Производството е по реда на чл.290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на П. В. Г. и П. П. Г. срещу решение № 11957 от 1.9.2020 г. по гр. дело № 3726 по описа за 2019 г. на Софийския апелативен съд, с което е отменено решение от 9.5.2019 г. по гр. д. № 10125 по описа за 2015 г. на Софийския градски съд, ГО, I-12 състав, за отхвърляне на предявените от В. И. Б. и Н. А. Б. против П. В. Г. иск с правно основание чл.59 от ЗЗД за сумата от 481 000 лв. и предявения от същите ищци против П. В. Г. и П. П. Г. иск с правно основание чл.59 от ЗЗД за сумата от 108 236 лв. и е постановено друго решение, с което тези искове са уважени.

Касаторите поддържат, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени процесуални нарушения. Молят да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени.

Ответниците по касационната жалба В. Б. и Н. Б. считат,

че обжалваното решение следва да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд на Р. Б, състав на Трето отделение на Гражданска колегия, след като обсъди становищата на страните по посочените в жалбата основания за касация на решението, приема следното:

Касационната жалба срещу решението на Софийския апелативен съд е допустима: подадена е от легитимирани страни в срока по чл.283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд по два иска с цена съответно 540 000 лв. и 168 000 лв. Решението е допуснато до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК с определение № 415 от 21.5.2021 г. по два въпроса. Първият е дали ищецът по иск с правно основание чл.59 от ЗЗД трябва да докаже намаляването на имуществото си, а вторият е дали въззивният съд е длъжен да изложи свои собствени мотиви по всички възражения на страните. Практиката на ВКС по първия въпрос се съдържа в решения от 14.07.2005 г. по гр. д. № 744/2004 г. на IV ГО, № 1087 от 21.07.2008 г. по гр. д. № 4377/2007 г. на V ГО № 1085 от 15.11.2007 г. по гр. д. № 1077/2006 г. на V ГО,№ 79 от 7.7.2020 г. по гр. д. № 2688 по описа за 2019 г. на III ГО и много други. Разрешението на въпроса е в смисъл, че е в тежест на ищеца по иска с правно основание чл.59, ал.1 от ЗЗД да докаже намаляване на имуществото си. Това означава лично обедняване и не включва във фактическия състав на неоснователното обогатяване използване на заемни средства, за чието връщане ищецът не носи отговорност.

Разрешението на втория въпрос е дадено в ТР № 1/2000 г. от 4.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 на ОСГК и е последователно и безпротиворечиво прилагано в практиката на ВКС /решения № 177 от 31.12.2020 г. по гр. д. № 293/2020 г. на IV ГО, № 331 от 4.7.2011 г. по гр. д. № 1649/2010 г. на IV ГО, № 96 от 3.12.2020 г. по гр. д. № 1076/2020 г. на II ГО и много други/. Въззивният съд е съд по съществото на спора и е длъжен да изложи свои собствени мотиви по всички възражения на страните.

При тези отговори на поставените въпроси по съществото на спора и по оплакванията в касационната жалба се констатира следното:

В. и Н. Б. са изложили в исковата молба, че през 2004 г. П. и П. Г. са им учредили право на надстрояване на два жилищни етажа и на един тавански етаж върху имот, собственост на П. Г., като им прехвърлили и една втора идеална част от сутеренния етаж на къщата, находяща се в [населено място], ул.. Съгласно договора те изградили два етажа и две ателиета, като за целта изразходвали 708 000 лв. С влязло в сила на 20.07.2005 г. решение на Софийския градски съд договорът между страните е бил развален, поради което са поискали ответникът П. В. Г. да бъде осъден да им заплати 540 000 лв. за вложените от тях средства за изграждане на собствените му втори и трети етажи и ателие № 2, а П. Г. и П. Г. да им заплатят 168 000 лв. за подобренията в сутеренния етаж, апартаментите на партерния и първи жилищен етаж

В отговора на исковата молба П. и П. Г. не са оспорили съществуването на договора между страните и неговото разваляне. Заявили са обаче, че строителството не е извършено със собствени средства на ищците. Стойността на имота не се е увеличила, а е намаляла, тъй като върху него тежат две ипотеки, които не се обслужват нито от ищците, нито от тяхното дружество. Повдигнали са възражение за изтекла погасителна давност. П. Г. е направил възражение за прихващане със сумата 18 260 лв., представляваща стойността на дължимите за имота данъци за периода от 30.06.2010 г. до 20.07.2015 г.

Софийският градски съд е счел, че давността започва да тече при условията на чл.114, ал.1, т.1 от ЗЗД от момента на разваляне на договора на 20.7.2015 г., а не от момента на извършване на разходите, поради което исковете не са погасени по давност. Констатирал е, че данъците за имота са били дължими от собствениците, поради което платената за тях сума не може да бъде прихваната срещу вземанията на ищците. Приел е обаче, че дружеството „Мулти-Строй“ ООД е получило целеви кредити за извършване на строителството, които са били обезпечени с ипотеки върху имотите. Тези кредити не се погасяват и банките ще се удовлетворят от имота, поради което от исковите претенции следва да се прихване стойността на кредитите. В противен случай ответниците биха платили два пъти-веднъж в полза на ищците, а втори път-в полза на двете банки. Първоинстанционният съд е отказал да присъди и разликата между разходите за строителство и кредитите, тъй като ответниците са придобили незавършен строеж след значителна забава и в крайна сметка е отхвърлил изцяло предявените искове.

Софийският апелативен съд е счел за установено по делото, че ищците /лично или чрез възлагане/ са извършили довършителните строителни дейности. Дали и каква част от вложените парични средства са били лични на ищците и евентуалните им облигационни правоотношения за набавянето на тези средства с трети лица са без значение за спора. Понеже в строителните книжа за инвеститор е посочен Н. Б., ирелевантно е кой точно е фактическият извършител. Освен това в договора изрично е посочено, че приобретателите се задължават да извършат строителните работи за своя сметка. Учредените върху част от недвижимите имоти ипотеки не са основание да се отрекат претенциите на подобрителите. Ответниците като собственици-подобрители имат защитени права по реда на чл.177, ал.1 от ЗЗД. Тъй като не са лично задължени, имат право да получат от цената на имота преди ипотекарните кредитори необходимите разноски, направени за имота, както и увеличението на стойността му, дължащо се на техните полезни разноски. Извършените от ответниците разходи за заплащане на данъци за 2010-2015 г. са в полза на собствените им имоти с оглед последиците на чл.88, ал.1 от ЗЗД, поради което не следва да се прихващат от претендираните суми. Ето защо въззивният съд е отменил първоинстанционното решение и е уважил предявените искове до размерите, установени чрез втората тройна експертиза, която не е била оспорена от страните.

Така постановеното въззивно решение противоречи на разрешението на първия въпрос, по който е допуснато касационно обжалване и съответно-на материалния закон. По делото са събрани доказателства, от които се установява, че ищците са използвали за строително-монтажните работи парични средства, получени от „Мулти-строй“ ООД по два договора за кредит, обезпечени с ипотека върху някои от построените обекти. Към момента на сключване на договорите за кредит ищецът Н. Б. е бил управител и съдружник в „Мулти-строй“ ООД, но преди да настъпи изискуемостта им е прехвърлил своя дружествен дял/удостоверение от 12.06.2016 г./. За връщането на тези заемни средства ищците не носят отговорност. Този извод не се опровергава от договора, сключен на 9.3.2007 г., според който дружеството предоставя получената от „Българска пощенска банка“ АД сума на ищците. По този договор В. Б. се е задължила да връща сумата посредством редовно изплащане на вноските по кредита, но това задължение не е поето към банката, не се изпълнява и към дружеството според приетата по делото съдебно-счетоводна експертиза. В резултат от всички тези обстоятелства ищците не са обеднели със средствата, получени по банковите кредити от дружеството „Мулти-строй“ ООД и използвани от тях за строителството. От друга страна върху имотите, придобити от ответниците след развалянето на договора, тежат две ипотеки, които намаляват стойността на имотите с главниците, лихвите и разноските. Следователно при определяне на дължимите от ответниците суми, с които те са се обогатили, а ищците са обеднели, следва да се приспаднат главниците, изтеклите лихви и разноските по двата договора за банкови кредити, които не се обслужват. Трябва да бъде съобразен и доводът на ищците, съдържащ се във въззивната жалба, че парите от кредитите не са използвани за изграждане на обектите до степен груб строеж. Действително договорите за учредяване на ипотека са сключени след изграждане на грубия строеж, следователно за грубия строеж са използвани лични средства на ищците, а не отпуснатите банкови заеми. Това налага съобразно т.3 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК изслушване на допълнителна техническа експертиза, която да разграничи разходите на ищците за грубия строеж от извършените разходи за другите строително-монтажни работи.

По тези съображения настоящата инстанция приема, че обжалваното решение трябва да бъде отменено и делото следва да бъде върнато за ново разглеждане от друг състав на Софийския апелативен съд. Въззивният съд следва да изложи свои собствени мотиви по възражението на ответниците за погасяване на претендираните вземания по давност и да изслуша необходимите експертизи за определяне размера на исковете.

Воден от горното, съставът на Върховния касационен съд на Република

България, Гражданска колегия, Трето отделение

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение № 11957 от 1.9.2020 г. по гр. дело № 3726 по описа за 2019 г. на Софийския апелативен съд.

ВРЪЩА делото за ново разглеждане на друг състав на Софийския апелативен съд.

Решението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: