Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Е. Л. П. срещу определение №305 от 18.12.2019 г. по в. ч.т. д.№431/2019 г на АС В. Т. С обжалваното определение е потвърдено определение №733 от 16.08.2019 г. по т. д.№184/2018 г. на ОС Плевен, с което производството по делото е прекратено на основание чл.119, ал.1 от ГПК и същото е изпратено по подсъдност на РС Плевен.

В частната касационна жалба са наведени доводи за неправилност на обжалваното определение, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасянето на въззивния съд по следния въпрос, за който се твърди, че е решен в противоречие с практиката на ВКС: При искова претенция за присъждане на компенсаторно обезщетение по чл.57, ал.2 от ЗЗД за няколко имота, отчуждени с договор, в който е уговорена обща цена за тях, налице ли са кумулативно обективно съединени искове или е предявен един иск за присъждане на тяхната парична равностойност.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното:

За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че при посочената от ищцата цена на предявените главни и при условията на евентуалност искове с правно основание чл.26 ал.1 пр.3 от ЗЗД вр. с чл.40 от ЗЗД, чл.108 от ЗС и чл.87 ал.3 от ЗЗД, то същите са подсъдни на районен съд. По отношение заявената в исковата молба претенция за заплащане на компенсаторно обезщетение по чл.57, ал.2 от ЗЗД общо в размер на 102 750 лв. е счел, че с уточняваща молба от 05.08.2019 г. ищцата е заявила размер на претендираното обезщетение за всеки един от 27-те недвижими имота, като паричната претенция за заплащане на обезщетение по чл.57 ал.2 от ЗЗД за всеки един от недвижимите имоти - 27 на брой, е с цена под 25 000 лв. Посочил е, че искането за заплащане на обезщетение по чл.57 ал.2 от ЗЗД за всеки един от 27-те недвижими имоти, представлява отделен иск, като за определяне родовата подсъдност от значение е цената на всеки един обективно съединен иск, а не сборът от тях и тъй като в случая всеки от исковете по чл.57 ал.2 от ЗЗД е с цена под 25 000 лв., то тези искове са родово подсъдни на районен съд.

С оглед изложените в обжалваното определение мотиви, поставеният от частния касатор въпрос е обусловил решаващата воля на въззивния съд. От друга страна, константна е практиката на ВКС, че с развалянето на един договор поради неизпълнение по причина, за която едната страна отговаря /с изключение на случаите, когато съглашението не е за продължително или периодично изпълнение/, в отношенията между договарящите облигационната връзка отпада с обратно действие /чл.88 ал.1 ЗЗД/ и възниква задължение за връщане на всичко получено. Правилото за обратното действие /чл.88 ал.1 ЗЗД/ има за цел да защити кредитора, който поначало е престирал и не е получил изцяло или частично насрещна престация по договора, поради причина, за която длъжникът му отговаря.

Съдържанието на новото облигационно отношение, възникващо като последица от развалянето на договорната връзка, е задължението за взаимна реституция, което в основата си е базирано на принципа за недопустимост на неоснователното обогатяване, респ. на лишеното от правно основание разместване на имуществени блага /чл.55 ал.1 предл.3-то ЗЗД/. Страни по него са лицето, което е дало и това, което е получило имущественото благо без основание, като е без значение последващо преминаване на благото в патримониума на трети лица. На връщане подлежи всичко, което е дадено в пълен размер /за разлика от уредбата на субсидиарния иск по чл.59 ЗЗД/. В противен случай страната, получила нещо без да е дала насрещно дължимото, би се обогатила неоснователно за сметка на другата. Когато предмет на реституционното задължение е вещ или вещи, получени въз основа на разваления договор, връщането й/им се дължи в натура, заедно с плодовете от момента на поканата - чл.57 ал.1 ЗЗД. В случаите обаче, когато натуралната реституция е невъзможна, поради отчуждаването на вещта/вещите, предмет на разваления договор, задължението за връщане се свежда до стойностно възстановяване на недължимо полученото – чл.57 ал.2 ЗЗД, която разпоредба представлява общо реституционно правило, намиращо приложение, когато натуралната реституция на вещи е невъзможна.

Несъмнено е с оглед даденото разрешение, че в случая предметът на претенцията по чл.57, ал.2 от ЗЗД е един – иска се стойностно възстановяване на недължимо получени вещи по един развален договор и не е налице обективно съединяване на искове по посочената разпоредба. Предявен е бил един иск по чл.57, ал.2 от ЗЗД с размер на цената над 25 000 лв., който съгласно чл.104, т.4 от ГПК, а по връзка между делата, заедно с останалите предявени искове, е следвало да бъде разгледан от ОС Плевен.

В този смисъл обжалваното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, като определението и потвърденото с него първоинстанционно определение следва да бъдат отменени, а делото върнато за разглеждане от ОС Плевен.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на определение №305 от 18.12.2019 г. по в. ч.т. д.№431/2019 г на АС В. Т.

ОТМЕНЯ определение №305 от 18.12.2019 г. по в. ч.т. д.№431/2019 г на АС В. Т и потвърденото с него определение №733 от 16.08.2019 г. по т. д.№184/2018 г. на ОС Плевен, с което производството по делото е прекратено на основание чл.119, ал.1 от ГПК и същото е изпратено по подсъдност на РС Плевен.

Връща делото на ОС Плевен за продължаване на съдопроизводствените действия.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.