О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2854

София, 04.06.2025г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори юни две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОРИС Р. ИЛИЕВ

ЧЛЕНОВЕ: ЕРИК ВАСИЛЕВ

ЯНА ВЪЛДОБРЕВА

като изслуша докладваното от съдия Вълдобрева гр. дело № 1409/2025г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на С. А. П., подадена чрез адв.В. С., против решение № 22 от 10.02.2025г., постановено по в. гр. д. № 516/2024г. на Пловдивския апелативен съд, Първи граждански състав, в частта с която е потвърдено решение № 340/ 15.10.2024г. по гр. д. № 79/2024г. на Окръжен съд-Пазарджик за отхвърляне на предявения от касаторката против Прокуратурата на РБ иск с правно основание чл. 2б ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 10 000 лева до претендираните 300 000 лева, причинени от нарушено право на разглеждане и решаване в разумен срок на ДП №3623/1992г. на ОСлО при ОП-Пазарджик, пр. преписка № 1106/ 1993г. на ОП-Пазарджик, ведно със законната лихва от 13.04.2023г. до окончателното плащане.

В касационната жалба са изложени съображения за неправилност на решението, поради допуснати съществени нарушения на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК жалбоподателката сочи наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, както и по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. Формулира правен въпрос, за който счита, че е обусловил решаващите изводи на съда, решен е в противоречие със задължителната практика на ВКС-т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968г., т.3 и т.11 от ТР №3/22.04.2005г. и т.19 от ТР № 1/2001г., с практиката на ЕСПЧ, както и е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: За критериите въз основа на които се определя обезщетението за претърпени от пострадалото лице неимуществени вреди от наказателно преследване и за съблюдаване на принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД с оглед конкретно установените по делото обстоятелства.

Ответникът по касационната жалба-Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Апелативна прокуратура-Пловдив, излага подробни съображения за отсъствие на предпоставките за допускане до касационен контрол на решението в атакуваната част и за неоснователност на жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима.

За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:

Разгледан е иск с правно основание чл.2б ЗОДОВ. Въззивният съд е споделил съображенията на първоинстанционния съд за допустимост на иска, с оглед това, че е изпълнено изискването на чл.8, ал.2 от ЗОДОВ за изчерпване на предварителната административна фаза по Глава трета „а“ от ЗСВ, в рамките на която споразумение не е постигнато. Приел е, че е налице допуснато нарушение на правото на разглеждане и решаване на наказателното производство против ищцата в разумен срок, за което е преценил, че справедливият размер за обезщетение за причинените неимуществени вреди е 10 000 лева. Мотивирал се е с това, че по образуваното на 10.08.1992г. сл. дело №3623/1992г. по описа на РСС-Пазарджик за престъпление по чл.199, ал.2, т.2 и т.3 във връзка с ал.1, т.2 във връзка с чл.18 от НК, ищцата ( [дата на раждане], тогава непълнолетна на 17 години, а към датата на деянието 16 годишна) е привлечена като обвиняема на 16.04.1993г. за това, че е била помагач при извършването на опит за грабеж и убийство от тримата обвиняеми - В. П., И. Б. и Г. В., като дала сведения за наличност на голяма сума пари в дома на пострадалия и направила опит да задържи дъщеря му до извършване на престъплението. Спрямо нея е взета мярка за неотклонение задържане за срок от 24 часа, след което - мярка за неотклонение „надзор на инспектор при ДПС“. На 09.11.1993г. е внесен обвинителен акт в съда спрямо ищцата и другите обвиняеми, по който е образувано нохд № 231/1993г. в ОС-Пазарджик; по делото са проведени общо 6 съдебни заседания, на които П. в качеството й на подсъдима е присъствала лично. На 09.11.1994г. производството е прекратено и делото е изпратено на ОП-Пазарджик за допълнително разследване поради допуснати съществени нарушения при извършване на процесуално следствените действия, включително с участието на св.Й. А.. Мярката за неотклонение спрямо П. е заменена с „подписка“, а спрямо останалите подсъдими от „задържане под стража“ в „парична гаранция“ по 150 000 лева. В хода на съдебното производство св.А. е бил обявен за общодържавно издирване; същият не е намерен за изпълнение на дадените указания спрямо него и с постановление от 30.11.1995г. наказателното производство е спряно. В периода от 11.06.2003г. до 14.05.2009г. производството многократно е спирано и е възобновявано. При извършените издирвателни мероприятия са постъпили данни, че от 15 години св.А. е в неизвестност, както и че тримата обвиняеми - П., Б. и В. са напуснали РБ. В тази връзка отново е постановено спиране, а с постановление от 02.01.2014г. след възобновяване, наказателното производство е прекратено на основание чл.243, ал.1, т.2 от НПК поради недоказаност на обвинението. Постановлението за прекратяване е връчено на ищцата С. П. на 05.04.2023г. При така установеното, въззивният съд е приел, че спрямо ищцата наказателното производство е започнало на 16.04.1993г. с привличането й като обвиняема и е приключило на 05.04.2023г. с уведомяването й за неговото прекратяване с постановлението от 02.01.2014г., при което е протекло за период от 30 години, а не 21 години, както е приел първоинстанционният съд. Посочил е, че предметът на наказателното производство е бил с немалка фактическа и правна сложност като касаещ извършване на тежко умишлено престъпление – опит за грабеж, придружен с опит за убийство, в условията на съучастие на четири лица в различни роли при извършването му. Разследването в досъдебната фаза е протекло за 11 месеца при извършени множество процесуално-следствени действия; съдебната фаза е протекла в рамките на една година от внасяне на обвинителния акт на 09.11.1993г. до прекратяването на съдебното производство на 09.11.1994г. и връщането на делото за доразследване при насрочени 6 съдебни заседания, на всяко от които ищцата се е явявала. След 09.11.1994г., когато делото е върнато за допълнително разследване, процесуално-следствени действия не са извършвани, а единствено издирвателни мероприятия по отношение на тримата обвиняеми и главно спрямо св. Й. А., поради невъзможността за разпит на който производството няколкократно е било спирано и възобновявано за период от 19 години и 2 месеца до 02.01.2014г., когато е прекратено поради недоказаност на обвинението. Постановлението за прекратяване е било съобщено на обвиняемата П. 9 години и 3 месеца по-късно – на 05.04.2023г. Според съда след връщане на делото от съда на прокуратурата за допълнително разследване е налице неоправдано бездействие, довело до драстично надхвърляне на разумния срок за приключване на наказателното производство. За да определи размера на дължимото обезщетение съдът на първо място е посочил, че неразумната продължителност на наказателното производство обичайно е съпътствана с притеснение, несигурност, обида и възмущение за всяко наказателно преследвано лице, за които негативни преживявания не е необходимо да се събират нарочни доказателства. В тази връзка е счел за неоснователни възраженията на Прокуратурата за липса на претърпени каквито и да е неимуществени вреди. Основателно, обаче според съда е оплакването на Прокуратурата относно доказването на интензитета на тези вреди, който е обоснован единствено с продължителността на наказателното производство. Посочил е, че липсват ангажирани от ищцата доказателства за надхвърляне на обичайните вреди. След връщане на делото за допълнително разследване не са извършвани никакви процесуално-следствени действия, още по-малко такива с участието на П., за да се приеме, че през изминалите след това години са й били създавани неудобства и че тя през цялото време е била подложена на постоянно притеснение и тревога. Не се установява воденото производство да е повлияло негативно на личния и професионалния й живот или на нейното здравословно състояние при положение, че към началото му тя е била непълнолетна. Според съда липсата на заинтересованост от нейна страна за развитието на наказателното производство и предприеманите по него действия, обосновава минимален интензитет на отрицателните й преживявания във връзка с него. Всичко това е дало основание на апелативния съд, независимо от значителната обща продължителност на наказателното производство, да приеме че сумата 10 000 лева е справедлив размер на дължимото обезщетение, а за разликата над нея до претендираните 300 000 лева искът е счетен за неоснователен.

При тези мотиви на въззивния съд, съставът на ІV ГО на ВКС намира, че решението в атакуваната от жалбоподателката част не може да се допусне до касационен контрол.

Решението не е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. От съдържанието на мотивите не се установява съдът да е приложил закона в неговия обратен смисъл, да е приложил отменена, неотносима или да се е позовал на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на фактическите изводи с правилата на логиката и науката. Решението е израз на правораздавателната компетентност на съда при решаване на конкретния правен спор и съдържа неговата преценка за установените релевантни факти и приложението на закона към тях.

Касаторката поставя въпрос, който уточнен от касационната инстанция, съгласно правомощията по т.1 от ТР № 1/19.02.2009г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, се свежда до питането относно критериите, които трябва да бъдат взети предвид при точното прилагане на принципа на справедливост по чл.52 ЗЗД при иск по чл. 2б ЗОДОВ. Така поставен, въпросът е обуславящ волята на съда, но не е разрешен в противоречие с установената съдебна практика, според която при извършено нарушение на правото на ищеца за разглеждане и решаване на съответното дело в разумен срок, следва да се вземат предвид примерно изброените от законодателя критерии, които съвпадат с тези, установени в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, а именно: общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи; следва да се вземат предвид и всички други обстоятелства от значение за спора: конкретните болки и страдания, тяхната продължителност и интензитет, личността на увредения, начина му на живот и обичайната среда, интереси и ценностна система, трудовата биография, отражението върху личния, обществения и професионалния живот, стигнало ли се е до разстройство на здравето, а ако увреждането на здравето е трайно, каква е медицинската прогноза за развитието на заболяването. От значение за определяне на размера на обезщетението са и обществено-икономическите условия в страната. Съдебната практика приема, че неразумната продължителност на производството причинява неимуществени вреди, поради което поначало не е необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато съдебното производство е продължило извън рамките на разумния срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието му в държавността поради забавяне на делото. В случая въззивната инстанция е обсъдила конкретните обстоятелства при преценката си за нарушение на чл.6, §1 ЕКЗПЧОС относно правото на ищцата на разглеждане и приключване на наказателното дело в разумен срок, като е съобразена общата продължителност на производството, както и обстоятелството, че наказателното производство, водено против ищцата е прекратено; характерът на производството, предметът на делото и фактическата и правна му сложност; поведението на страните, в това число на ищцата. По отношение на вредата от забавеното наказателно производство въззивният съд се е съобразил със застъпеното в съдебната практика на ВКС принципно становище, че не е необходимо да се доказват обичайните, типични неимуществени вреди от съдебното производство, което е продължило извън рамките на разумния срок и че в подобни случаи е разумно да се предполага по опитните правила и правилата на житейската логика, че на ищеца са причинени страдания, безпокойство, разстройство и други подобни неимуществени вреди. Съобразяването на въззивния съд с практиката на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД във връзка с предявен иск по чл. 2б ЗОДОВ изключва наличието на твърдяната от касаторката хипотеза на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а несъгласието й с постановения краен резултат, не е основание за допускане на касационно обжалване. Не е налице твърдяното от касаторката противоречие на решението в обжалваната част с разрешението по т. 19 от ТР № 1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която „мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая съставът на АС-Пловдив се е произнесъл в рамките на очертаните с въззивните жалби предели на правния спор по оплакванията за неправилно приложение на материалния и процесуалния закон и като е изпълнил задължението си да извърши самостоятелен анализ на правнорелевантните факти и относимите за спора доказателства, поотделно и в съвкупност, е достигнал до крайния извод за частична основателност на иска по чл.2б ЗОДОВ за обезщетяване на неимуществените вреди, причинени на ищцата от разглеждане и решаване на наказателното дело в неразумен срок.

Касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Жалбоподателката недопустимо се позовава по един и същи въпрос едновременно и на трите основания-това по чл. 280, ал. 1, т. 1, по т.2 и по т. 3 ГПК, доколкото се касае за самостоятелни фактически състави, които се прилагат при определени предпоставки и имат свое самостоятелно приложно поле. Следва да се посочи, че за разлика от решенията на СЕС, решенията на ЕСПЧ не са сред актовете, които могат да послужат за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, тъй като това основание е налице, когато въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос, който е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на РБългария или на Съда на Европейския съюз. Не е налице и основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, поради това, че наличието на съдебна практика по поставения въпрос, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на което касаторката бланкетно се е позовал.

Предвид изложените съображения касационно обжалване на решението на апелативния съд не следва да се допуска.

Така мотивиран Върховният касационен съд, състав на ІV ГО

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 22 от 10.02.2025г., постановено по в. гр. д. № 516/2024г. на Пловдивския апелативен съд, Първи граждански състав, в обжалваната от С. А. П. част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: