О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 410

Гр. София, 29.01.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Първо отделение в закрито заседание на двадесет и първи януари през две хиляди двадесет и шеста година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Д. Ц. ЧЛЕНОВЕ: ТЕОДОРА ГРОЗДЕВА

ЕЛИЗАБЕТ ПЕТРОВА

като разгледа докладваното от съдия Петрова ч. гр. д. № 2856 по описа на ВКС за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на В. И. Г., чрез процесуалния представител адвокат Р. И., срещу определение № 643 от 06.03.2025 г. по в. ч. гр. д. № 443/2025г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено разпореждане № 26693 от 04.11.2024 г. по гр. д. № 11972/2022 г. на Софийския градски съд, в обжалваната му част, с която е прекратено производството по делото, поради неизпълнение на указанията на съда за отстраняване на нередовностите на исковата молба на основание чл. 129, ал. 3, във вр. с ал. 4 ГПК.

Жалбоподателката поддържа, че обжалваното определение е неправилно като незаконосъобразно и необосновано и иска то да бъде отменено, а делото - върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявените искове.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по частната касационна жалба – „П. И. Банка“ АД, чрез процесуалния представител юрисконсулт Г. Д., с който изразява становище, че касационното обжалване на въззивното определение не следва да бъде допускано, респ. за неоснователност на частната касационна жалба. Претендира присъждане на направените в производството разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

С обжалваното въззивно определение е потвърдено разпореждане № 26693 от 04.11.2024 г. по гр. д. № 11972/2022 г. на Софийския градски съд, в обжалваната му част, с която е прекратено производството по делото, поради неизпълнение на указанията на съда за отстраняване на нередовностите на исковата молба, изразяващи се в довнасяне на дължимата държавна такса в размер на сумата от 6 720 лв. Въззивният съд е констатирал, че производството по гр. д. № 11972/2022 г. на СГС е образувано по предявени от В. И. Г. срещу „ПИБ“ АД искове с правна квалификация чл. 49 ЗЗД вр. с чл. 45 и чл. 82 ЗЗД като в исковата молба е направено искане по чл. 83, ал. 2 ГПК. С разпореждане № 19607 от 16.11.2022 г., съдът е указал на ищцата да представи доказателства за семейно и имуществено състояние с предупреждение, че при неизпълнение в срок молбата по чл. 83, ал. 2 ГПК ще бъде отхвърлена. В изпълнение на указанията е подадена молба с вх. № 82654 от 02.12.2022г. и с определение № 706 от 18.01.2023 г. съдът е освободил ищцата от внасяне на държавна такса над 500 лв. до дължимия размер от 7220 лв., като е оставил без уважение молбата в останалата й част. С отговора на исковата молба, ответникът „ПИБ“ АД е направил възражения по отношение прилагането на нормата на чл. 83, ал. 2 ГПК, като е представил писмени доказателства, че на ищцата е била присъдена и изцяло изплатена от ответника сума в размер на 148 850.00 лв. по изп. дело № 20218380403181. Направил е искане за отмяна на определение № 706 от 18.01.2023 г. С определение № 5458 от 02.05.2023 г. съдът е изменил определение № 706 от 18.01.2023 г., оставяйки без уважение молбата на ищцата за освобождаване от заплащане на държавна такса в производството като е съобразил, че ищцата е получила сумата от 148 850.00 лв. през 2022 г., но въпреки това е декларирала няколко месеца по-късно, че няма средства да заплати държавната такса по иска. Указал е на ищцата в едноседмичен срок да довнесе по сметката на съда сумата от 6720 лв., като при неизпълнение на указанията исковата молба ще бъде върната, а производството по делото прекратено. С определение № 2437 от 03.10.2023 г. по ч. гр. д. № 2179/2023 г. на САС, е оставена без уважение частна жалба с вх. № 53876 от 06.06.2023 г., подадена от ищцата срещу определение № 5458 от 02.05.2023 г. С определение № 408 от 30.01.2024 г., постановено по ч. гр. д. № 5443 от 2023 г. на ВКС, Първо гражданско отделение, не е допуснато касационно обжалване на постановения от САС съдебен акт. Посочено е, че с молба с вх. № 32493 от 20.03.2024 г. ищцата е направила повторно искане за освобождаване от заплащане на държавна такса в производството. С определение № 4125 от 21.03.2024 г., поради неизпълнение на дадените указания, съдът е прекратил производството по делото и е върнал исковата молба. С определение № 1748 от 10.07.2024 г. по ч. гр. д. № 1830/2024 г. на САС, определение е отменено като неправилно, с оглед на което с разпореждане № 23801 от 04.10.2024 г. съдът е дал последна възможност на ищцата в едноседмичен срок да внесе определената държавна такса в размер на 6 720 лв. Указал е, че при неизпълнение на указанието, исковата молба ще бъде върната, а производството по делото прекратено. Констатирано е, че разпореждането е връчено на процесуалния представител на ищцата на 22.10.2024 г. като с молба с вх. № 117711 от 29.10.2024 г., тя е направила искане за отвод на докладчика по делото и за произнасяне по повторното искане за освобождаване от заплащане на държавна такса. Изложила е съображения, че е налице изключително влошено здравословно състояние, за което са представени документи по делото. С разпореждане № 26693 от 04.11.2024 г. по гр. д. №11972/2022 г. на СГС, съдът е оставил без уважение молбата за отвод на съдебния състав и е прекратил производството по делото. Съдът е посочил, че не са налице основания за отвод, както и че не са изпълнени дадените указания за внасяне на определения размер на държавната такса. Изложил е в мотивите, че не дължи произнасяне по новата молба за освобождаване от такса по делото, доколкото такова произнасяне вече е налице и няма данни за промяна на обстоятелствата.

При така установената фактическа обстановка, съдът е приел от правна страна, че в разпоредбите на чл.127 ГПК и чл.128 ГПК са регламентирани изискванията за редовност, на които следва да отговаря исковата молба, за да може същата валидно да сезира съда. Във всеки конкретен случай съдът е длъжен да провери редовността на исковата молба, с която е сезиран, съгласно нормата на чл.129, ал.1 ГПК. Ако исковата молба не отговаря на някое от тези императивни изисквания, съдът дава едноседмичен срок на ищеца за отстраняване на констатираните нередовности. Прието е, че в конкретния случай исковата молба не е съобразена с изискванията за редовност, тъй като не е довнесена определената от съда сума за дължима държавна такса. Изложени са мотиви, че за да може съдът да упражни правомощията си по чл.129, ал.3 ГПК, следва дадените на страната указания да точни, пълни и ясни. Посочено е, че с определение № 5458 от 02.05.2023 г. съдът е дал ясни, пълни и изчерпателни указания. На ищеца са указани санкционните последици от неизпълнението на дадените указания в рамките на определения срок. Указанията на съда са надлежно съобщени на ищеца на 30.05.2023 г., а определението е преминало инстанционен контрол и същото е потвърдено. Изложено е, че не са налице основания за освобождаване от държавна такса, доколкото е безспорно, че ответникът е превел на ищцата на 13.06.2022 г. сумата от 148 850 лева, като ищцата е сключила договор за цесия на 20.02.2021 г. като цедент, с който е прехвърлила на сина си М. С. С. /цесионер/ сумата като ЧСИ Б. е превел на М. С. и сумата от 129 914,54 лева, получена по същото изпълнително дело. От представената от жалбоподателката декларация с молбата от 20.03.2024 г. и приложените към нея писмени доказателства е установено, че тя няма доходи, намира се във влошено здравословно състояние, издържа я синът й, който й дава 500 лв. месечно. Приложени са и копия от медицинска документация за периода от м. август 2023 г. - февруари 2024 г. - Фактура за закупени лекарства от ищцата за 500 лв., придружена с фискален бон за същата сума, както и фискални бонове за закупени лекарства и извършени процедури, които обаче не биха могли да се свържат с ищцата и с извършените прегледи и епикриза. Прието е, че с оглед факта, че ищцата В. И. Г. е прехвърлила по силата на договор за цесия през 2021 г. свое вземане по изпълнителен лист от дата 08.02.2021 г. по гр. д. № 334/2020 г. на САС на сина си М. С., като не е представила договора за цесия и не би могло да се установи дали същият е възмезден и за каква сума е прехвърлено вземането, по същество липсват ангажирани нови доказателства за промяна на обстоятелствата, във връзка с чл.83 ал.2 ГПК. Посочено е, че ищцата е цедирала вземане на значителна стойност непосредствено преди предявяване на исковете по гр. д. № 11972/2022 г., като по този начин се е лишила от възможността да получи значителни суми по изпълнителния лист от 08.02.2021 г., поради което не са налице основания за освобождаване на същата от заплащане на държавни такси по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК. Прието е, че с разпореждане № 23801 от 04.10.2024 г. съдът е дал последна възможност на ищцата в едноседмичен срок да внесе определената държавна такса в размер на 6720 лв. и е указал, че при неизпълнение на указанието, исковата молба ще бъде върната, а производството по делото прекратено, което е връчено на процесуалния представител на ищцата на 22.10.2024 г., но с молба от 29.10.2024 г. ищцата не е изпълнила дадените и указания, вместо това е направила искане за отвод на съдията-докладчик и отново е поискала произнасяне по искането за освобождаване от заплащане на държавна такса.

Формиран е решаващ правен извод, че доколкото първоинстанционният съд е дал на страната точни, пълни и ясни указания, но въпреки това не се достигнало до изпълнението им в цялост, са налице предпоставките на чл. 129, ал. 3, вр. с ал. 4 ГПК, и законосъобразно исковата молба е върната, а производството по гр. д. № 11972/2022 г. - прекратено.

В приложено към касационната частна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, които според жалбоподателката са от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно определение, като се поддържа, че по отношение на същите са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК основания за допускане на касационното обжалване, а именно:

1. Съдът трябва ли да прецени всички събрани по делото доказателства, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните? По въпроса се поддържа противоречие на приетото от въззивния съд с практиката на ВКС, обективирана в решение №124/28.04.2010 г. по гр. д. №3972/2008 г. на ВКС, IV г. о., решение № 331 по гр. дело № 257/2009г. на ВКС, ІV г. о., решение №411/27.10.2011 г. по гр. д. №1857/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение №445/02.11.2011 г. по гр. д. №1733/2010 г. на ВКС, IV г. о, решение №344/21.09.2012 г. по гр. д. №862/2011 г. на ВКС, IV г. о

2.Необходимо ли е при извършване на съпоставка и съобразяване между доходите на лицето и дължимата държавна такса съдът да има предвид имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, здравословното му състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото; Твърди се противоречие с определение №1350/31.05.2023г. по гр. д. №1690/2023г. на ВКС.

3.Към кой момент съдът трябва да съобрази за имуществено състояние на ищеца? Сочи се противоречие на постановеното от въззивния съд с практиката на ВКС, обективирана в определение № 573 от 12.07.2011 г. по ч. т.д. № 230/2011 г. на ВКС, II т. о., определение № 40 от 1.02.2012 г. по ч. гр. д. № 22/2012 г. на ВКС II г. о. и др.

4. Въззивният съд се е произнесъл по искането за освобождаване от държавни такси, без да е наясно с всички обстоятелства. Поддържа се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 496/10.07.2013 г. по ч. т. д. № 2492/2013 г. на ВКС, II т. о., определение № 369/17.05.2013 г. по ч. т. д. № 2110/2013 г. на ВКС, II т. о., определение № 66/12.02.2016 г. по ч. гр. д. № 136/2016 г. на ВКС, IV г. о.

Поддържа се, че обжалваното определение следва да бъде допуснато до касационно обжалване и като очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за ангажиране на инстанционната компетентност на ВКС.

Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване - правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В конкретния случай Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира, че касационното обжалване не следва да бъде допускано, доколкото при така посочените решаващи правни мотиви, поставени в основата на обжалваното въззивно определение, а именно, че първоинстанционният съд е дал на жалбоподателката конкретни и ясни указания във връзка с констатираните нередовности на исковата молба, които не са изпълнени, формулираните от частния жалбоподател въпроси по приложението на чл. 83, ал. 2 ГПК, нямат обуславящо значение за изхода на спора, поради което не представляват общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроси №2, 3 и 4- касаещ възмездността на договора за цесия, вече е налице произнасяне от предходния състав на ВКС, І г. о. Прието е, че ищцата сама се е лишила от средства преди завеждането на делото, поради което не може да бъде обоснован извод, че й липсват средства за заплащане на държавна такса, че съдът е преценил установените по делото доходи на ищцата към момента на сезиране на съда и размера на дължимата се държавна такса, но е съобразил и обстоятелството, че причина за липсата на средства е поведението на самата ищца, поради което правилно е извел извод за дължимост на държавна такса в пълен размер. Тези въпроси, по които е налично произнасяне на ВКС се повдигат понастоящем отново, но същите се явяват неотносими към мотивите на съда, с които е прекратено производството по делото.

По отношение на първия поставен въпрос от касаторката за задължението на съда да мотивира своето произнасяне, касационният състав не констатира противоречие с практиката на ВКС. Съдът следва да съобрази всички относими към съответния спор доказани факти и да приложи към установените факти съответните правни норми, което по делото е направено. Относим към настоящия спор факт е дали исковата молба е редовна и годна да сезира съда за произнасяне по същество. Установявайки нейната нередовност, съдът е дал конкретни и ясни указания за отстраняване на нередовностите и поради неизпълнение на тези указания в срок е прекратил производството по делото. Спорът по делото е единствено дали прекратяването на производството е законосъобразно. При произнасянето си по този спор съдът е съобразил всички установени и относими към спора факти и е обосновал своите изводи, съобразявайки приложимите процесуалнопрвани норми към спора.

В случая обжалваното определение не е и очевидно неправилно. То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови определението си, съдът е приложил относимите към спора процесуалноправни норми на чл. 128, чл. 129 ГПК, в действащите редакции на тези норми и съобразно с техния точен смисъл. Напълно в съответствие с тях е приел, че исковата молба е останала нередовна /чл. 128, т. 2 ГПК/, тъй като в дадения срок за отстраняване на нейните нередовности ищецът не е довнесъл дължимата държавна такса в размер на сумата от 6 720 лв., поради което и на основание чл. 129, ал. 3, вр. с ал. 4 ГПК е върнал исковата молба.

С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3, във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК частният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация направените от последния разноски в размер на 51.13 евро, с левова равностойност от 100 лв., за юрисконсултско възнаграждение.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 643 от 06.03.2025 г. по в. ч. гр. д. № 443/2025г. на Софийския апелативен съд.

ОСЪЖДА В. И. Г. на основание чл. 78, ал. 3, във вр. с ал. 8 ГПК да заплати на „П. И. Банка“ АД сумата 51.13 евро /петдесет и едно евро и тринадесет евроцента/ с левова равностойност от 100 лв. /сто лева/- разноски в производство пред касационната инстанция.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ :

ЧЛЕНОВЕ: