8№ 2937/09.06.2025 г.Върховният касационен съд на Р. Б. Гражданска колегия, Четвърто отделение в закритото съдебно заседание на трети юни две хиляди двадесет и пета година в състав:Председател: Веска Райчева
Членове: Геника Михайлова
Златина Рубиеваразгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 438 по описа за 2024 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 197/09.10.2024 г. по гр. д. № 195/2024 г., с което Окръжен съд - Смолян изменяйки решение № 17/24.01.2024 г. по гр. д. № 502/2021 г. на Районен съд – Смолян, е осъдил ЧСИ Т. С. В. да заплати на „Дюлгер“ ООД основание чл. 441 ГПК:
· сумата 677.45 лв. – обезщетение за вредите от наложен запор по изп. д. № 289/2020 г. на вземане на „Дюлгер“ ООД с длъжник Министерство на образованието и науката по данъчна фактура № [№]/10.11.2020 г., изразени в законните лихви върху запорираната сума 14 750.86 лв. за периода от 10.12.2020 г. (датата на изискуемостта на вземането) до 16.05.2021 г., ведно със законната лихва от 18.05.2021 г. (датата на предявяване на иска);
· сумата 3 604.65 лв. – обезщетение за вредите от наложен запор по изп. д. № 289/2020 г. на вземане на „Дюлгер“ ООД с длъжник МОН по данъчна фактура № [№]/25.11.2020 г., изразени в законните лихви върху запорираната сума 193 666.97 лв. за периода от 25.12.2020 г. (датата на изискуемостта на вземането) до 01.03.2021 г. (датата на вдигане на запора), ведно със законната лихви от 18.05.2021 г.;
· сумата 586.78 лв. - обезщетение за вредите от наложен запор по изп. д. № 289/2020 г. на вземане на „Дюлгер“ ООД с длъжник МОН по данъчна фактура № [№]/25.11.2020 г., изразени в законните лихви върху запорираната сума 31 526.08 лв. за периода от 25.12.2020 г. (датата на изискуемостта на вземането, преведено по специалната сметка на съдебния изпълнител) до 01.03.2021 г. (датата на вдигане на запора), ведно със законната лихва от 18.05.2021 г;
· сумата 1 742.41 лв. – обезщетение за вредите от наложен запор по изп. д. № 289/2020 г. по банковата сметка на „Дюлгер“ ООД в „У. Б. АД, изразени в законните лихви върху запорираната сума 40 179.49 лв. за периода от 11.12.2020 г. (датата на превеждането й по специалната сметка на ЧСИ) до 01.03.2021 г. (датата на вдигане на запора), ведно със законната лихва от 18.05.2021 г. и
· сумата 632.33 лв. – обезщетение за вредите от наложен запор по изп. д. № 289/2020 г. на вземане на „Дюлгер“ ООД с длъжник „ЕВН България Електроснабдяване“ ЕАД по данъчна фактура № [№]/31.01.2021 г., изразени в законните лихви върху запорираната сума 21 473.54 лв. за периода от 31.01.2021 г. (датата на изискуемост на вземането, преведено по специалната сметка на ЧСИ) до 16.05.2021 г., ведно със законната лихва от 18.05.2021 г.
Решението се обжалва от ЧСИ Т. В. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка за правилност по следните правни въпроси по прилагането на чл. 441, ал. 2 и на чл. 442а ГПК, уточнени съгласно т. 1 ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС: 1. Естеството на акта, с който съдебният изпълнител е наложил няколко обезпечителни мерки, но не е предприемал действия по осребряване на имуществото на длъжника, дава ли основание да се приеме, че длъжникът може да претърпи вреди от явна несъразмерност в смисъла по чл. 441, ал. 2 ГПК, след като чл. 442а, ал. 1 ГПК определя съразмерността с кумулация на следните предпоставки: наложените от съдебния изпълнител обезпечителни мерки и предприетите изпълнителни способи да са съразмерни с размера на задължението, а аргументът от обратното извежда несъразмерността. При положителен отговор на въпроса какви са възможните проявления на понесените вреди от длъжника и в частност съизмерими ли са със законните лихви върху сумата, която третото задължено лице е превело по сметката на съдебния изпълнител? 2. Законът допуска ли в периода на спряно изпълнително производство съдебният изпълнител да отмени наложените от него обезпечителни мерки? и 3. Кои са релевантните обстоятелства, които чл. 442а, ал. 1, in fine ГПК изисква съдебният изпълнител да съобрази при извършване на преценката за съразмерност, и в частност, представляват ли такива обстоятелства стойността на активите на длъжника, неговата задлъжнялост, балансът на предприятието му, когато длъжник е юридическо лице, и какви са способите/дължимите процесуални действия, с които съдебният изпълнител може да ги установи? Касаторът повдига и правни въпроси по прилагането на чл. 269, изр. 2, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, които обобщени съгласно цитираното тълкувателно решение, се свеждат до следния: Има ли задължение въззивният съд да определи предмета на спора, като съобрази конкретните твърдения по доводите и възраженията, въведени от страните по делото и поддържани с оплакванията във въззивната жалба, респ. с отговора на жалбата, а според тях да анализира събраните доказателства? Касаторът счита повдигнатите въпроси включени в предмета на обжалване – общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, и твърди, че първите три са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а на последния въззивният съд е отговорил в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 и т. 1 ГПК. По същество се оплаква, че решението е неправилно като постановено в нарушение на чл. 441 и чл. 442а ГПК и при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Претендира разноски по делото.
Ответникът по касация „Дюлгер“ ООД възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция.
От ЗД „Лев инс“ АД, помагач на ответника ЧСИ Т. В., не изразява становище по касационната жалба.
Настоящият състав намира, че е един искът, уважен с въззивното решение, при признатата законна последица от предявяването му – с присъждане на законните лихви, доколкото в решението е прието, че вредите по присъденото обезщетение произтичат от процесуалната незаконосъобразност на преценката за съразмерност на дълга по изпълнителното дело с обезпечителните мерки, която е извършена с разпореждането от 29.10.2020 г. по изп. д. № 289/2020 г., с което ЧСИ отказва да ги вдигне. Следователно решението е по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв., а касационната жалба е с допустим предмет. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна и са налице останалите предпоставки за нейната редовност и допустимост, като решението следва да се допусне до касационно обжалване.
В исковата молба ищецът „Дюлгер“ ООД е обосновал качеството си на кредитор с твърденията, че по невлязло в сила осъдително въззивно решение № 26003/02.09.2020 г. по търг. д. № 237/2020 г. на Апелативен съд – Пловдив срещу него в полза на „Хефест“ ООД е издаден изпълнителен лист за сумата 18 614.73 лв., ведно със законната лихва от 19.03.2017 г. до окончателното плащане, за сумата 5 543.78 лв. и за сумата 279 291.81 лв., ведно със законната лихва от 19.03.2017 г., като е образувано изп. д. № 20209180400289 по описа на ответника ЧСИ Т. В.. На 30.09.2020 г. на длъжника е връчена поканата за доброволно изпълнение, в която ЧСИ определя размера на дълга към датата на поканата 23.09.2020 г., към него добавя таксите и разноските, платени от взискателя по изпълнителното дело, включително таксата по т. 26 от ТТРЗЧСИ, и уведомява длъжника, че е наложил запори върху множество негови вземания и движими вещи. На 29.09.2020 г. по запора „Р. Б. АД превежда от банковите сметки на длъжника сумата 119 844.15 лв. по сметката на ЧСИ. С определение № 372/01.10.2020 г. по ч. т.д. № 1759/2020 г. ВКС, II-ро ТО на основание чл. 282 ГПК спира изпълнението на невлязлото в сила решение след внесена от длъжника парична гаранция 388 508.72 лв. - сбор от присъдените главници, а с разпореждане от 07.10.2020 г. ЧСИ констатира настъпилото спиране на изпълнителното производство, съгласно чл. 432, ал. 1, т. 4 ГПК. Общият размер на предназначеното за погасяване на дълга възлиза на 508 201.99 лв. – сбор от внесената парична гаранция по чл. 282 ГПК и превода от „Р. Б. АД. На 09.10.2020 г. длъжникът възразява за несъразмерност на наложените обезпечителни мерки и иска ЧСИ да ги вдигне, но ЧСИ му отказва с разпореждане от 29.10.2020 г. по изп. д. № 289/2020 г. В изпълнение на запорите, които ЧСИ е бил длъжен, но е отказал да вдигне, третите задължени лица МОН, „УниК. Б. АД и „ЕВН България Електроснабдяване“ превеждат по специалната сметка на ЧСИ петте суми, посочени в исковата молба. Незаконният отказ на ЧСИ възпрепятства длъжникът да ползва парите и да получава доходи от тях, а вредата е съизмерима със законните лихви от датата на изискуемост на съответното запорирано вземане до 03.10.2021 г., когато ЧСИ му е съобщил, че е вдигнал някои от запорите след решение № 12/27.01.2021 г. по гр. д. № 539/2020 г. на ОС – Смолян по чл. 435 ГПК, респ. до 16.05.2021 г. – дни преди предявяването на иска. „Дюлгер“ ООД е претендирал и законната лихва върху така сформираната главница след предявяването на иска.
Ответникът ЧСИ Т. В. е оспорил иска по основание с твърдения, че спряното изпълнително производство по чл. 282 ГПК му забранява изпълнителни действия, включително да отмени запорите, а частичната отмяна на някои от тях е съобразил с решение № 12/27.01.2021 г. по гр. д. № 539/2020 г. на Окръжен съд – Смолян по чл. 435 ГПК, което е задължително за него; че целта на разпоредбите на чл. 441, ал. 2 и чл. 442а ГПК, въведени със Закона за изменение и допълнение на ГПК, обн. ДВ, бр. 86 от 2017 г., е да се избегне едновременното изпълнение върху множество активи на длъжника, а по изпълнителното дело не е извършвал действия по осребряване имуществото; че вредите не се изразяват в претендираната законна лихва по чл. 86 ЗЗД, евентуално – че по специалната си сметка е начислил и има натрупани лихви, които са на длъжника (чл. 5 от Наредба № 6/30.05.2006 г., обн. ДВ, бр. 47 от 2006 г.); че преценката за съразмерност е следвало и е извършил не само по дълга по изпълнителния лист, включително платените такси и разноски от взискателя и таксата по т. 26 ТТРЗЧСИ, но като е зачел правото на други кредитори да се присъединят по изпълнителното дело – на държавата за сумата 18 916.17 лв., съгласно удостоверение по чл. 191, ал. 4 ДОПК с вх. № 3997/29.09.2020 г. (чл. 458 ГПК) и на кредиторите по договори за особен залог, вписани в ЦРОЗ (чл. 40, ал. 1 ЗОЗ).
С първоинстанционното решение искът е уважен с отхвърляне на искането за законни лихви след предявяването му. Прието е, че с наложените запори по банковите сметки, на други вземания и на машини и съоръжения на длъжника се е достигнало до свръхобезпечение по изпълнителното дело. На първо място, съдът се е мотивирал с това, че запорираното имущество, стойността на което е установена от заключенията на допуснати и приети експертизи, но е било възможно ЧСИ да установи при справката за балансова стойност на активите на дружеството, приложена към възражението на длъжника от 09.10.2020 г., надхвърля 21 пъти дълга по изпълнителния лист, включително таксите и разноските, а ЧСИ е бил длъжен да съобрази изразената във възражението готовност за съдействие от длъжника при следващи принудителни действия. На второ място, ЧСИ не е съобразил определението по чл. 282 ГПК, което при извършената парична гаранция го задължава да вдигне обезпечителните мерки. На трето място, поради събраните доказателства, че длъжникът е изпълнявал задълженията си, предмет на обезпечение в полза на други кредитори, включително че особеният залог на търговското предприятие е бил заличен със съгласие на кредитора, а публичните задължения са платени. Съдът е намерил поведението на ЧСИ виновно, тъй като при данните към възражението от 09.10.2020 г. и при събраните доказателства за стабилното имуществено състояние на длъжника, той е постановил отказа с разпореждането от 29.10.2020 г. по изп. д. № 289/2020 г. и е вдигнал някои запори едва след решението по чл. 435 ГПК. Преводите от третите задължени лица по сметката на ЧСИ са намерени за доказани, така както се твърдят в исковата молба. Първостепенният съд е заключил, че незаконното разпореждане от 29.10.2020 г. е лишило длъжника от възможност да ползва парите си и да получава доходи от тях, приемайки, че вредите са съизмерими със законните лихви по чл. 86 ЗЗД. Отхвърлена е претенцията за законни лихви след предявяването на иска.
В жалбата си срещу първоинстанционно решение ответникът се е оплакал, че определението по чл. 282 ГПК не го задължава, а му забранява да извършва действия по принудително изпълнение, включително да отмени наложените запори, но такова задължение е породило решението по чл. 435 ГПК; че законът го задължава с поканата за доброволно изпълнение да наложи обезпечителни мерки, но не предвижда възможност да остойностява активите на длъжника към този момент или към възражението на длъжника от 09.10.2020 г., респ. че събраните доказателства в производството по иска по чл. 441 ГПК за стойността на запорираното имущество не извежда противоправност в преценката за съответствие; че дългът включва непогасените публични задължения и вземанията на обезпечените кредитори – всички с право на присъединяване по изпълнителното дело; че съдът неправилно е приел да е налице свръхобезпечение, като се е базирал на факти, осъществени след разпореждането от 29.10.2020 г. – заличеният особен залог и погасени публични задължения, като вторият извод е и неверен, и че съдът е бил длъжен да изясни какво точно и кога третите задължени лица са превели по сметката на ЧСИ – това се установява от необсъденото от първата инстанция заключение на икономическата експертиза, а релевантни са само постъпленията до възражението на длъжника от 09.10.2020 г. Обобщението в жалбата е, че възраженията на ответника не са разгледани от първата инстанция при неправилно извършена преценка за обезщетимата вреда.
За да потвърди първоинстанционното решение в осъдителната част, въззивният съд е приел, че по възражението на длъжника от 09.10.2020 г. за свръхобезпеченост ЧСИ е бил длъжен да съобрази, че при извършената парична гаранция за определението по чл. 282 ГПК – сумата 388 508.72 лв., превода от „Райфайзенбанк“ АД за сумата 119 844.15 лв. и превода от „У. Б. АД за сумата 39 988.65 лв. по сметката на ЧСИ общата гарантирана сума е в размер на 548 190.64 лв. и е достатъчна, за да удовлетвори дълга по изпълнителния лист, включително разноските и лихвите след поканата за доброволно изпълнение. Заключил е, че с разпореждането от 29.10.2020 г. по изп. д. № 289/2020 г. ЧСИ е имал задължението да вдигне другите обезпечителни мерки, доколкото надхвърлят дълга. Няма произнасяне по възражението, че определението по чл. 282 ГПК забранява на ЧСИ не само да извършва действия на принудително изпълнение, но и да отмени обезпечителните мерки. В обосноваване на незаконността на отказа по разпореждането от 29.10.2020 г. по изп. д. № 289/2020 г. въззивният съд е добавил, че длъжникът няма други висящи изпълнителни дела, на 25.09.2020 г. е декларирал пред НАП приходи в размер на 4 962 645.42 лв., залогът на търговското му предприятие е бил заличен на 13.11.2020 г. и „не е налице конкуренция между кредитори на дружеството-длъжник“. Решението не изяснява как така установените факти се съотнасят към твърденията, че с разпореждането от 29.10.2020 г. ЧСИ е бил длъжен и е съобразил не само дълга по изпълнителния лист, но и публичните вземания на държавата по удостоверението по чл. 191, ал. 4 ГПК и на обезпечените кредитори – всичките с право на присъединяване по изпълнителното дело. Въпреки оплакванията в жалбата от ответника и въззивният съд не се е произнесъл по възражението, че към момента на наложените запори, а и към отказа от 29.10.2020 г. ЧСИ е нямал задължение да остойностява активи на длъжника, а са неотносими събраните доказателства за това в исковото производство, според които имущественото състояние на длъжника е оценено като добро. Въззивният съд е добавил, че „законосъобразно и обосновано“ първостепенният съд е намерил законните лихви, сформиращи главницата, да обезщетяват понесените вреди от длъжника поради явната несъразмерност на наложените обезпечения. По жалбата от ищеца е приел, че така сформираната главница е обезщетение за неправомерно задържаните от ЧСИ парични суми, преведени от третите задължени лица по неговата сметка, и изключвайки с тези съображения последицата анатоцизъм, е присъдил законна лихва и след предявяването на иска. Въззивният съд не се е произнесъл по възражението, че част от преводите от третите задължени лица не са доказани, което според оплакванията в жалбата от ответника се установява от заключението на съдебноикономическата експертиза, останало необсъдено от първата инстанция.
При тези мотиви, с които въззивният съд е уважил изцяло иска, настоящият състав намира, че първият повдигнат въпрос обуславя решението. По неговата първа, основна част няма решения по чл. 290 ГПК на ВКС, той е от значение за точното прилагане на чл. 441, ал. 2 и чл. 442а ГПК и за развитието на правото, а касационното обжалване следва да се допусне при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – общата и допълнителната. Касационното обжалване следва да се допусне при предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по втората част от въпроса поради противоречие на решението с ТР № 3/13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г. ОСГТК на ВКС. В своята практика Върховният касационен съд изяснява, че отговорността на частния съдебен изпълнител за вреди от незаконосъобразно принудително изпълнение е деликтна - изрично чл. 441, ал. 1 ГПК, а и чл. 74 ЗЧСИ, а с тълкувателното решение се прие, че причинените от деликт пропуснати ползи трябва да бъдат доказани със сигурност, както трябва да бъдат доказани със сигурност и пропуснатите ползи, причинени от неизпълнение на договорно задължение, в който смисъл е тълкуването, дадено с Тълкувателно решение № 3/12.12.2012 г. по тълк. д. № 3/2012 г. ОСГТК на ВКС. Прие се, че тъй като законът изисква реално настъпила вреда, за да възникне правото на обезщетение, предположението за наличието на пропусната полза трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, а не може да почива на логическото допускане за закономерно настъпване на увеличението. На обезщетяване подлежат само реалните вреди, т. е. правото на обезщетение се поражда само за действително претърпените вреди, не за предполагаемите или хипотетични, а обратният извод може да доведе до случаи на неоснователно обогатяване. Възможността за увеличение на имуществото на увреденото от деликта лице сама по себе си не е достатъчна, за да се приеме наличието на пропусната полза. Дали пропуснатата полза е щяла да бъде реализирана, е въпрос на съществуване или несъществуване на обективни факти от действителността, които подлежат на доказване и от които произтича тази възможност, като при иск за обезщетение за вреди увреденото лице трябва да установи всички елементи, включени във фактическия състав на увреждането, включително вредите. Вредите са обективна категория и затова за уважаването на иска за непозволено увреждане не е достатъчно настъпването им да е предполагаемо и хипотетично, а е необходимо да се установи реалното им съществуване, като на доказване подлежат фактите, от които произтича възможността за реализиране на ползата, както и че реализирането й е станало невъзможно поради деликта. Тези факти са конкретни и обективно съществуващи, затова при спор относно претърпяна пропусната полза съдът следва да преценява всички – както преки, така и косвени доказателства за действително съществуващите факти и състояния, от които може да се направи обоснован извод за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, което е осуетено от деликта. В противоречие с тълкувателното решение въззивният съд е приел, че вредата за длъжника от установеното с решението свръхобезпечение е съизмерима със законната лихва по чл. 86, ал. 1, изр. 1 ЗЗД, а не се изисква доказване на конкретната вреда.
Обуславящи решението са и другите два въпроса, но те са свързани с последния въпрос, доколкото изясняват по кои своевременно въведени възражения, поддържани от ответника и в жалбата срещу осъдителната част на първоинстанционното решение, въззивният съд е бил длъжен, но не се е произнесъл – така установената практика на Върховния касационен съд по чл. 269, изр. 2, вр. чл. 236, ал. 2 ГПК. По последния въпрос са налице общата и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По другите повдигнати въпроса (№ 2 и № 3) Върховния касационен съд ще вземе отношение при разглеждане на касационните основания, с които са свързани.
При тези мотиви, съдътОПРЕДЕЛИ :ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 197/09.10.2024 г. по гр. д. № 195/2024 г. на Окръжен съд – Смолян.
УКАЗВА на касатора в 1-седмичен срок от съобщението да представи доказателства за внесена в полза на Върховния касационен съд държавна такса 181.94лв.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание или за връщане на касационната жалба в зависимост от представянето на платежния документ в дадения срок.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.