5О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 117

гр. София, 17.02. 2022г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети февруари, две хиляди двадесет и втора година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: ДРАГОМИР ДРАГНЕВ

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3047 по описа за 2021г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Ф. Г. ЕООД срещу решение № 260122 от 14.04.2021г. по гр. дело № 1080/2021г. на Старозагорски окръжен съд /СтОС/, с което е потвърдено решение № 260327 от 17.11.2020г. по гр. д. № 2292/2020г. на Старозагорски районен съд /СтРС/, с което са уважени предявените от М. М. М. срещу касатора искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ.

Жалбоподателят поддържа в касационната си жалба, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закони, като моли то да бъде отменено и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове да бъдат уважени, а евентуално делото да бъде върнато на въззивния съд за ново разглеждане от друг съдебен състав.

В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът навежда хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поставяйки следните въпроси: 1. Допустимо ли е въззивната инстанция да се произнася по едно невъведено във въззивната жалба оплакване за неправилност на първоинстанционното решение?, по който твърди противоречие между приетото от въззивния съд в атакувания акт и ТР № 1/09.12.2013г. по т. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и решение № 183/17.01.2020г. по гр. д. № 942/2019г. на Първо г. о. на ВКС, и 2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички приети по делото доказателства досежно правнорелевантните факти и всички искания, възражения и доводи на страните като изложи правните си доводи?, по който въпрос сочи противоречие с решение № 57/02.03.2011г. по гр. д. № 1416/2010г. на Трето г. о. на ВКС; с решение № 37/29.03.2012г. по гр. д. № 241/2011г. на Първо г. о. на ВКС и решение № 536/19.12.2012г. по гр. д. № 89/2012г. на Четвърто г. о.. Първият си въпрос касаторът извежда от твърдението си, че въззивният съд е приложил защитата по чл. 333, ал. 6 КТ спрямо процесното уволнение, без да е налице такъв довод или оплакване от ищцата в исковата молба или в отговора на въззивната жалба, и без първоинстанционният съд въобще да е обсъждал въпроса за приложимостта на горепосочената закрила. Вторият си въпрос обосновава с оплакването си, че въззивният съд не е обсъдил нито едно от изложените във въззивната му жалба възражения, защото в противоречие с чл. 269 ГПК се е произнесъл по едно невъведено в процеса възражение на насрещната страна.

Ответницата по касационната жалба – М. М. М. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на съдебно – деловодните разноски за касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема по допустимостта на касационното обжалване следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно съдебно решение, поради което тя е допустима.

За да потвърди първоинстанционното решение, СтОС е приел за безспорно между страните по делото, че ищцата е работила при ответника по трудов договор от 14.10.2016г. на длъжността „крупие“ с място на работа – [населено място], като от 01.10.2019г. е започнала да ползва отпуск поради бременност и раждане, продължаващ и към момента на процесното уволнение /м. март 2020г./. Счел е за общоизвестно, че с решение от 13.03.2020г., НС на РБ е обявило извънредно положение във връзка с пандемията от COVID – 19 и че със заповед № РД -01-124 от същата дата на Министъра на здравеопазването са въведени противоепидемични мерки, вкл. преустановяване на посещенията в игрални зали, в каквато е изпълнявала трудовите си функции ищцата, преди да излезе в отпуск по майчинство. Въззивният съд е намерил за установено от доказателствата в процеса, че на 16.03.2020г. е проведена среща с представители на работниците и служителите на ответното дружество, на която те са уведомени за предстоящи масови уволнения, като до Агенцията по заетостта е изпратено на 31.03.2020г. уведомление за предвиждано масово уволнение на работници и служители. Приел е също, че на 31.03.2020г. ответникът е връчил на ищцата 30 - дневно писмено предизвестие за прекратяване на процесното трудово правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ /обективна невъзможност за изпълнение на трудовия договор/, при отказ, надлежно удостоверен с подписа на двама свидетели, като ефектът на прекратяването е настъпил след изтичане на предизвестието. Посочил е, че издадената заповед за уволнение има само констативен характер, а и тя не е била връчвана на ищцата преди 13.05.2020г..

СтОС е счел, че по иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, ищецът трябва да посочи всички факти, които опорочават, отлагат или погасяват потестативното право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение, а работодателят – всички факти, които пораждат това право или имат значение за надлежното му упражняване. Посочил е, че в исковата си молба ищцата е изтъкнала, че е майка – родила е на 01.10.2019г. и от 16.08.2019г. ползва полагащия й се отпуск за бременност и раждане по чл. 163, ал. 1 КТ, както и че жената – майка се ползва от особената закрила на държавата, която й осигурява платен отпуск преди и след раждането на дете. Зачел е тези изложени от ищцата в исковата молба обстоятелства, които работодателят – ответник не е оспорил, като твърдения за наличието на закрила при уволнение по смисъла на чл. 333 КТ. Посочил е, че приложимата хипотеза според изложените от ищцата факти е по чл. 333, ал. 6 КТ, според която императивна правна норма, работник или служител, който ползва отпуск по чл. 163 КТ може да бъде уволнен само на основание чл. 328, ал. 1, т. 1 КТ, което е единственото, предвидено в закона изключение. Основанието за прекратяване на процесния трудов договор е чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, следователно работодателят не е имал право да уволнява служителката, докато тя продължава да ползва отпуска си по чл. 163, ал. 1 КТ. Нарушаването на специалната закрила по чл. 333, ал. 6 КТ, уредена с императивна норма, съставлява достатъчно основание за отмяна на процесното уволнение като незаконно, без да е нужно обсъждането на останалите оплаквания в исковата молба за незаконността му, които първоинстанционният съд е съобразил и намерил за основателни. При горепосочените решаващи съображения, въззивният съд е потвърдил извода на първоинстанционния съд за основателност на предявените искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ.

Допускането на касационно обжалване на въззивно решение съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за крайния изход на делото и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Поставеният от касатора първи въпрос няма обуславящо значение за решаващите правни изводи на въззивния съд в атакуваното решение, поради което по него не е осъществено общото основание за допускане на касационно обжалване - достатъчно обстоятелство, за да не бъде допускан искания касационен контрол. Първият въпрос не осъществява характеристиките на правен въпрос в гореизложения смисъл, защото в исковото производство въобще не е била осъществена хипотезата, наведена в него. Въззивната жалба е била подадена от работодателя – ответник, а нарушението на императивната норма на чл. 333, ал. 6 КТ е въведено от ищцата още в исковата молба с излагането на конкретни обстоятелства за нарушени, гарантирани от закона, права на служителката – майка, ползваща отпуск по майчинство по чл. 163 КТ, с процесното незаконно уволнение. Поради това като е приел уволнението за незаконно поради неспазена от работодателя закрила по чл. 333, ал. 6 КТ, въззивният съд не се е произнесъл служебно по ненаведен от ищцата довод по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ. Без значение е, че първоинстанционният съд не е изложил правни съображения по този довод, а е разгледал спора, обсъждайки другите наведени от ищцата възражения срещу законността на уволнението, приемайки, че не е осъществено основанието на чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ. При въззивната проверка на първоинстанционното решение висящността на спора се пренася пред въззивния съд, който дължи произнасяне по съществото му, вкл. по доводи, по които първоинстанционният съд не се е произнесъл, ако те са включени в предмета на спора, както е в случая. Ищцата, която е изложила обстоятелства за нарушено императивно правило на чл. 333, ал. 6 КТ в исковата си молба, е имала качеството въззиваема във въззивното производство, поради което за нея няма задължение отново да ги възпроизвежда в отговора на въззивната си жалба.

Вторият въпрос удовлетворява общото основание за допускане на касационно обжалване според чл. 280, ал. 1 ГПК, но спрямо него не е осъществено наведеното допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди всички приети по делото относими доказателства, както и всички доводи и възражения на страните в първоинстанционното и въззивното производства, излагайки съответни мотиви, съобразно практиката на ВКС. Доколкото е намерил за неспазена спрямо ищцата закрилата по чл. 333, ал. 6 КТ, той не е имал задължение да обсъжда останалите наведени в исковата молба възражения за незаконност на процесното уволнение, защото дори и те да са неоснователни, уволнението пак би било незаконно единствено и само поради нарушаването на императивната норма на чл. 333, ал. 6 КТ. Именно поради това, както е счел и СтОС, е ненужно обсъждането на оплакванията на работодателя във въззивната му жалба досежно тях, вкл. тези по които първоинстанционният съд е изложил мотиви в решението си, тъй като това не би променило извода за основателност на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и за правилност на първоинстанционното решение.

По гореизложените съображения не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата сумата 700 лв., съставляваща платен хонорар за един адвокат пред ВКС.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260122 от 14.04.2021г. по гр. дело № 1080/2021г. на Старозагорски окръжен съд.

ОСЪЖДА „Ф. Г. ЕООД, ЕИК:[ЕИК], да заплати на М. М. М., ЕГН: [ЕГН], сумата 700 лв. – съдебно – деловодни разноски в касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:1.

2.