О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1735 [населено място], 04.06.2025г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, ІІ отделение, в закрито заседание на тридесети април, две хиляди и двадесет и пета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Б. Й.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЯ ХОРОЗОВА
ИВАНКА АНГЕЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Ангелова т. д. № 537/2025 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗК „Л. И. АД и по съвместна касационна жалба на С. И. П. и В. И. П., чрез процесуални представители, против Решение № 6 от 06.01.2025 г. по в. гр. д. № 742/2024 г. на Апелативен съд – София, с което след частична отмяна и потвърждаване на Решение № 128 от 11.12.2023 г. по т. д. № 119/2022 г. на Софийски градски съд, като краен резултат ЗК „Л. И. АД е осъдено на основание чл.432, ал.1 КЗ, вр. чл.45 ЗЗД и чл.497, ал.1 КЗ да заплати на С. И. П. сумата от 65 000 лв. и на В. И. П. сумата от 55 000 лв., представляващи обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху всяка от сумите, считано от 16.02.2018 г. до окончателното им изплащане.
Касационната жалба на ЗК „Л. И. АД е насочена срещу въззивното решение в частта му, с която е уважена претенцията на ищците С. И. П. и В. И. П. по акцесорните искове за законна лихва за периода от 16.02.2018г. до 30.06.2022г. Изложени са съображения за недопустимост на въззивното решение като постановено по непредявен иск за присъждане на законна лихва за посочения период, с оглед на което се претендира неговото обезсилване в тази му част, ведно с присъждане на сторените разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа самостоятелното основание по чл. 280, ал.2, предл 2 ГПК за допускане на касационно обжалване поради вероятна недопустимост на въззивното решение в частта за законната лихва, както и на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК – поради противоречие с ППВС № 1/1985 г. и ТР № 1/2001г. на ОСГТК на ВКС без формулиране на въпрос.
С подадената от С. И. П. и В. И. П. касационна жалба въззивното решение се обжалва в частта, с която исковете са отхвърлени до предявения размер от по 150 000 лв. за всеки от касаторите, ведно със законната лихва върху всяка от тези суми, считано от 16.02.2018г. до окончателното им изплащане, както и сторените разноски за всички инстанции. Изразено е несъгласие с изводите на съда за равен принос от страна на двамата участници в ПТП и досежно определения по справедливост размер на обезщетенията, който намират за занижен.
Допускането на касационното обжалване касаторите - ищци основават на наличието на допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както и на самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните въпроси, които според касаторите са от значение за изхода на спора, а именно:
1. „Когато възникването на пътнотранспортно произшествие има за основна причина нарушение на правилата за движение по пътищата на единия от двамата участвали в произшествието водачи, и когато в този случай другият водач също е допуснал някакво нарушение на ЗДвП, то следва ли да се приеме, че приносът на двамата участници за настъпването на произшествието е равен ?“;
2. „При постановяване на своето решение длъжен ли е въззивният съд, след като определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване относно механизма на процесното пътнотранспортно произшествие, да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, както и всички правно-релевантни факти, от които произтича спорното право, като изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи ?“;
3. „Бил ли е длъжен водачът на процесния лек автомобил, марка „Опел“ да очаква, че навлезлият в неговата пътна лента автобус марка „Сетра“ няма да се прибере обратно в своята пътна лента ?“;
4. „Бил ли е ограничен въззивният съд от сторените във въззивните жалби по делото оплаквания по отношение на съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия в процесното ПТП водач на лек автомобил ?“;
5. „Какви са критериите по чл.52 ЗЗД при определяне на конкретния размер на застрахователните обезщетения, за да бъдат справедливи ?; Следва ли съдът при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливите обезщетения за причинени на ищците по делото неимуществени вреди от непозволено увреждане, да се съобрази с указанията, съдържащи се в ППВС № 4/1968г., и да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като посочи конкретно тези обстоятелства и значението им за размера на обезщетенията?; Съставлява ли икономическата конюнктура елемент от критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД и следва ли същата да се отчита от съда при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди, причинени им в резултат на процесното ПТП, съобразявайки и с лимитите на застрахователна отговорност, които съставляват законово отражение на обществено-икономическите условия в страната ?“;
По така формулираните правни въпроси допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.1 ГПК е обоснована с твърдението за противоречие между изводите на въззивния съд със следната практика на ВКС: по въпрос № 1 – решения по т. д. № 1787/2015г. на II т. о.; по т. д. № 2147/2020 г. на II т. о.; по т. д. № 2137/2021г. на II т. о.; по гр. д. № 255/2023г. на IV г. о.; по т. д. № 1117/ 2009 г. на II т. о. и по гр. д. № 998/2023 г. на ВКС, II г. о.; по въпрос № 2 - ТР № 3 от 22.04.2019г., постановено по тълк. дело № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС и решения по т. д. № 2939/2019г. на II т. о.; по т. д. № 518/2018 г. на I т. о. и по т. д. № 44/2017 г. на I т. о.; по въпрос № 3 – Решение № 185 от 15.07.2013г. по гр. д. № 889/2012г. на ВКС, IV г. о.; по въпрос № 4 - т.1 от ТР № 1 от 09. 12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС; по въпрос № 5 – решения по т. д. № 1219/2022г. на II т. о.; по т. д. № 1559/2022г. на II т. о.; по т. д. № 1291/2021г. на II т. о.; по т. д. № 2471/2021г. на I т. о. и по т. д. № 1197/ 2021г. на II т. о.
Самостоятелното основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване е обосновано с довода, че във въззивното решение правилно са били установени фактите и обстоятелствата досежно механизма на възникване на процесното пътнотранспортно произшествие, но субсумирайки същите под съответната правна разпоредба съдът е приложил неправилна правна норма, квалифицирайки поведението на водача на лекия автомобил марка „Опел“, което от своя страна е довело до неправилния фактически извод - че автобусът е съставлявал предвидимо препятствие.
Всяка страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК представя отговор, с който изразява становище, че въззивното решение не следва да бъде допускано до касационно обжалване по жалбата на насрещната страна, както и за неосноватленост на същата. Претендират се присъждане на сторените разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – изхождат от надлежни страни, подадени са в срока по чл. 283 ГПК и са насочени срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Производството пред първата инстанция е било образувано по предявени от С. И. П. и В. И. П. срещу ЗК „Л. И. АД искове с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, във вр. с чл.45 и чл.52 ЗЗД, както и по чл.497, ал.1, т.2 КЗ, за заплащане на сумата от по 150 000 лв. за всеки от тях, съставляваща обезщетение за претърпените от възникналото застрахователно събитие неимуществени вреди, изразяващи се в психически болки и страдания в резултат на смъртта на И. С. П. – съпруг на ищцата П. и баща на ищеца П., ведно със законната лихва върху всяка от претендираните суми, считано от 16.02.2018г. - дата по чл.497, ал.1 КЗ, до окончателното им изплащане. С постановеното по спора решение Софийският окръжен съд е приел за справедлив размер на обезщетенията сумата от по 150 000 лв. на всеки ищец, като им е присъдил по 75 000 лв. след приспаднато съпричиняване от страна на пострадалия в размер на 50 %, ведно със законната лихва върху всяка от сумите, считано от 16.02.2018г. до окончателното им изплащане, като исковете за разликата до пълните им предявени размери от по 150 000 лв. са отхвърлени като неоснователни.
Сезиран с жалба от ищците срещу първоинстанционното решение в частта, с която са били отхвърлени предявените главни искове с правно основание чл.432, ал.1 КЗ, във вр. с чл.45 ЗЗД, над сумата от по 75 000 лв. за всеки един от ищците до пълния им предявен размер от по 150 000 лв., както и с насрещна въззивна жалба от ответника ЗК „Л. И. АД, срещу решението, в частта за горницата над 60 000 лв. до присъдените 75 000 лв. на С. И. П. и за горницата над 48 000 лв. до присъдените 75 000 лв. на В. И. П., Апелативен съд – София след собствен анализ на събраните по делото доказателства е установил, че наследници на починалия на 13.07.2017 г. И. С. П. са ищцата С. И. П. - негова съпруга, и ищецът В. И. П. - негов син; С влязла в сила присъда К. Й. Д. бил признат за виновен в това, че на 05.07.2017г., около 22.50 ч., на общински път SF 01370, в посока [населено място] - [населено място], при управление на моторно превозно средство - автобус марка „Сетра“ нарушил правилата за движение по пътищата - разпоредбата чл.16, ал.1, т.1 и чл.20, ал.1 ЗДвП, вследствие на което по непредпазливост причинил смъртта на И. С. П.; От извършеното токсико-химично изследване на кръвта на последния било установено наличието на етилов алкохол в количество 1,30 промила, отговарящо на лека степен на алкохолно опиване; Нямало спор по обстоятелството, че за периода 01.01.2017г. - 31.12.2017г. гражданската отговорност на водача на автобус марка „Сетра” е била покрита от ответника по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите.
Съдът е установил също така, че страните по делото не спорят и по отношение механизма на процесното ПТП, а именно: Произшествието е настъпило на посочената дата, в тъмната част на денонощието; Автобус „Сетра С 215” се движел по общински път, в землището на [населено място]; Движението се осъществявало на къси светлини; Максималната скорост на движение в посочения пътен участък била 90 км/ч., като автобусът се движел в дясната лента на пътното платно със скорост около 80 км/ч.; В района на 3-ти километър, от крайпътната растителност в дясно на автобуса внезапно и в опасната зона за спиране на това превозно средство на пътя излязъл кон; В конкретния пътен участък имало разположен пътен знак А 21 „Възможна появата на домашни животни”, който обаче бил предназначен за водачите, движещи се в противоположната на автобуса посока; В посоката на движение на автобуса този пътен знак не бил дублиран и липсвал; Такъв пътен знак бил разположен на около 112 метра след местопроизшествието, считано по посока на движение на автобуса; Водачът на автобуса реагирал на внезапно появилата се опасност на пътя посредством аварийно спиране, независимо от което настъпил удар с внезапно навлизащото животно и впоследствие - втори удар с насрещно движещия се лек автомобил „О. А. , управляван от И. П., който също предприел спасителна маневра - отклоняване на лекия автомобил и аварийно спиране. Ширината на пътното платно на посоченото място била 6,40 метра, като посредством пътни знаци била въведена забрана за изпреварване.
Като спорни въззивната инстанция е очертала въпросите за размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди, както и за наличието (респективно липсата) на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на наследодателя на ищците, съответно за обема на отговорността на застрахователя във връзка с претърпените от ищците неимуществени вреди. След анализ на събраните от първоинстанционния съд доказателства – експертни заключения и свидетелски показания, решаващият въззивен състав е приел, че навлизането на животното на пътя в лентата на движение на автобуса е станало в опасната му зона за спиране, поради което водачът К. Д. не е имал възможност да спре преди мястото на удара с животното; Същевременно обаче водачът на лекия автомобил и наследодател на ищците И. П. е имал техническа възможност да спре от момента, в който е възникнала опасността за движението му - моментът на промяна на траекторията за движение на автобуса и навлизането му в насрещната пътна лента. Този извод е аргументиран с приетото от първоинстанционния съд заключение на изслушаната повторна комплексна съдебно-автотехническа и медицинска експертиза, от което се установява, че при предприемане на спиране от 58,35 метра преди удара от страна на водача на автомобила, същият е имал възможност да спре на разстояние 6,52 метра преди мястото на удара, в който случай, предвид разстоянието, изминато от автобуса след удара, което е 3,69 метра, дистанцията между него и лекия автомобил би била 2,83 метра и удар не би настъпил. По делото не били установени данни водачът на лекия автомобил марка „Опел“ да е предприемал спиране преди мястото на удара, поради което скоростта му в района на произшествието е определена на 59,68 км/ч. Установено е също така, че при скорост 59,68 км/ч този водач е имал възможност да спре в зоната на осветеност на фаровете. От определеното място на удара и положението на лекия автомобил „Опел“ в този момент се установява, че преди удара водачът му предприел отклоняване на същия в дясно. Спасителната маневра, извършена от водача на лекия автомобил, закъсняла с 0,92 сек., тъй като същият е започнал извършването й вместо спиране в момент, в който автомобилът е бил на разстояние от 54.04 метра и 3,52 сек. преди удара, при опасна зона за спиране от 51.83 метра, в какъвто случай удар между двете превозни средства не би настъпил.
При тези констатации въззивната инстанция е приела, че автобусът марка „Сетра“ е представлявал предвидимо препятствие за водача на лекия автомобил марка „Опел“, тъй като опасността за него възникнала извън опасната му зона за спиране - хипотезата на чл.20, ал.2 ЗДвП, поради което не следва да бъде изключена отговорността му за възникване на ПТП. За неоснователни са счетени доводите на въззивниците - ищци, че от страна на техния наследодател била предприета спасителна маневра по смисъла на Тълкувателно решение № 106 от 31.10.1983 г. по н. д. № 90/1982 г. на ОСНК на ВС, която да изключи отговорността му. В подкрепа на този извод въззивният съд е акцентирал на практиката на ВКС, според която „спасителната маневра“ не е правнорегламентирано поведение на участниците в движението по пътищата, а е фактическо действие, което принудително променя посоката на движение на превозното средство, което водачът предприема на своя отговорност, за да предотврати настъпването на вредоносните последици. В конкретния случай, според съда, процесното ПТП е настъпило при т. нар. независимо съизвършителство, т. е. при виновно и противоправно поведение и на двамата водачи, като за водача на автобуса ударът е бил непредотвратим, но за водача на лекия автомобил е бил напълно предотвратим. С оглед така установения механизъм на произшествието, Апелативен съд – София е намерил, че предприетата от водача на лек автомобил марка „Опел“ маневра не е спасителна, тъй като опасността от настъпване на вредните последици в резултат на настъпване на ПТП е можела да бъде предотвратена по предвидения в чл.20, ал.2 ЗДвП начин - чрез спиране, което водачът е можел да реализира без проблем ако е реагирал на опасността навреме - можел е да спре на 6 метра преди удара и тогава такъв не би настъпил. Акцентирано е и обстоятелството, че наследодателят на ищците е нарушил разпоредбата на чл.5, ал.3, т.1 ЗДП, шофирайки след употреба на алкохол (1.3 промила към момента на катастрофата), което безспорно е довело до забавяне на реакциите му и е повлияло на преценката му на ситуацията. За да не сподели тезата на въззивниците-ищци за това, че е налице спасителна маневра, апелативният съд е съобразил също така, че ПТП не е настъпило в опасната зона за спиране на техния наследодател (съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 106/1983 г. на ОСНК на ВС), като не може да се твърди и нейната правомерност по смисъла на т.3 от същото тълкувателно решение, доколкото с нея е било увредено не само имуществото, но е било причинено и увреждане на хора (съгласнсо т.5 б. „а“ от тълкувателното решение).
По оплакването на ищците С. И. П. и В. И. П. досежно приетия от първата инстанция процент на съпричиняване, въззивният съд е приел същия за правилно определен в размер на 50 % предвид тежестта на допуснатите нарушения по отношение употребата на алкохол, неправилното възприемане на ситуацията, закъснялата реакция и непредприемането на аварийно спиране. Приносът на наследодателя на ищците, според съда, е в размер на 50 %, тъй като същият е допринесъл съществено за настъпването на неблагоприятния резултат - спецификата на конкретното ПТП налага извод за еднаква тежест на употребата на алкохол и неправилно предприетата маневра, като е налице взаимна обвързаност, която е допринесла за вредоносния резултат в равна степен. Изложено е, че ако водачът на лекия автомобил не бе допуснал нарушение на изискванията на ЗДвП, е било напълно възможно предотвратяването на процесното ПТП, независимо от допуснатото от водача на автобуса нарушение на чл.16, ал. 1, т. 1 ЗДвП, забраняващо навлизането в насрещната пътна лента и на чл.20, ал.1 ЗдвП, изискващо от водачите упражняване на постоянен контрол върху управлението на превозните средства.
По съдържащото се в подадената от ЗК „Л. И. АД насрещна въззивна жалба оплакване за неправилно определен от първата инстанция размер на дължимото застрахователно обезщетение за неимуществени вреди съгласно чл.52 ЗЗД, след обсъждане на събраните по делото свидетелски показания въззивният съд е приел за установено, че ищците понесли тежко загубата на И. П. - техен съпруг и баща; Животът на всички се променил, изпитвали дълбока болка и скръб; Ищците живеели в едно домакинство с пострадалия, а след загубата ищцата била психично разстроена, започнала да боледува и била постоянно по болници; Преди инцидента същата била здрава и нямала никакви проблеми. Към датата на ПТП пострадалият бил на 53 г. - в активна, трудоспособна възраст, ищцата - на 51 години, а ищецът - на 31 години. Въз основа на така установените факти, решаващият въззивен състав, отчитайки настъпилите тежки последици за ищците - както в психически, така и в негативно емоционален план, непреодолимата им мъка от смъртта по загиналия при инцидента, с оглед принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, и конкретната икономическа обстановка към момента на настъпване на ПТП (2017 г.), установените застрахователни лимити, както и задължителните указания, дадени с ППВС № 4 от 23.12.1968г., е приел, че обезщетението за неимуществени вреди следва да бъде в размер на 130 000 лв. за ищцата С. П. и 110 000 лв. за ищеца В. П.. За да определи обезщетение за неимуществени вреди в такъв размер, съдът е отчел обстоятелството, че по отношение на ищцата са установени значително по-големи страдания, налице е затваряне и изолация, а след загубата -влошаване на здравословното състояние, което обусловило и извода за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в по-висок размер. По отношение на ищеца – син на починалия, съдът е установил наличието на обичайните вреди от загуба на близък човек. С оглед обстоятелството, че ищецът е пълнолетно лице, който към момента на инцидента е живеел на съпружески начала в същия имот, но в самостоятелно домакинство, и е имал собствена семейна и социална реализация, въззивният съд е счел, че по делото са установени обичайните вреди от загубата на близък човек, което съотнесено с възрастта му към момента на инцидента, не обуславя наличието на връзка, която да е различна по съдържание от обичайната между родител и вече пораснало и самостоятелно дете.
След приспадане на приетия принос от 50 % от така определения размер на обезщетението за неимуществени вреди на всеки от ищците, апелативният съд е приел, че дължимото на ищцата С. И. П. обезщетение за неимуществени вреди е в размер на 65 000 лв., а на ищеца В. И. П. - 55 000 лв.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване и по двете касационни жалби.
В касационната жалба на ЗК „Л. И. АД и изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран – с въззивното решение съдът е присъдил определеното в полза на ищците обезщетение ведно със законната лихва, считано от 16.02.2018г., каквато претенция не е била предявявана, тъй като с исковата молба се претендира присъждане на законна лихва, считано от 30.06.2022г. Настоящият състав на ВКС намира, че не е налице соченото в касационната жалба основание за вероятна недопустимост на въззивното решение, каквато не се установява и при осъществената служебна проверка за допустимост на решението. Въззивният съд не е бил сезиран с жалба от ответното застрахователно дружество срещу първоинстанционното решение в частта на присъдената със същото законна лихва върху обезщетенията за неимуществени вреди, считано от 16.02.2018г. Следователно, в тази част решението като необжалвано е влязло в сила. Ето защо, независимо от това дали произнасянето на първоинстанционния съд досежно началния момент на присъдената законна лихва е допустимо, с оглед разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд няма правомощия да се произнася служебно по този въпрос. Изрично в мотивите на обжалваното решение съставът на САС е констатирал, че във въззивното производство не са заявени оплаквания относно момента на поставяне на ответника в забава, с което и с оглед разпоредбата на чл.269 ГПК е аргументирал отказа си да го обсъди. По тези съображения, соченото самостоятелно основание по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК не може да обоснове искания достъп до касационна проверка на обжалваното решение в посочената част.
Първите четири въпроса от изложението на касаторите – ищци са предпоставени от несъгласието им с приетия от въззивния съд равен принос на двамата участници в пътното произшествие за настъпването на вредите. Първият от въпросите, макар и общо формулиран, е насочен директно към правилността на обжалваното решение, проверката на която е изключена във фазата на селектиране на касационната жалба съгласно задължителните указания в ТР №1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Според същото, правният въпрос, с който се аргументира достъпа до касационно обжалване и който е основна предпоставка по см. на чл.280, ал.1 ГПК, трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът очевидно изхожда от разбирането на страната, че във всички случаи първопричинилият пътнотранспортното произшествие участник има по-голям принос за настъпване на вредите без значение броя и вида на допуснатите от другия участник в инцидента нарушения на правилата за движение по пътищата, което не е обсъждано от въззивния съд като критерий при съпостяване поведението на двамата водачи. Следователно въпросът не удовлетворява общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията, че не изхожда от решаващ за изхода на спора мотив на въззивния съд, са относими и към третия въпрос, който освен това е и хипотетичен. Вторият поставен от тези касатори въпрос се отнася до процесуалните задължения на въззивния съд при постановяване на съдебния му акт, поради което е принципно значим за разрешаването на всеки правен спор. В случая обаче не се установява необсъденият от въззивния съд, според касаторите, факт, „че след като процесният автобус е навлязъл в лентата за насрещно движение, същият съвсем неочаквано за водача на лекия автомобил, не се е върнал в своята пътна лента, каквото е бил длъжне да стори съобразно правилата на чл.8, ал.1, чл.15, ал.1 и чл.16, ал.1,т.1 ЗДвП“, да е от естеството да са отрази върху изхода от спора по конкретното дело. Касае се не за установен по делото факт, а за твърдение, основано на предположение от ищцовата страна за дължимо от водача на автобуса поведение, без съобразяване с доказаното по делото обстоятелство, че към момента на удара автобусът е бил спрял и че в приетия за установен механизъм на ПТП изобщо не е обсъждана възможността за връщането му в неговата лента за движение. Един от решаващите за приетия принос е изводът на съда, че автобусът е бил предвидимо препятствие за водача на лекия автомобил, поради което дали последният е имал очакване автобусът да се върне в лентата си за движение е правно ирелевантно. Четвъртият въпрос е относим към правомощията на въззивния съд при постановяване на решението при условията на ограничен въззив с оглед разпореденото в чл.269, изр.2 ГПК, поради което също принципно е от значение за разрешаването на всеки правен спор. В тази връзка, действително никоя от страните не се е позовавала на „независимо съизвършителство“, каквито са оплакванията на тези касатори, предпоставили въпроса. Касае се за направена от съставът на САС квалификация на противоправното и виновно поведение на двамата участници в пътния инцидент с използване на терминология от наказателното право. Независимо доколко това е уместно в случая, тъй като съпричиняването по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД е различно от „ независимото съизвършителство“, изложеното от съда по никакъв начин не се отразява на решаващия извод за равен принос. Същият е направен след съпоставяне на допуснатите от двамата участници в пътния инцидент нарушения на правилата за движение по пътищата, съответно посочени, и след преценка на тежестта им, като е акцентирано на установеното наличие на алкохол в кръвта на пострадалия наследодател на ищците, препятствяло своевременната и адекватна за случая реакция. Горното мотивира настоящия съдебен състав да приеме, че и по двата процесуални въпроси № № 2 и 4 не е налице приложното поле на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Последният пети въпрос е относим към преценка на критериите за определяне на справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за неимуществени вреди. Същите са обсъждани от въззивния съд, обусловили са решаващия му извод за основателност на исковите претенции в определените размери от 130 000 лв., съответно – 110 000 лв., поради което е налице общата предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Настоящият състав на ВКС взе предвид, че по отношение критериите, които следва да се съобразяват от съдилищата при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди в резултат на непозволено увреждане е налице задължителна съдебна практика, обективирана в ППВС № 4/1961г. , ППВС № 4/68г., ППВС № 5/1969г. и ППВС № 2 от 1984г. В тях е прието, че понятието „справедливост” не е абстрактно понятие, а е свързано с преценка на обективно съществуващи конкретни обстоятелства. Посочено е, че, за да се определи размерът на обезщетението, съставляващ справедливо овъзмездяване на претърпените неимуществени вреди в резултат от деликта, който е причинил смърт, е необходимо да се отчете: възрастта на пострадалия, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. От значение са и редица други обстоятелства, включително социално-икономическите условия в страната към момента на деликта, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди. В разглеждания случай САС в съответствие с така посочената задължителна практика е направил своята преценка за проявлението на различните релевантни обстоятелства, като отчитането им не е формално, а поотделно е разгледал всяко едно от тях и е съобразил комплексното им отражение върху физическото и психическото здраве, емоционален и социален живот на наследниците на починалото лице. Решаващият състав е изследвал релевантни за спора доказателства относно създадените приживе взаимоотношения между пострадалия и ищците, както и последиците в психологически план от търпяната загуба. При обосноваване размера на обезщетенията решаващият съд е съобразил възрастта на пострадалия и ищците, обстоятелството, че синът е формиран като личност и е създал собствено семейство, с което е мотивиран по-ниския размер на неговото обезщетение, както и икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, а именно – 2017г. Следователно, при формиране на изводите досежно размера на обезщетенията решаващият съд не се е отклонил от посочената задължителна практика на касационната инстанция, поради което не се установява допълнителният селективен критерий за искания достъп до касационно обжалаване.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Очевидно неправилно би било съдебното решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице, ако въззивният съд е приложил отменен закон, ако е приложил закона в противоречие с неговия смисъл или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява единствено основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само при вече допуснат касационен контрол. Наведените от касаторите във връзка с това основание съображения не обосновават нито една от примерно изброените хипотези на очевидна неправилност и следователно не могат да бъдат отнесени към разпоредбата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, доколкото по характера си представляват оплаквания за неправилност, които попадат в приложното поле на чл.281 ГПК и по които в настоящата фаза на касационното производство съставът не може да се произнася.
При този изход на спора всяка страна следва да заплати на другата разноски във връзка с изготвяне на отговор на подадената от насрещната страна касационна жалба, като: ответното дружество следва да бъде осъдено да заплати на процесуалния представител на ищците на основание чл.38, ал.2 ЗЗД адвокатско възнаграждение в размер на 400 лв., след съобразяване с предмета на касационната жалба – обжалва се само допустимостта на решението в частта на началния момент на законната лихва, което не представлява фактическа и правна сложност, а ищците следва да бъдат осъдени да заплатят на ответното дружество по 250 лв., или общо 500 лв. юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал.8 вр. ал.3 ГПК.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК
ОПРЕДЕЛИ :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 6 от 06.01.2025 г. по в. гр. д. № 742/2024 г. на Апелативен съд – София, в обжалваните части.
ОСЪЖДА „Л. И. АД, ЕИК[ЕИК] да заплати на адв. П. И. Ш., [населено място], [улица], офис 210 възнаграждение в размер на 400 лв., на основание чл.38, ал.2 ЗЗД.
ОСЪЖДА С. И. П. с ЕГН [ЕГН] и В. И. П. с ЕГН [ЕГН] да заплатят на „Л. И. АД, ЕИК[ЕИК] сумата от 500 лв. /по 250 лв. от всеки/ - юрисконсултско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.