужди са осъществявали в кофи и туби в самото арестантско помещение, което доказва твърдението за наличие на лоши санитарни условия.

По делото е била и назначена, изготвена и приета комплексна съдебно-медицинска експертиза по отношение твърдяното увреждане на здравето. Установено е, че заболяването на ищеца датира пред постъпването му в следствени арест, липсва прогресия, в ареста му е оказвана необходимата медицинска помощ, което се потвърждава и от престоите му в болниците на затвора, за които са налице писмени доказателства и свидет4елства св. Г. н.

При тази фактическа установеност съдът е направил извод за частична основателност на ищцовата претенция. Налице е незаконосъобразно бездействие на административния орган да осигури условия на пребиваване в следствения арест [населено място], които не унижават човешкото достойнство. Липсата на санитарен възел и течаща вода в ареста, необходимостта от задоволяване на физиологични нужди в тясно пространство пред други лица безспорно води до извода за унизително и нечовешко отнасяне по смисъла на чл. 3 ЕКПЧОС.

Доказано е и наличието на вреди, понесени от ищеца в тази връзка. Той е бил принуден да ползва кофи и туби за задоволяване на физиологични нужди и хигиена, което се е отразило негативно на неговата психика. Недоказани са останали твърдяните вреди за здравето на ищеца.

Относно размера на обезщетението съдът е съобразил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, продължителността и интензитета на увреждането и е преценил, че сумата от 500 лева е достатъчна в конкретния случай. За разликата до 25 060 лева е приел иска за неоснователен и недоказан.

Решението е валидно, допустимо и правилно. Правните изводи на съда са в съответствие с приложимия материален закон и изцяло се споделят от настоящата инстанция и не се нуждаят от допълване. Не са допуснати нарушения на материалния закон и необоснованост на обжалвания съдебен акт.

Административният съд е изяснил релевантните за исковите претенции факти. Обсъдил е доказателствата, свидетелските показания, становищата на страните и приложимата правна уредба. За приетото въз основа на този анализ фактически и правно се е обосновал. Мотивираният извод за частична основателност на иска е в съответствие с фактически установеното. Предявеният иск е с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на гражданите и юридическите лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презюмира от закона, а е в тежест на ищеца, който следва да докаже наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, действие или бездействие по административна дейност, отменени по съответен ред, вреда, причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата.

Неоснователно е твърдението на касационния жалбоподател, че съдът не е съобразил действителната фактическа обстановка, установените по делото обстоятелства както и обективната истина. Първоинстанционният съд е изяснил релевантните за исковата претенция факти, обсъдил е доказателствата в тяхната взаимна връзка и във връзка със становищата на страните, след което правилно е приложил материалния закон.

За квалифицирането на едно бездействие като незаконосъобразно е необходимо да бъде установено неизпълнение на фактическо действие от страна на административен орган или длъжностно лице от администрацията, като е необходимо да съществува нормативно установено задължение за изпълнение на това действие. Съгласно чл. 3, ал. 1 ЗИНЗС (изм. ДВ, бр. 13/2017 г., в сила от 07.02.2017 г. осъдените и задържаните под стража не могат да бъдат подлагани на изтезания, на жестоко, нечовешко или унизително отношение. Съгласно ал. 2 на текста за нарушение на ал. 1 се смята и поставянето в неблагоприятни условия за изтърпяване на наказанието лишаване от свобода или задържането под стража, изразяващи се в липса на достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност, продължителна изолация без възможност за общуване, необоснована употреба на помощни средства, както и други подобни действия, бездействия или обстоятелства, които уронват човешкото достойнство или пораждат чувство на страх, незащитеност или малоценност.

В разпоредбата на чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС (изм. ДВ, бр. 14/10.02.2017 г.) на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и течаща вода. В заведенията от закрит тип и арестите в затворите ползването на санитарен възел и течаща вода се осъществява в спалните помещения.

По силата на посочените разпоредби и общите принципи, уреждащи прилагането на чл. 3 от ЕКПЧОС, администрацията на затворите и местата за изпълнение на мерките за неотклонение „задържане под стража“ е длъжна да осигури нормални условия за пребиваване. ЕКПЧОСе ратифицирана от Рe. Б, поради което и на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията има пряко действие и съставлява част от националното право т. е. спазване на принципите на чл. 3 от Конвенция представлява задължение пряко произтичащо от закон по смисъла на чл. 256 и чл. 257 от АПК.

По изложените съображения, предвид събраните доказателства правилно е прието, че са установени елементите на фактическия състав за ангажиране отговорността на държавата, а именно – доказано незаконосъобразно бездействие и доказана настъпила пряка вреда от него, обжалваното решение, с което на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е уважена частично искова молба за претърпени неимуществени вреди в размер на 500 лева и са присъдени лихви от датата на предявяване на иска – 30.07.2014 г. до окончателното им изплащане, е материално законосъобразно и обосновано.

Държавата е длъжна, по силата на ЕКПЧОС и измененията на ЗИНЗС, да гарантира, че задържането в местата за това е при условия, които са съвместими с човешкото достойнство, че начинът и методът на изпълнение на тази мярка не подлагат на мъки или изпитания, надхвърлящи неизбежното страдание, свързано със задържането, и че предвид практическите изисквания на лишаването от свобода, доброто здравословно състояние е обезпечено.

Във връзка с размера на обезщетението съдът правилно е съобразил обективните условия и тяхното отражение върху психиката и физиката на конкретното лице в светлината на нормите на ЕКЗПЧОС, времетраенето на задържането и прекъсванията, въз основа на което изводът му за частична основателност на иска е в съответствие с фактически установеното и правилно прилагане на закона.

Възраженията на процесуалният представител на ГДИН, че съдът е постановил своя съдебен акт в противоречие с отлагателните условия на чл. 43, ал. 3 от ЗИНЗС вр. § 11 от ПЗР на ЗИНЗС и чл. 20, ал. 3 от ППЗИНЗС вр. § 6 ПЗР на ППЗИНЗС и § 11 от ПЗР на ЗИНЗС, което с други думи означава, че съдът се е позовал на норми, които не са действащо законодателство нито към исковия период, нито към настоящия момент са неоснователни. Това, че е налице отлагателна клауза в нормите на вътрешното право не означава, че нормите на ЕКЗПЧОС не намират пряко приложение.

С оглед изхода на спора на касационния жалбоподател не следва да се присъждат разноски.

Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК Върховният административен съд, трето отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 100 от 30.09.2015 г., постановено по адм. дело № 284/2014 г. от Административен съд Кюстендил.

Решението е окончателно.