4О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2846

гр. София, 04.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО ПЪРВАНОВ

ЧЛЕНОВЕ: МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА

НИКОЛАЙ ИВАНОВ

като разгледа докладваното от съдията М. Г. гражданско дело № 518 по описа на Върховния касационен съд за 2025 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на Р. Б. срещу въззивно решение № 6302/18.11.2024 г. по възз. гр. д. № 10023/2023 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която след частична отмяна на решение № 9689/07.06.2023 г. по гр. д. № 27849/2022 г. на Софийския районен съд, касаторът е осъден на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ да заплати на Б. Б. Д. сумата от още 2 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато и поддържано обвинение за извършено престъпление по чл. 198, ал. 1, пр. 1, вр. с чл. 20, ал. 4, вр. с ал. 1, вр. с чл. 63, ал. 1, т. 3 НК, по което лицето е оправдано с влязла в сила присъда по нохд № 22550/2015 г. на Софийския районен съд; ведно със законната лихва върху сумата от 03.06.2020 г. до окончателното й изплащане.

Решението е влязло в сила в останалите му части, с които искът за неимуществени вреди е уважен до размера на сумата 4 000 лв.; отхвърлен е за разликата над 6 000 лв. до предявения размер от 20 000 лв.; както и по иска за имуществени вреди.

В изложението си жалбоподателят поддържа, че касационният контрол следва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по правните въпроси за задължението на въззивния съд да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване на всички факти и обстоятелства, релевантни за конкретния случай; и как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Твърди се, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната съдебна практика - ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, по сходни случаи.

Ответникът по жалбата – Б. Б. Д., представляван от адв. Б. А., в писмен отговор поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване, респ. за неоснователност на жалбата. Претендира разноски.

Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по предпоставките за допускане на касационно обжалване намира следното:

С обжалваното решение въззивната инстанция е приела, че е осъществен фактическият състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране отговорността на прокуратурата за претърпени от ищеца неимуществени вреди. Спрямо лицето е било повдигнато обвинение за престъпление по чл.198, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 НК, наказуемо с лишаване от свобода до три години. Обвинението е за престъпление, извършено от ищеца като непълнолетен. Ищецът е предаден на съд като е образувано нохд № 22550/2015 г. по описа на Софийския районен съд. Производството е приключило с присъда от 09.07.2019 г., с която ищецът е оправдан по повдигнатото обвинение. Присъдата е протестирана, но е потвърдена с решение № 327/03.06.2020 г. по внохд № 5198/2019 г. на Софийски градски съд. Обсъждайки събраните по делото доказателства, въззивният съд е отчел, че общият период на наказателно преследване спрямо ищеца е около 4 години и 6 месеца (от 05.10.2015 г. до 03.06.2020 г.); обвинението е за престъпление, извършено от непълнолетен, като намалено при условията на чл. 63, ал. 1, т. 2 НК наказанието, което е могло да бъде наложено на ищеца е лишаване от свобода до три години. Към момента на привличането му като обвиняем Д. е бил много млад - на 17 г. и към този момент е бил неосъждан; установено е компрометирането на доброто име, достойнството и авторитета на лицето сред близки, приятели и познати. Приетата съдебно-психологическа експертиза е дала заключение, че в резултат на повдигнатото му обвинение при ищеца са се развили интензивна тревожност, чувство за несигурност, безпомощност, отчаяние, безизходица, които по същността си представляват симптоми на посттравматично стресово разстройство. При тези данни и като е анализирал в съвкупност събраните по делото доказателства съдът е приел, че определеното от първата инстанция обезщетение в размер на сумата 4 000 лв. е недостатъчна компенсация за претърпените от Д. морални вреди от незаконното обвинение. За справедлива и съответна е счетена сумата от 6 000 лв., до който размер въззивният съд е уважил претенцията за неимуществени вреди.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че не са налице поддържаните от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване.

Поставените въпроси обуславят решението по делото, но въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя съобразно вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. Съдът е съобразил и задължението си, че в мотивите на решението следва да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани.

При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, обстоятелствата, които обичайно следва да се съобразят са данните за личността на увредения, възрастта му, начин на живот, социалната среда, контактите, личния и социалния му статус и положение в обществото, работата му; дали незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, в която е професионалната реализация на обвиняемия; отражението на наказателното преследване върху възможностите за професионално развитие, върху името, авторитета и достойнството на личността. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. Поради това, размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съгласно законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания и продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки и други страдания и неудобства. От значение е също създаденият от съдебната практика ориентир, относим към подобни случаи, икономическите показатели, стандарта на живот към датата на увреждането, както и обстоятелството, че размерът на обезщетението не следва да е източник на обогатяване за пострадалия. В този смисъл, справедливостта се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики, а от процесуален аспект следва да се анализират и оценят в тяхната съвкупност всички относими обстоятелства и правнорелевантни факти. В мотивите на решението следва да се обсъдят всички събрани доказателства, като съдът посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани.

Въззивният съд не се е отклонил от тези правни разрешения. Видно от съдържанието на въззивното решение, като инстанция по съществото на материалноправния спор, съдът е изложил подробни и ясни мотиви относно наличието на всички елементи от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ. Обсъдил е и е анализирал кои претендирани от ищеца вреди са произтекли от незаконното обвинение (т. е. налице е причинна връзка с незаконно упражнената процесуална принуда) и в какъв размер е справедливо да се обезщетят; както и по отношение на кои вреди такава връзка не се установява и поради това не подлежат на обезщетяване. Обжалваното решение съответства на приетото в задължителната съдебна практика (ППВС № 4/1968 г., т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК) и в константната практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, вкл. и цитираните от касатора.

При този изход на делото в касационната инстанция, основателно е искането на адв. А. за присъждане на възнаграждение за осъществената от нея на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗЗД безплатна адвокатска защита на ответника пред ВКС. В случая се касае за минимален обем извършени процесуални действия по защитата на ответника - изготвяне на писмен отговор, без участие в съдебно заседание. Предвид защитавания материален интерес в касационната инстанция и с оглед действителната фактическа и правна сложност на спора в селективната фаза по чл. 288 ГПК съдът намира, че адвокатското възнаграждение на процесуалния представител следва да се определи в размер на сумата 350 лв., която е справедлива и достатъчна за положения от адв. А. труд в този етап от производството.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6302 от 18.11.2024 г., постановено по възз. гр. д. № 10023/2023 г. по описа на Софийски градски съд в обжалваната му част.

ОСЪЖДА Прокуратура на Р. Б. на основание чл. 38, ал.2 ЗЗД да заплати на адвокат Б. И. А. от АК – София адвокатско възнаграждение за тази инстанция в размер на сумата 350 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.