Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Д. П. от [населено място] срещу решение № 89 от 17.09.2019 г. по т. д. № 219/2019 г. на Бургаски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 191 от 23.05.2019 г. по т. д. № 554/2018 г. на Бургаски окръжен съд в частта, с която предявеният срещу Гаранционен фонд иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от пътно-транспортно произшествие от 30.12.2016 г. е отхвърлен за разликата от 18 000 лв. до 35 000 лв.

Касаторката поддържа, че въззивното решение е неправилно. Счита, че при определяне на дължимото й обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд не е подложил на точен, пълен и съвкупен анализ всички получени от нея увреждания и тяхното непосредствено отражение върху качеството й на живот за в бъдеще. Излага подробни съображения във връзка с приложението на чл. 52 ЗЗД с твърдението, че обезщетението не отговаря на критерия „справедливост“, тъй като при определянето му не са оценени в достатъчна степен значимите за спора обстоятелства, както и че е определено към неправилен момент (без да посочва конкретно кой, според нея, е правилният момент). В касационната жалба е релевирано оплакване и във връзка с присъждането на законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди от датата на исковата молба, а не от посочената от касаторката дата – 26.04.2018 г., преценена с оглед чл. 558, ал. 1 КЗ във връзка с чл. 497 КЗ.

Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени ясни мотиви в постановеното от него решение при определяне размера на справедливо обезщетение за неимуществени вреди или е достатъчно да посочи, че е съобразено със съдебната практика; В последния случай следва ли в решението да бъде посочена конкретна съдебна практика; 2. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД и кои са критериите, които трябва да се съобразят при определяне на дължимо обезщетение за неимуществени вреди от причинени в резултат на деликт телесни повреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя; Длъжен ли е съдът да посочи всички относими критерии и реално да ги съпостави с всички конкретни увреждания на пострадалия и настъпилите последици и да ги съобрази в тяхната съвкупност, като оцени значението им за размера на вредите; Длъжен ли е съдът да извърши задълбочено изследване на общите и специфичните факти, които формират съдържанието на понятието „справедливост“, за да се изпълнят изискванията на задължителната съдебна практика – ППВС № 4/68 г.; Длъжен ли е съдът да вземе предвид всички увреждания на пострадалия и последици за здравето и психиката; Длъжен ли е да отчете неочаквания и несвоевременен характер на причинените от деликт увреждания; 3. Длъжен ли е съдът да търси „точен паричен еквивалент“ на търпените морални вреди и длъжен ли е да намери „справедлив еквивалент“ на същите или е достатъчно да определи компенсиране без ясен критерий, визирайки непосочена съдебна практика; 4. Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия; Следва ли в решението съдът задължително да посочва, че е отчетен лимитът при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите при определяне на справедливото обезщетение; Следва ли съдът задължително да посочи към кой момент определя обезщетението; Следва ли съдът задължително да посочи какъв е действащият лимит към датата на настъпване на събитието и как този лимит се отразява на определения размер на обезщетението, като съпостави с аналогични случаи при действащ по-нисък лимит; 5. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение да се позове на установените лимити за размера на обезщетението и в тази връзка длъжен ли е да обоснове конкретна връзка на приетия за дължим размер с така определените от законодателя лимити; 6. Определянето на обезщетения, очевидно несъизмерими с търпените морални вреди и с установения лимит, и занижаването им представлява ли нарушаване на изискването за справедливост; 7. Към кой момент се определя размерът на обезщетението за неимуществени вреди и отчитат ли се инфлационните процеси“.

По отношение на така поставените въпроси се поддържа, че са разрешени в противоречие с конкретно цитирана практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК, като по отношение на въпросите, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД се твърди и противоречие със задължителната съдебна практика – ППВС № 4/68 г.

Освен това, бланкетно е заявено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответникът – Гаранционен фонд – моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на касационната жалба без уважение по съображения в писмен отговор от 11.12.2019г. Претендира присъждане на разноски.

Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е процесуално допустима.

С обжалваното решение въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за наличие на предпоставките за ангажиране отговорността на Гаранционен фонд по реда на чл. 432, ал. 1 във връзка с чл. 557 КЗ за причинените на ищцата неимуществени вреди от получени травматични увреждания в резултат от пътно-транспортно произшествие на 30.12.2016 г.

По спорния въпрос за размера на дължимото обезщетение решаващият състав е преценил, че присъдената сума 6 500 лв. не е достатъчна, за да възмезди ищцата за болките и страданията от травмите, получени в резултат от процесното пътно-транспортно произшествие. Приел е, че в случая справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД би била сумата 18 000 лв., поради което, след частична отмяна на първоинстанционния акт, е присъдил на ищцата допълнително 11 500 лв. При определяне на обезщетението въззивният съд е съобразил: възрастта на ищцата; вида и тежестта на конкретните увреждания, получени от нея при произшествието – мозъчно сътресение без открита вътречерепна травма, пареза на лявата част на лицето и изкривяване, фрактура на предна стена на ляв макисларен синус; продължителността на лечебния и възстановителния период – престой в болница от 30.12.2016 г. до 02.01.2017 г. и срокът, в който същата се е възстановила напълно (около 30-35 дни); обстоятелството, че към настоящия момент при студено време ищцата още търпи болезненост, зачервяване и подуване на лявата част на лицето; отражението на травмите върху ежедневието и психиката на пострадалата след произшествието и по време на лечебния и възстановителен период, установени от събраните по делото гласни доказателства – изпитани силни негативни изживявания и стрес, изразяващи се в невъзможност да получи своевременна и адекватна медицинска помощ, загрозяване и деформация на лицето, нарушен говор, нарушен хранителен режим, неспокоен сън, страх от пътуване с МПС, силни болки.

Решаващият състав е споделил и извода на първата инстанция, че законната лихва върху дължимото обезщетение следва да бъде начислена от датата на предявяване на исковата молба, а не от посочената от ищцата дата, като се е позовал на липсата на доказателства за изпълнение на указанията, дадени й от Гаранционния фонд.

Върховен касационен съд, в настоящия му състав, намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Освен поради поставянето им принципно, а не с оглед конкретния случай, формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси не могат да обосноват допускане на касационното обжалване и поради това, че са относими към правилността на обжалвания акт. Както самата касаторка е посочила в края на изложението, поставените от нея многобройни въпроси могат да бъдат обобщени като въпрос „Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотеза на предявен пряк иск срещу застрахователя“.

Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въпросът трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на конкретните доказателства.

Такава именно е и настоящата хипотеза – въззивният съд, в качеството си на инстанция по съществото на спора и съобразявайки релевираните в жалбите на страните оплаквания, доводи и възражения, е определил размера на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, като е извършил самостоятелна преценка на приетите за релевантни в случая обстоятелства. Правилността на изводите, до които е достигнал в резултат на тази преценка, може да бъде обсъждана само при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му.

Що се отнася до конкретната икономическа обстановка в страната към датата на произшествието и лимита на отговорност на застрахователите към този момент, твърдението на касаторката, че не са взети предвид при определяне на обезщетението, не съответства на данните по делото. Макар да не е изложил подробни аргументи, съобразявайки годината на настъпване на вредата (2016 г.), съдът всъщност е съобразил и тези обстоятелства. Липсата на изрично обсъждане на същите не означава, че са игнорирани.

С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато.

Независимо от този изход на делото, искането на ответника за присъждане на разноски не може да бъде уважено, тъй като не са ангажирани доказателства за извършването на такива.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 89 от 17.09.2019 г. по т. д. № 219/2019 г. на Бургаски апелативен съд.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЧЛЕНОВЕ: