О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1737

София,05.06.2025 година

Върховният касационен съд на Р. Б. Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на втори юни две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Е. Ч.

ЧЛЕНОВЕ: В. Х.

ЕЛЕНА АРНАУЧКОВА

като изслуша докладваното от съдията Ел. Чаначева ч. т.дело № 901/2025 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано е по частна касационна жалба на „Л. Д. П. – КОМЕРС“ ЕООД, [населено място], срещу определение № 10 от 22.01.2025 г. по в. ч.т. д. № 6/2025 г. на Бургаски апелативен съд.

Ответната страна – „АЛИС 8“ ЕООД, [населено място] – оспорва основанията за допускане на определението до касационно обжалване и поддържа, че същото е правилно.

Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното:

С определението, предмет на обжалване, състав на Бургаски апелативен съд е отменил определение № 89/21.10.2024 г. по т. д. № 19/2024 г. на Сливенски окръжен съд, с което е изменено определение № 74/29.08.2024 г. по същото дело в частта за разноските за осъждане на АЛИС 8“ ЕООД, [населено място] да заплати на „Л. Д. П. – КОМЕРС“ ЕООД, [населено място] сума в размер на 9600 лв. с ДДС, представляваща адвокатско възнаграждение, като вместо това е отхвърлил молбата по чл. 248 ГПК на частния касатор и ответник по делото като неоснователна. За да постанови този резултат, въззивният състав е обосновал, че с получаването на препис от исковата молба, частният касатор е имал право на разноски на основание чл. 78, ал. 4 ГПК. Посочил е обаче, че липсват доказателства за реалното им заплащане, тъй като съгласно договора за правна защита от 03.11.2023 г. уговореното адвокатско възнаграждение от 9600 лева с ДДС е трябвало да бъде заплатено по банков път, за което не са представени данни, а издадената фактура от 01.08.2024 г. съдържа указания за плащане в брой, което не доказва реален паричен поток.

Частната касационна жалба е допустима като подадена в срок, срещу подлежащо на обжалване, валидно въззивно определение.

Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В изложението за допускане до касационно обжалване е формулиран въпросът: 1. „Длъжен ли е съдът при разглеждане на спора да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения и твърдения на страните?“

Въпросът е обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради твърдяно от частния касатор противоречие на решаващите изводи на въззивния съд с възприетото в решение № 161 от 4.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 212 от 1.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о., и редица други. На самостоятелно основание поддържа очевидна неправилност на обжалвания акт по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, изводима от несъобразяване с приложената разписка за извършеното плащане на адвокатския хонорар и поясненията в ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

В обосноваване за защитната си теза, частният касатор акцентира на несъобразен от въззивния състав анекс към договора за правна защита от 01.08.2024 г., намиращ се на л. 53 гръб от т. д. № 19/2024 г. на Сливенски окръжен съд, с който редът на заплащане на адвокатското възнаграждение е предоговорен да бъде осъществен в брой.

Съгласно възприетите в т. 1 на ТР № 1/2010 г. по тълк. д. №1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС задължителни постановки, правен въпрос, по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, е този, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело, който е бил включен в предмета му, чрез валидно предприетите и извършени от страните процесуални действия и е свързан с обективираната в крайния му акт правна воля на съда.

Поставеният въпрос /по основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК/ е релевантен, като свързан с решаващите изводи на съда. Освен че установява общо основание, страната е поддържала и обоснован от нея допълнителния селективен критерий чрез сочените решение № 161 от 4.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 212 от 1.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на ВКС, ІІ т. о. Както е заявил частният касатор – с тези, а и множество други, актове касационната инстанция многократно е изяснявала задълженията на въззивния съд в хода на въззивното производство във връзка със събирането и преценката на доказателствата. Задължението на въззивния съд да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, произтича от характера на въззивното производство – независимо дали то се развива като исково или частно. Както е възприето в ТР № 6/2017 г. от 15.01.2019 г. на ОСГТК на ВКС обжалването с частна жалба по естеството си е пълно въззивно, а ограниченията относно обхвата на дейността на въззивния съд, предвидени в чл. 269, изр. второ ГПК, не се прилагат в производството по частна жалба. Въззивният съд служебно изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност.

С оглед изложеното, както бе обосновано по-горе налице е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по формулирания от касатора въпрос, тъй като въззивният съд не е съобразил всички факти и доказателства по делото и в частност, не е обсъдил приложения на гърба на договора за правна услуга от 03.11.2023 г. анекс към същия от 01.08.2024 г., с който е изменена клаузата за реда на извършване на плащането на адвокатското възнаграждение. Приемайки, че плащането следва да се осъществи по банков път, а не в брой, въззивният съд е вменил незаконосъобразна и в разрез със задължителните постановки на т. 1 ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, тежест на доказване на страната за извършеното от нея плащане на разноски.

Ответната страна – „АЛИС 8“ ЕООД, [населено място], поддържа приложението на чл. 78, ал. 4 вр. ал. 2 ГПК. Оплакването е неоснователно. В чл. 78, ал. 4 ГПК е предвидено право на ответника на разноски и при прекратяване на делото – при прекратяване поради недопустимост на иска, при оттегляне или отказ от иска, предприети по незаявена или неустановена причина. В този случай разноските за производството, в това число и тези на ответника, се възлагат на ищеца. По аргумент от чл.78, ал.2 ГПК това разрешение не намира приложение в случаите, когато отказът, респ. оттеглянето на иска съставлява процесуално действие, предприето от ищеца поради новонастъпили след предявяването му независещи от него, а от ответника обстоятелства, погасяващи заявеното за защита спорно право, като в този случай отговорен за разноските е ответникът. Настоящата хипотеза не е такава – исковото производство е прекратено поради неотстраняване на нередовности в исковата молба, обусловили връщането й с определение № 74/29.08.2024 г. по т. д. № 19/202024 г. на Сливенски окръжен съд. Исковото производство е образувано пред Бургаски окръжен съд по повод искова молба на АЛИС 8“ ЕООД, [населено място] срещу „Ю. Б. АД, [населено място] и „Л.Д.П. КОМЕРС“ ЕООД, [населено място] с твърдения за сключено от ответниците нищожно, а в условията на евентуалност – увреждащо по смисъла на чл. 135 ЗЗД, допълнително споразумение и заличаване на свързани с него обезпечения /договорна ипотека/. Настоящият състав, като съобразява извършените от страните процесуални действия, намира, че „Л.Д.П. КОМЕРС“ ЕООД, [населено място] е конституиран в качеството му на ответник, съобразно посоченото в исковата молба, която първоинстанционният съд е приел за редовна преди осъществения на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 ГПК отвод на всички съдии в Бургаски окръжен съд от разглеждане на делото. След връчване на препис от същата и в изпълнение на дадените му от съда указания по чл. 367 ГПК, ответникът е подал отговор, за изготвянето, на който е направил разноски. Изцяло ирелевантни в тази връзка са твърденията на ищеца за отпадане на правния му интерес, обосновани с извършени от ответниците действия по заличаване на учредената от „АЛИС 8“ ЕООД, [населено място] ипотека, тъй като в настоящия случай този въпрос е по съществото на спора – заличаването на договорната ипотека, учредена от ищеца в полза на банката-ответник, е обвързана с основателността на евентуалния конститутивен иск по чл. 135 ЗЗД, но не и с неговата допустимост, нито с основателността на главния установителен иск за нищожност на сключеното между ответниците допълнително споразумение. В посочената хипотеза, прекратяването на делото се дължи изцяло на обективните действия на ищеца – неизпълнение на дадени указания за привеждане на исковата молба в съответствие с изискванията на чл. 127, ал. 1 и чл. 128, т. 2 и т. 3 ГПК. Следователно, доколкото прекратяването на делото не се дължи на новонастъпили след предявяването му независещи от ищеца, а от ответника обстоятелства, погасяващи заявеното за защита спорно право, то съгласно постоянната практика на ВКС, ответникът има право на разноските, които е направил до този момент – в този смисъл е и определение № 60297/26.07.2021 г. по ч. т.д. № 266/2021 г. на ВКС, II т. о., на което се позовава страната в частната си жалба.

За доказване на направените разноски ответникът е представил договор за правна услуга от 03.11.2023 г. с анекс към същия от 01.08.2024 г., с който е изменена клаузата за реда на извършване на плащането на адвокатското възнаграждение. При тази фактическа обстановка са налице предпоставките на чл. 78, ал. 3 ГПК, съобразно разясненията, дадени с т. 1 Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС – страната е отправила своевременно искане за присъждане на разноски за извършените от нейния процесуален представител действия и е доказала извършването им. Анексът от 01.08.2024 г. към договора за правна услуга от 01.03.2023 г. има характер на разписка и установява заплащане на договореното възнаграждение, в размер от 9600 лева, в брой. Възражение за прекомерност на този адвокатски хонорар не е сторено.

Следователно, налице са предпоставки за допускане на атакувания акт до касационно обжалване и неговата отмяна, а вместо него постановено друго с което искането за присъждане на разноски следва да бъде уважено.

По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 10 от 22.01.2025 г. по в. ч.т. д. № 6/2025 г. на Бургаски апелативен съд.

ОТМЕНЯ определение № 10 от 22.01.2025 г. по в. ч.т. д. № 6/2025 г. на Бургаски апелативен съд и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ИЗМЕНЯ определение № 89 от 21.10.2024 г. по т. д. № 19/2024 г. на Сливенски окръжен съд, КАТО:

ОСЪЖДА „АЛИС 8“ ЕООД, [населено място] да заплати на „Л. Д. П. – КОМЕРС“ ЕООД, [населено място], направените пред Сливенски окръжен съд по т. д. № 19/2024 г на същият съд разноски в размер на 9600лв.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: