Производството е по чл. 274,ал.3 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна частна жалба от ищеца Е. А. В., чрез адв. П. П. срещу определение № I -1910/08.07.2020 г. по в. ч.гр. дело № 1594/2020 г. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 209/03.06.2020 г. по гр. дело № 217/2020 г. на Районен съд гр. Поморие, с което е оставен без разглеждане като недопустим предявения от Е. А. В. против ЕС на сграда, представляваща комплекс „Ф. А П.”, [населено място], представлявана от М. Ч. иск за прогласяване нищожността на решението по т.2, прието на ОС на ЕС на сграда, представляваща комплекс „Ф. А П.”, [населено място], проведено на 12.11.2014 г., прекратено е производството по делото и е върната исковата молба на ищеца. Поддържаното основание за неправилност на определението е незаконосъобразност. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното определение и делото да се върне на първоинстанционния съд за продължаване на процесуалните действия по предявения иск.

В изложението са формулирани въпросите: 1. Въпросът съдът уточни и конкретизира съгласно правомощията по т.1 от т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС както следва – относно разграничението между иска за отмяна на решението на Общото събрание на етажните собственици от иска за прогласяване нищожността на взетото решение и сроковете, в които тези искове следва да се предявяват, решен в противоречие с практиката на ВКС, 2. Този въпрос съдът също уточни и конкретизира, съобразно правомощията по т.1 от т. решение № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС както следва – относно определяне на разходи за управление и поддържане на общите части по начин, различен от предвидения в чл.51,ал.1 ЗУЕС и нищожно ли е такова решение на ОС на собствениците, решен в противоречие с практиката на ВКС, 3. Задължен ли е въззивният съд при постановяване на своето решение да обсъди всички доводи и възражения на страните и всички събрани във връзка с тях доказателства, както и да изложи свои собствени мотиви по предмета на спора, решен в противоречие със задължителната практика на ВКС, 4. Следва ли да се прилага от етажните собственици решение, което е нищожно – прието извън компетнтността на ОС на ЕС или прието в противоречие с императивна правна норма на ЗУЕС/в случая нормата на чл.51 от ЗУЕС касателно разпределението на разходите за управление и поддържане на общите части/? 5. Какви са способите за защита на етажния собственик срещу/очевидно/ нищожно решение на ОСЕС? Може ли етажен собственик да откаже изпълнението на очевидно нищожно решение на ОСЕС или е длъжен да го изпълни, ако е пропуснал да го обжалва в срока по чл.40, ал.2 ЗУЕС? 6.Следва ли съдът да тълкува пасивността на собственика по отношение на обжалването в срока по чл.40,ал.2 като мълчаливо съгласие с иначе нищожното решение на ОСЕС и на това основание да откаже разглеждането на иска му за обявяване на нищожност или инцидентното възражение за нищожността на решението, по което се иска осъждането му за реално изпълнение на това нищожно решение? 7. Стават ли задължителни за изпълнение от етажните собственици дори и нищожните решения, постановени извън компетентността на общото събрание на ЕС или директно противоречащи на императивна правна норма на ЗУЕС, ако не са обжалвани в срока по чл.40,ал.2 от ЗУЕС? 8. Как следва да се тълкува нормата на чл.40,ал.2, вр. чл.40,ал.1 от ЗУЕС? 9. Може ли да се иска обявяване нищожността на решение на ОСЕС извън срока по чл.40,ал.2 от ЗУЕС? Жалбоподателят поддържа, че въпросите 4,5,6,7,8 и 9 са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Поддържа се също, че обжалваното определение е очевидно неправилно.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното определение намира, че частната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 275,ал.2 ГПК от легитимирана страна срещу определение, подлежащо на обжалване с частна жалба и е процесуално допустима.

С обжалваното определение на Бургаския окръжен съд е потвърдено определение от 03.06.2020 г. по гр. дело № 217/2020 г. на Районен съд [населено място], с което е оставен без разглеждане като недопустим предявения от Е. А. В., чрез адв.П.П. против ЕС на сграда, представляваща комплекс „Ф. А П.”, [населено място] иск за прогласяване нищожността на решението по т.2, прието на ОС на ЕС на посочената сграда, проведено на 12.11.2014 г., прекратено е производството по делото, като недопустимо и е върната исковата молба на ищеца.

За да постанови този резултат съдът е приел, че пред районния съд е подадена искова молба от частния жалбоподател Е. В. в качеството му на собственик на недвижим имот с идентификатор. .., находящ се в [населено място], комплекс, ,Ф. А П.“, представляващ Студио *** * в блок *, ет. *, против Етажната собственост на комплекс, ,Ф. А П.. В исковата молба ищецът е изложил твърдения, че срещу него е предявен иск за заплащане на такси за поддръжка на общите части по цени, приети на ОС на ЕС на 12.11.2014г., за което е образувано гр. дело №186/2019г. по описа на Поморийския районен съд. Твърди, че за приетите решения от проведеното на 12.11.2014г. ОС на ЕС узнал едва от приложените по делото доказателства, получени от него на 16.08.2019г. На основание чл.26 от ЗЗД, е поискал прогласяване нищожност на решението по т.2 в частта, в която е определена годишна такса за поддръжка в размер на 9 евро/кв. м. без ДДС,

Съдът се е позовал на разпоредбата на чл.40, ал.1 от ЗУЕС, според която всеки собственик може да иска отмяна на незаконосъобразно решение на Общото събрание на ЕС. Приел е, че искът има за предмет установяване законосъобразността или незаконосъобразността на приетите решения от проведено Общо събрание на етажна собственост. Посочил е, че ограничението на срока за съдебен контрол кореспондира на това, че и самото изпълнение на решенията е свързано със срок/чл.38 ЗУЕС/, че е уредена специална процедура за изготвяне и оспорване съдържанието на протокола и за уведомяване на собствениците и обитателите за взетите решения от ОС на ЕС.

Прието е, че допустимостта на исковата претенция за отмяна на решенията на Общото събрание на етажната собственост е обусловена от установяване на няколко обстоятелства: да е предявен от легитимирано лице /ищецът да е собственик на самостоятелен обект в сграда в режим на етажна собственост/; да са представени съответните доказателства, че действително е проведено Общото събрание, чиито решения се оспорват с исковата молба, и че исковата молба е предявена в срока по чл.40, ал.2 от ЗУЕС.

Въззивният съд е възприел трайната практика на ВКС, обективирана в решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и в определения по чл.274,ал.3 ГПК и е приел, че решенията на ОС на ЕС са особен вид многостранни актове, взети от неперсонифицирана група лица, насочени към постигане на обща цел.

Посочил е, че законът –ЗС и ЗУЕС урежда специална процедура за вземане на тези решения, като регламентира начина на свикване, състав, представителна власт, гласуване, предметна компетентност, че спазването на тези правила е основание за действителността на решението. Прието е, че ЗУЕС и ЗС не урежда специални основания за нищожност на решенията на ОС на ЕС. Прието е, че отликите между вземането на решения и сключването на сделки, дори и многостранни, са съществени, което е основание да се приеме, че решенията на ОС не са сделки и за тях не се прилага ЗЗД.

Според въззивния съд специфичен е и контролът върху решенията на ОС на ЕС. Приел е, че за разлика от нищожността на сделките, на която може да се позове всяка страна и заинтересовано лице безсрочно, контролът за законосъобразност на решенията на етажната собственост е съдебен, ограничен е със срок за предявяване на иска, който е преклузивен. Приел е също, че е ограничена и активната процесуална легитимация, като е предоставена такава само на собствениците на обекти от ЕС. Прието е, че правомощията на съда са ясно дефинирани: отмяната на решенията на ОС може да се иска при нарушаване на процедурата и при неспазване на императивни правни норми. От това принципно разрешение относно правната природа на решенията на ОС на етажната собственост съдът е извел извод, че нищожността на решенията не може да бъде релевирана по общия исков ред безсрочно, че защитата срещу порочните решения, включително нищожните, може да бъде осъществена само по специалния ред по чл.40, ал.1 ЗУЕС, чрез иск предявен в 30-дневния срок от получаване на решението. Посочено е, че определянето на срок за иска по чл. 40 от ЗУЕС е съобразено и с това, че тези решения засягат широк кръг лица и отношения, включително и с трети лица, което изисква сигурност, че се налага бързина, включително и при изпълнение на решенията, поради което извън определения от закона срок не може да се иска отмяна нито на нищожните, нито на незаконосъобразните решения.

Съдът е приел, че в случая от твърденията на ищеца и от извършената от първоинстанционния съд служебна справка е установено, че на 16.08.2019г., при получаване на книжата по гр. дело № 186/2018г. по описа на ПРС, ищецът узнал за решенията на ОС на ЕС, приети на 12.11.2014г.

Приел е също, че исковата молба, по която е образувано гр. дело № 217/2020г. на ПРС и е с предмет прогласяване нищожност на част от т.2 от решение на ОС на ЕС от 12.11.2014г., е предявена в ПРС на 01.06.2020г. - много след изтичане на 30-дневния преклузивен срок по чл. 40,ал.2 ГПК, в рамките на който би могло да се атакува решение на ОС на ЕС, включително и чрез твърдение за нищожност на същото.

При тези съображения е изведен извод, че производството по делото следва да се прекрати като недопустимо. Първоинстанционното определение, с което е оставен без разглеждане като недопустим предявения от жалбоподателя иск за прогласяване нищожността на решението по т.2 на ОС на ЕС, проведено на 12.11.2014 г., прекратено е производството по гр. дело № 217/2020г. на ПРС като недопустимо и е върната исковата молба на ищеца е потвърдено.

По правните въпроси:

Не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение на Бургаския окръжен съд, поради очевидна неправилност.

За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.

В случая въззивното определение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос от изложението. Жалбоподателят се позовава на определение № 87/22.05.2017 г по ч. гр. дело № 1464/2017 г. на ВКС, I г. о., което е постановено по чл.272,ал.2 ГПК и не представлява практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. С цитираното от жалбоподателя решение № 313/07.04.2020 г. по гр. дело № 1332/2019 г. на ВКС, IV г. о., постановено по чл.290 ГПК са разрешени правни въпроси, различни от поставения. Правните въпроси, по които се е произнесъл съдебният състав са: относно периода на действие на решението на Общото събрание на Етажната собственост за определяне размера на паричните вноски за разходи за управление и поддържане на общите части на сградата и прилага ли се автоматично размерът на таксите, определен за предходна година, когато решението на Общото събрание на Етажната собственост за следващата година е отменено по съдебен ред. Поради това така цитираното решение на състав на ВКС по чл.290 ГПК не обуславя основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по поставения правен въпрос.

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по втори, четвърти, шести и седми въпроси от изложението. Всеки от посочените въпроси не са правни, тъй като не са разрешени от въззивния съд и не са обусловили решаващите правни изводи по предмета на спора. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т. решение № 1/2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Съобразявайки тази практика съдът преценява, че втори, четвърти, шести и седми въпроси не отговарят на изискванията за общо основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. Това е достатъчно за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки по чл.280,ал.1,т.1 ГПК за втория въпрос и по т.3-та за четвърти, шести и седми въпроси.

Не са правни и пети въпрос в първата му част - какви са способите за защита на етажния собственик срещу/очевидно/ нищожни решения на ОСЕС и осми въпроси. Същите са формулирани общо и схематично и не представляват правни въпроси. Втората част от петия въпрос - може ли етажен собственик да откаже изпълнението на очевидно нищожно решение на ОСЕС или е длъжен да го изпълни, ако е пропуснал да го обжалва в срока по чл.40, ал.2 ЗУЕС не представлява правен въпрос, тъй като не е разрешаван от въззивния съд. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване по пети и осми въпроси без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по трети въпрос.

Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.19 от т. решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК правораздавателната дейност на въззивната инстанция е аналогична на тази на първоинстанционния съд и не се изчерпва само с контрол върху валидността, допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, а има за предмет разрешаване по същество на материалноправния спор, очертан от ищеца с основанието и петитума на исковата молба. Разрешаването на спора по същество предполага самостоятелна преценка на събраните пред двете инстанции доказателства и на заявените от страните доводи и възражения, тъй като без извършване на такава преценка въззивният съд не би могъл да формира свои собствени фактически и правни изводи по основателността на предявените искове. Тази практика е доразвита с т. решение № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Същата е възприета и в редица решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, част от които е цитирал и жалбоподателя. Правният въпрос е разреше в съответствие с посочената задължителна практика на ВКС. Решаващите правни изводи на въззивния съд са формирани след преценка на всички събрани по делото доказателства и заявените от страните доводи и възражения. В обжалваното определение съдът е изложил свои фактически и правни изводи по предмета на спора, което е намерило израз в мотивите. Поради посоченото съдът преценява, че основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този въпрос не е установено.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по девети въпрос. По поставения правен въпрос е формирана практика на ВКС – решение № 39/19.02.2013 г. по гр. дело № 657/2012 г. на ВКС, I г. о., постановено по чл.290 ГПК. В същото е дадено разрешение на въпроса относно характеристиката на решенията на общото събрание на етажната собственост и приложимостта на правилата на ЗЗД за недействителност на сделките към тях. Съдебният състав е приел, че решенията на общото събрание на етажната собственост са правни актове на неперсонифицирана общност от лица, насочени към постигане на обща цел, редът за приемане на които е регламентиран в ЗУЕС със специални правила относно компетентността на общото събрание, начин на свикването му, участниците в него, представителство, кворум за провеждането му и за вземане на решения, съставянето на протокол и неговите задължителни реквизити, реда за съобщаване на взетите решения и за отмяната им като незаконосъобразни. Прието е, че тези решения се отличават от многостранните договори по това, че се приемат с посочено в закона мнозинство от собствениците с право на глас, съответстващ на притежаваните от тях идеални части от общите части на сградата, и след влизането им в сила са задължителни за всички етажни собственици, включително за тези които са гласували против, за неучаствалите в проведеното общо събрание и за тези, които по-късно ще станат етажни собственици или обитатели. Поради тези специфики спрямо тях са неприложими правилата на ЗЗД за недействителност на договорите. Доколкото в ЗС и в ЗУЕС не са регламентирани специални основания за нищожност на решенията на общото събрание на етажната собственост, е прието, че защитата срещу порочните решения, включително нищожните, може да бъде осъществена само по специалния ред, предвиден в чл. 40, ал. 1 ЗУЕС - чрез иск, предявен в 30-дневен срок от получаване на решението, активно легитимирани за който са само лицата, които имат качеството на собственици в етажната собственост. Въззивният съд е разрешил правния въпрос в съответствие с цитираната практика на ВКС. Не са обосновани доводи за необходимост да се измени посочената практика на ВКС по поставения въпрос. Поради това не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по този правен въпрос.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на определение № I-1910/08.07.2020 г., постановено по в. ч.гр. дело № 1594/2020 г. на Бургаски окръжен съд по касационна частна жалба вх. № 13293/03.08.2020 г., подадена от ищеца Е. А. В., гражданин на Р. Ф., адрес РФ, С. П., [улица], чрез адв. П. П..

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

ОСОБЕНО МНЕНИЕ

на съдия Г. М.

на определението по ч. гр. д. № 2927/ 2020 г. на ВКС, Четвърто ГО

Намирам, че въззивното определение не подлежи на касационно обжалване (арг. от чл. 270, ал. 4, вр. чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК), а настоящият състав бе длъжен да остави частна касационна жалба без разглеждане. Аргументи:

Въззивният съд е потвърдил разпореждане за връщане на исковата молба по чл. 130 ГПК (неточно именувано и от двете инстанции определение), приемайки че: 1) искът е за прогласяване нищожност на решение на ОС на ЕС като взето в нарушение на чл. 51 ЗУЕС, 2) срокът по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС се прилага и при исковете за нищожност на решението на ОС на ЕС, а спазването му е абсолютна процесуална предпоставка за допустимост и 3) срокът не е спазен.

Считам, че нищожност на решение на ОС на ЕС може да се установи чрез самостоятелен установителен иск, а той не е ограничен със срока по чл. 40, ал. 2 ЗУЕС. Конститутивният иск от чл. 40 ЗУЕС не включва, а не може и да изключи съдебната защита срещу онези решения на ОС на етажните собственици, които изначално не са породили действие. Това са решенията на ОС на ЕС, за които правният режим на ЗУЕС не се прилага (чл. 3 ЗУЕС) или макар да се прилага, ОС на етажните собственици го е взело, упражнявайки компетентност, каквато от закона не произтича, или няма взето такова решение, въпреки че протоколът по чл. 16, ал. 7 ЗУЕС невярно го отразява. Пред установителният иск за нищожност на решение на ОС на ЕС ограничението в процесуалната легитимация задава правният интерес, а не предвиденото в чл. 40, ал. 1 ЗУЕС. Активно легитимирани да го предявят, ако имат правен интерес, са както етажните собственици (лица, които притежават самостоятелни обекти в сграда, в режим на етажна собственост или за които в нарушение на чл. 3 ЗУЕС е приложен режимът на етажната собственост), така и трети лица. За иска за нищожност преклузивният срок от чл. 40, ал. 2 ЗУЕС не се отнася. За този иск не произтича и ограничението от чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК във възможността за касационно обжалване на въззивното решение, респ. на определението на въззивния съд по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Съотношението на иска за отмяна и на иска за нищожност на решение на ОС на ЕС е подобно, както обсъденото в т. 2 от ТР № 1/ 06.12.2002 г. по тълк. д. № 1/ 2002 г. ОСГК на ВКС.

Когато искът е обоснован с твърдения, че разходите за управление и поддържане на общите части на ЕС са разпределени от ОС по начин, различен от указания в чл. 51, ал. 1 ЗУЕС, искът е за отмяна на решението на ОС на ЕС (конститутивният по чл. 40 ЗУЕС), а не за нищожност (установителният). Решението на ОС на ЕС в нарушение на чл. 51 З. е незаконосъобразно и подлежи на отмяна с конститутивния иск по чл. 40 ЗУЕС. Взето е от орган на ЕС, комуто законът възлага в правомощие да реши въпроса по чл. 51 ЗУЕС. Точно такъв е и предявеният иск. Зададената от първата и възприет от втората инстанция квалификация на предявения иск е неточна (искът е квалифициран като установителен за нищожност на решението на ОС на ЕС). Съгласно чл. 274, ал. 4 ГПК, не подлежат на касационно обжалване определенията по чл. 274, ал. 3 ГПК по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по … искове по чл. 40 ЗУЕС.Стелно частната касационна жалба е с недопустим предмет. Настоящият състав следваше да я остави без разглеждане с определение, което може да се обжалва пред друг състав на Върховния касационен съд.

СЪДИЯ: