О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2842

София, 04.06.2025 г.

Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и втори май две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВАкато разгледа докладваното от съдия А. Б. гр. дело № 925 по описа за 2025 г. взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по касационни жалби, подадени срещу въззивно решение № 413/10.10.2024 г., постановено от Плевенския окръжен съд по въззивно гр. д. № 464/2024 г.

Ищецът И. В. З., чрез адвокат С. И., обжалва решението в частта, с която искът му по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за неимуществени вреди е отхвърлен за разликата над 4 000 лв., ведно с компенсаторната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното издължаване. Излага доводи за занижен размер на обезщетението, несъобразен с чл. 52 ЗЗД.

Насрещната страна по тази жалба не отговаря в срока по чл. 287 ГПК.

Ответникът по иска Прокуратурата на Р. Б. чрез прокурор А. Б. от Плевенската окръжна прокуратура, обжалва въззивното решение в частта, с която е осъден да заплати на И. З. обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 4 000 лв., както и обезщетение в размер на законната лихва, считано от датата на увреждането до окончателното издължаване на главницата. Смята, че размерът на обезщетението трябва да бъде намален, но не заявява до какъв размер.

Насрещната страна по тази жалба не отговаря в срока по чл. 287 ГПК.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационните жалби са допустими.

Подадени са в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани страни, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговарят на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложени са и изложения по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

В. П. окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Плевенски районен съд, осъдил Прокуратурата на Р. Б. да заплати на И. В. З. по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер на 4 000 лв., като отхвърлил за разликата до 24 000 лв. Присъдил също обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата от 4 000 лв., считано от 28.07.2021 г. до окончателното издължаване на главницата.

За да се произнесе, въззивният съд установил, че 05.06.2017 г. е образувано досъдебно производство № 1089/2017 на РП - Плевен срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 143, ал. 1 НК; с постановление от 04.10.2018 г. по същото досъдебно производство ищецът И. В. З. е привлечен като обвиняем за извършено престъпление по чл. 143, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 3 от НК за това, че на неустановени дати, през периода от 25.01.2017 г. до 25.06.2017 г., в затвора [населено място], при условията на продължавано престъпление, в качеството на подбудител, склонил други две лица, като извършители, да принудят Т. Р. М. да извърши нещо противно на волята си, а именно - да заяви неверни обстоятелства при разпита му по ДП № 310/2016г. по описа на ОП - Плевен, като промени показанията си в полза И. В. З.. За целта последният използвал сила и заплашване. На 22.05.2019 г. прокуратурата е внесла обвинителен акт срещу И. В. З., Л. Б. М. и Д. С. М., като срещу ищеца З. обвинението е в извършване на престъпление по чл. 143, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 1, във вр. с чл. 20, ал. 3 от НК. Образувано е нохд № 1082/2019 г. на РС – Плевен, което е прекратено в съдебно заседание на 22.07.2019 г. и делото е върнато на районната прокуратура за отстраняване на допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Впоследствие, с постановление на РП от 23.08.2019 г., И. В. З. е привлечен като обвиняем за същото престъпление. На 24.09.2019 г. районната прокуратура е внесла втори обвинителен акт за същото престъпление. По това дело са проведени 13 съдебни заседания, като в част от тях не е даван ход по същество. Съдебното следствие по делото в първа инстанция е приключило на 12.07.2021 г. На същата дата, с присъда № 260056/12.07.2021 г., Плевенският районен съд е признал за невиновен и оправдал И. З. по повдигнатото му обвинение. Прокуратурата не е протестирала оправдателната присъда е и тя е влязла в сила на 28.07.2021 г.

Съдът установил, също така, че в периода на разглеждане на делото по чл. 143 НК, с присъда по друго дело (нохд № 87/2018 г. на ОС – Плевен), влязла в сила на 17.12.2019 г., ищецът И. З. е признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 199, ал. 2, т.2, във вр. с чл. 199, ал. 1, т. 1 и т. 3, във вр. чл.198, ал. 1, във вр. чл. 20, ал. 2 НК (грабеж в големи размери, придружен с тежка телесна повреда на едно лице и убийство на друго), като му е наложено наказание доживотен затвор.

Съдът достигнал до извод, че са налице предпоставките по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на ответника Прокуратурата на Р. Б. и искът е доказан по основание. Съдът установил също така, че в периода, в който е продължило воденото срещу И. З. наказателно производство, и в резултат на същото, последният е претърпял неимуществени вреди, изразяващи се в негативно отражение върху психо-емоционалното му състояние; затворил се в себе си, чувствал голям срам, уплах, бил подтиснат, под стрес, чувствал се унизен, разтревожен, изнервен.

Съдът, при определяне паричния еквивалент на обезщетението за причинените неимуществени вреди, взел предвид следните обстоятелства: продължителността на наказателното производство (2 г. и 9 м., преминало пред досъдебна и съдебна фаза); това, че спрямо него не е взета мярка за неотклонение; това, че производството се е развило в разумен срок; личността на ищеца – към момента на образуване на процесното наказателно дело, същият вече е бил осъждан и видно от свидетелството му за съдимост е имал 3 влезли в сила присъди. Съобразено е и обстоятелството, че в периода на воденото срещу ищеца производство, по което е оправдан, на 17.12.2019 г. срещу него е влязла в сила осъдителна присъда, с която му е наложено наказание „доживотен затвор“ за тежко умишлено престъпление. Не е налице връзка между двете наказателни дела, но изтърпяването на наказание по другото дело неминуемо е оказало влияние върху психическото състояние на ищеца и е довело до негативни преживявания, като в случая не могат да се разграничат категорично търпените от ищеца неимуществени вреди от процесното дело, по което е оправдан и последиците от изтърпяване на наказанието за извършване на престъплението, за което е осъден; преживените от ищеца негативни емоции вследствие незаконното обвинение не са с висок интензитет, в случая не са налице и извънредни вреди; съобразена е и икономическата обстановка в страната;

По касационната жалба на ищеца И. З.:

Касаторът твърди, че е налице противоречие на практиката на българските съдилища с практика на ЕСПЧ досежно това, че българските съдилища присъждат несъразмерно по-ниски обезщетения в подобни случаи в сравнение с това, което ЕСПЧ предписва; цитира множество решения на Европейския съд по правата на човека, а именно: С. с/у И., жалба № 14626/03, § 53; Г. и др. с/у И., жалба № 45867/07 и др., § 35 и § 39; С. с/у И., жалба № 36813/97,§ 203,§ 1 П., § 31, К., § 93; Н. с/у България, жалба № 44241/98,§ 99; С. с/у България, жалба № 58828/00, § 79, К. СА. с/у П., жалба № 35382/97, §29; К. с/у Г., жалба № 6232/73, 10 март 1980 г., Серия А № 36, § 19; К. с/у България, жалба № 31001/02, § 87; Т. с/у И., жалба № 13509/88; М. с/у П., жалба № 11660/85; Н. с/у България, жалба № 27402/05, § 54; П. Ср. л. с/у И., жалба № 62155/00, § 10 и 18-24; Б. с/у Р. (№ 2), жалба № 33509/04, § 111; Д. с/у С. (реш. по допустимост), жалба № 67299/01; М. с/у С., жалба № 44068/02; Р. с/у С., жалба № 58174/00; Ж. с/у С., жалба № 50224/99; Д. К. и К. с/у И., жалба № 14626/03; Я. с/у П. (№2), жалба № 8934/05, § 28; С. с/у Ф., жалба № 40589/07, § 24-26; Й. и Д. срещу България; И. срещу България.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че няма основание за допускане на касационно обжалване по касационната жалба на ищеца по делото. Правен въпрос по см. чл. 280, ал. 1 ГПК няма поставен, а преценката на такъв е абсолютно изискване при предварителната селекция по чл. 288 ГПК, наред с обосновката за наличието на някое от останалите условия, предвидени в хипотезата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдът служебно проверява само основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, като в случая не се установяват обстоятелства, сочещи на нищожност, недопустимост или на очевидна неправилност на въззивното решение, с което искът е отхвърлен за разликата над присъдения размер. Твърдението, че обезщетението е несъответно по размер, е касационен довод по см. чл. 281 ГПК. От друга страна, обезщетението за причинените неимуществени вреди се присъжда по справедливост, след преценка на всички релевантни по конкретния казус обстоятелства по приложението на чл. 52 ЗЗД. Общото твърдение, че по принцип, присъжданите от българските съдилища обезщетения са по-ниски от тези, определяни от ЕСПЧ, не се основава на никакви конкретни обстоятелства, като следва да се изясни и това, че сам ЕСПЧ, когато определя парично обезщетение за неимуществени вреди, отчита пазара, инфлацията и конюнктурата на съответната държава, т. е. автоматично приравняване на сумите, присъждани по дела срещу различни държави, е неудачно. Също така, по никой от казусите по цитираните в изложението делата не се установяват обстоятелства, идентични с тези по настоящия спор.

По касационна жалба на Прокуратурата на Р. Б.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди следва ли да се извърши след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД (твърди противоречие т. 11 на ТР № 3/02.04.2005 г. на ВКС по тълк. дело № 3/2004 г., ОСГК и т. 2 на ППВС № 4/23.12.1968 г.); длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по всички доводи и възражения на страните, доказателствата и тяхното значение, свързани с правилното прилагане на принципа на справедливостта при определянето на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ обезщетението за неимуществени вреди (твърди противоречие на въззивното решение с решение № 422 от 22.12.2015 г. на ВКС по гр. д. № 2407/2015 г., на IV г. о.; решение № 1599 от 22.06.2005 г. на ВКС по гр. д. № 876/2004 г.; решение № 281 от 30.11.2018 г. на ВКС по гр. д. № 582/2018 г., на IV г. о.;).

Поставените от касатора – ответник правни въпроси са от значение по всеки иск с правно осн. чл. 2, ал. 1, т. 3 ГПК и са включени в предмета по настоящото дело, от значение за неговия резултат. Не се установява обаче поддържаното противоречие с цитираната практика на ВКС. Следва да бъде изяснено, че сам касаторът, в касационната жалба, нито пък в изложението към нея, изяснява конкретно в обжалваното въззивно решение кой релевантен факт, довод и/или възражение на страната съдът изобщо не е обсъдил. Гражданският процес е диспозитивен, а касационното обжалване контролно-отменително, което значи, че съставът на ВКС е ограничен в своята проверка до конкретните касационни доводи; служебно проверява за правилност въззивния съдебен акт по изключение и в строго определени хипотези, а случаят не е такъв. За да се прецени доколко разглежданите въпроси са от значение за постановения в обжалваното решение резултат, трябва да е ясно първо, какви са конкретните оплаквания на касатора за допуснати нарушения на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК – кои точно доводи и възражения на страните, надлежно въведени във въззивното производство, съдът не е разгледал, и при приложението на чл. 52 ЗЗД, кои релевантни за справедливото обезщетение установени обстоятелства, не е взел предвид. На следващо място, ако действително въззивният съд е пропуснал да обсъди довод, възражение и обстоятелство, дали те са релевантни, а на следващо място - и от значение за резултата по делото, като биха обусловили по-нисък размер на обезщетението от присъдения. В случа, в касационната жалба, страната се е позовала на принципен отговор по чл. 290 ГПК на състави на ВКС, макар и да не е цитирано съдебно решение. Липсва конкретика, какво от изброените принципни, значими за справедливото обезщетение обстоятелства не са били отчетени от въззивния съд. Оплакванията относно това как въззивната инстанция е ценила гласните доказателства, съответно, че конкретни фактически изводи са необосновани и са установени с недопустими доказателствени средства, нямат отношение към повдигнатите правни въпроси. Оплакването за завишен размер на присъденото обезщетение само по себе си, не е основание за допускане на касационно обжалване, нито се вмества и уточнява евентуалните конкретни касационни доводи за нарушение на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ЗЗД, което е в основата на двата поставени процесуалноправни въпроси.

На следващо място, въззивният съд е изложил собствени фактически и правни съображения, така, че не се установява поддържаното противоречие с цитираната съдебна практика на ВКС по приложението на чл. 236, ал. 2 ГПК.

В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване и по двете касационни жалби.

Мотивиран от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на въззивно решение № 413/10.10.2024 г., постановено от Плевенския окръжен съд по в. гр. д. № 464/2024 г.

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: