Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца С. А. Д., чрез адв. И. И. срещу решение № 21/16.02.2022 г. по в. гр. дело № 640/2021 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260965/26.10.2021 г. по гр. дело № 2534/2019 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отхвърлен предявен иск от жалбоподателя срещу П. Г. Д. – Д. и Й. К. Д. по чл.24,ал.4 СК. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск с правно основание чл.24,ал.4 СК се уважи.

В изложението са формулирани въпросите: 1. Може ли трансформация на лично имущество по смисъла на чл.23,ал.1 СК да се случи чрез влагане на лични средства на един от съпрузите към момент, следващ с две години момента, в който юридически е станало придобиването на правото на собственост върху новата вещ? Въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВС и с практиката на ВКС. 2. Имат ли доказателствено значение счетоводните книги на търговско дружество, в които фактури, издадени с едно основание/в случая”изпълнено СМР”/ са били осчетоводени, а след това и декларирани към НАП с друго основание/в случая „Продажба”/? 3. Трябва ли трансформацията на лично имущество да бъде доказана при условията на пълно и главно доказване от този, който се позовава на нея? 4. Трябва ли съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната цялост и логическа връзка и трябва ли да мотивира своето решение, като посочи защо приема за основателни или отхвърля като неоснователни направените доводи и възражения на страните? Въпросите от 2-ри до 4-ти са решени в противоречие с практиката на ВКС. 5. Може ли да се доказва достоверна дата на частен документ, с друг частен документ, който съгласно чл.181,ал.1 ГПК също е с недостоверна дата спрямо лицето, на което се противопоставят и двата документа? Въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е очевидно неправилно.

Ответниците по жалбата П. Г. Д., чрез адвокат Г. Д. и Й. К. Д., чрез адв. Г. Д. в писмени отговори са изразили мотивирани становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.

Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.

Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с пр. осн. чл. 24,ал.4 СК.

От фактическа страна е прието следното:

Бракът между ищеца С. Д. и ответницата П. Г. Д. - Д. е сключен на 18.10.2015 г. и прекратен със съдебно решение на 22.10.2019 г.Отпреди сключването на брака ответницата П. Д.-Д., ведно с трети за спора лица е притежавала право на собственост върху Поземлен имот в [населено място] с идентификатор / незастроено дворно място, съставляващо УПИ XII – обществено застрояване в кв. по плана на Трета градска част – Пловдив.

На 17.04.2015 г. между ответницата П. и третите за настоящия спор лица от една страна и в качеството им на собственици на горепосочения

поземлен имот и от друга страна „ Б. К. 1 „ ЕООД е подписан предварителен договор, по силата на който страните се задължават да сключат окончателен договор, посредством който първите – наричани възложители, се задължават да учредят на дружеството – изпълнител право на строеж на предвидената за построяване в имота сграда, като си запазват права на строеж върху определени самостоятелни обекти в същата, които изпълнителят се задължава да им построи до степен на завършеност на сградата с Акт обр. 15, след което да им ги предаде, като поема и задължението да въведе сградата в експлоатация с Удостоверение, изд. от [община].

На 29.06.2016 г. / н. а. 169/16 г./ ответницата П. и третите за настоящия спор лица в качеството им на собственици взаимно и без доплащане са учредили един на друг право на строеж върху конкретно посочени самостоятелни обекти от предвидената за построяване в гореописания имот жилищна сграда / които за ответницата П. Д. - Д. са жилище с площ от кв. м. и % ид. части от подземен Гараж /, за останалите самостоятелни обекти в същата сграда – също конкретно посочени, собствениците учредяват право на строеж на „Б. К. 1” ЕООД, комуто възлагат и построяването на сградата и всички обекти в същата до етап въвеждането й в експлоатация с удостоверение / Акт обр. 16 /на [община]. Договорени са дължимите от „ Б. К. 1„ ЕООД на собствениците цени за учредените му права на строеж, както и дължимите от собствениците на строителя цени за построяването на техните обекти. В отношенията със собственика П. Д. - Д. тези цени са както следва: „ Б. К. 1„ ЕООД й дължи сумата 21 000 лв., а тя на дружеството – 20 700 лева. Налице е и договорка, че плащането на цените ще се осъществи в 7 – дневен срок от издаване на удостоверението за въвеждане на сградата в експлоатация.

Със споразумение от 29.06.2016 г. П. Д.-Д. и „Б. К. 1„ ЕООД се договорили че горепосочените им насрещни вземания ще се погасят чрез прихващане до размера на по - малкото от тях в посочения в нотариалния акт срок.

Издадено е удостоверение № 5/13.02.2019 г. на [община] – район Централен, за въвеждане на сградата в експлоатация.

На 13.02.2019 г. е подписан от П. Д.-Д. и „Б. К. 1 „ ЕООД Протокол за прихващане, в който страните заявявили че на основание чл. 103 ал. 1 от ЗЗД прихващат горепосочените свои ликвидни и изискуеми насрещни вземания до размера на по малкото от тях и след така извършеното прихващане вземането на дружеството към П. Д. е погасено изцяло, а нейното вземане към дружеството е с непогасен остатък от 300 лева.

Според заключенията на назначените по делото ССчЕ / две единични и

тройна/ това е и счетоводното отразяване при „ Б. К. 1„ ЕООД, като счетоводството на дружеството – във връзка с н. а. № 169/29.06.2016 г., е

водено редовно. На 04.02.2019 г. е издадена фактура № 443 от „ Б. К. 1„ ЕООД към П. Д. на стойност 20 700 лв., което е отразено в дебита на съответната сметка, а на 13.02.2019 г. същата сума е отразена по кредита на сметката като погасена на основание протокол за прихващане от същата дата. На 29.06.2016 г. е счетоводно отразено задължение към доставчик П. Д. за отстъпено право на строеж на стойност 21 000 лева. На 13.02.2019 г. по дебита на тази сметка е записано че задължението до размер на 20 700 лв. е изплатено на основание протокол за прихващане и салдото по сметката към 31.12.2019 г. е 300 лв. – които следва да бъдат изплатени на доставчика. По същия начин са уредени разплащанията и по отношение на останалите съсобственици – учредители на права на строеж по н. а. № / г. Фактурите са отразени в подадените от дружеството към НАП – ТД – П. С декларация по ЗДДС за м. февруари 2019 г..

На 28.10.2019 г. ищецът С. Д. е превел по банков път на „ Б. К. 1„ ЕООД сумата 10 350 лв. с посочено основание плащане по т. IV от н. а. № г.. С писмо от 31.10.2019 г. управителят на дружеството е уведомил ищеца че такава сума не се дължи, поради което Д. е поканен да посочи банкова сметка, по която същата да му бъде върната. Според заключението на ССчЕ тази сума е осчетоводена от „Б. К.„ ЕООД по сметка други кредитори и показва задължение на дружеството към С. Д..

Посочено е, че като свидетел е разпитан управителя на „ Б. К. 1„ ЕООД Н. Г. К.. Същият депозирал показания за отношенията между страните в съответствие с представените писмени доказателства и счетоводното отразяване, установено от заключенията на експертизите. Посочено е още, че са събрани гласни и писмени доказателства относно реализирани от въззивника – ищец по време на брака доходи, закупувани от него вещи за нуждите на семейството и полагани от него грижи за отглеждането на детето. Според свидетеля К. съпрузите живеели отделно от лятото на 2016 г. поради влошени отношения.

От правна страна съдът се е позовал на чл. 23 ал. 1 от СК, според който лични са вещните права, придобити по време на брака изцяло с лично имущество.

Прието е, че в случая правото на строеж върху процесните самостоятелни обекти в сградата е придобито от ответника П. Д. по време на брака й с ищеца, но срещу лично имущество, притежавано от нея отпреди брака – взаимно безвъзмездно учредени права на строеж между съсобствениците на празно дворно място, съставляващо ПИ с идентификатор в предвидената за построяване в имота сграда. Според съда по силата на закона – чл. 181 от ЗУТ, правото на строеж се трансформира в право на собственост върху обектите със завършването на сградата в груб строеж, който факт се констатира с Акт обр. 14, който е представен по делото и е видно, че е издаден на 07.03.2017 г.. Прието е, че цената на строителството на процесните обекти е изначално договорено да бъде изцяло заплатена на „Б. К. 1„ ЕООД – комуто е възложено строителството, чрез прихващане с насрещно вземане на ответника П. Д. към дружеството - което и вземане е също лично, тъй като съставлява дължимата се от строителя на П. цена за учредените му от нея права на строеж върху други самостоятелни обекти в сградата в поземления й имот. Съгласно така съществуващата облигационна уговорка е и извършено плащането. Според съда насрещните вземания се считат погасени от момента, в който прихващането е могло да бъде извършено - в случая м. февруари 2019 г., когато вземането на строителя към ответника П. Д. е станало изискуемо. Поради това и извършеното от ищеца преводно нареждане на сумата от 10 350 лв. към строителя „Б. К. 1„ ЕООД през м. октомври същата година е преценено за правно ирелевантно. Приел е, че то не съставлява плащане на цената за построяването на обектите и че правилно тези парични средства не са били осчетоводени от дружеството като вложени в изплащането на цената, а като получено без основание плащане, подлежащо на връщане на ищеца. Изведен е извод, че съвместен принос в придобиването на процесните обекти по смисъла на чл. 21 ал. 1 от СК не е налице, съответно липсата на такъв води до неприлижимост в конкретния случай на разрешението, дадено в ППВС №

5/31.10.1972г. Приел е, че не е налице твърдяната от ищеца „ последваща „ трансформация на лични средства на ответницата в придобиването на процесните имоти.

Съдът е приел, че изводите на първоинстанционния съд за погасяване на цената чрез описаното прихващане не е формиран на база свидетелските показания на свидетеля К., а на база представените в тази насока писмени доказателства и заключенията на ССчЕ и че същите правилно са кредитирани. Посочено е, че в заключението на тройната ССчЕ са дадени отговори че фактурите и в частност тази с № 443 към ответника П. Д. е издадена преди 13.02.2019 г. /Акт обр. 16 /, тъй като обектите са били предадени от строителя на възложителите – в т. ч. и ответника Д., на дата след изготвянето на Акт обр. 15 – 01.02.2019 г./ съгласно уговорката в предварителния договор /, поради което на основание чл. 25 ал. 3 т. 1 от ЗДДС така посочената дата се явява дата на данъчното събитие / фактическото предаване на стоката /, съответно в 5 – дневен срок от таза дата следва да се издаде и фактурата за нея. Приел е за изяснено, че основанието по фактурите / изпълнени СМР / и основанието, посочено в дневника за продажби на дружеството за м. февруари 2019 г. /продажби / не си противоречат, тъй като и двете основания представляват облагаеми доставки по ЗДДС. За същия месец и на същата стойност няма осчетоводени и съответно декларирани от „ Б. К. 1 „ ЕООД пред НАП, други продажби между дружеството и П. Д. - Д.. Посочил е, че такива не установяват и от въззивника. Прието е, че от заключенията се установява безспорно, че погасяването на стойността на процесните обекти е извършено посредством договореното между страните със Споразумението от 29.06.2016 г. прихващане с насрещно лично вземане на ответника Д. – Д. към дружеството, за което е съставен и Протокола за прихващане от 13.02.2019 г.- към който момент прихващането вече е могло да бъде извършено и е извършено. Според съда достоверността на датите на двата документа се установява от факта на своевременното им осчетоводяване при третото лице „Б. К. 1” ЕООД и своевременното им деклариране от него пред НАП – ТД – Пловдив. Приел е, че този извод не се опровергава от непосочването на двата документа в раздел „ приложения „ към н. а.№ г. и в подадената от ответника П. Д. декларация по чл. 14 от ЗМДТ за имотите, в които и няма задължения същите да бъдат представяни и описвани, и съответно непосочването им не обосновава извод че към тези дати те не са съществували. Прието е, че издаденото от [община] от 17.07.2019 г. за данъчна оценка, в което ищеца е отразен като съсобственик само по себе си не е основание същият да се приеме за такъв.

Като е приел за безспорно установена хипотезата на чл. 23 ал. 1 от СК по отношение принадлежността на правото на собственост върху процесните

обекти въззивният съд е преценил за правно ирелевантни фактите относно началната дата на фактическата раздяла на съпрузите, относно полагани от въззивника грижи за детето, реализирани и влагани от него доходи в поддържането на дома и издръжката на семейството. Прието е, че от значение е единствено факта, че конкретните имоти са придобити изцяло с лично на съпругата имущество, което според съда е безспорно установено.

При тези съображения съдът е формирал извод за неоснователност на предявения иск с правно основание чл.24,ал.4 СК и първоинстанционното решение е потвърдено.

По правните въпроси:

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд. Очевидна неправилност е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен contra legem до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен extra legem, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния.

Неоснователи са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по първи и втори въпроси от изложението. Въпросите не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, а са фактически и са свързани с доводите на жалбоподателя по правилността на въззивното решение. Отговорът на въпросите изискват преценка на събраните по делото доказателства, приетите за установени от въззивния съд факти и изводите по основателност на исковата претенция, което е недопустимо в производството по селекция на касационните жалби по чл.288 ГПК, а само ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. С оглед на това съдът преценява, че не е установено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.1 ГПК.

Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.2809,ал.1,т.1 ГПК по третия въпрос от изложението.

С решение № 72/07.07.2017 г. по гр. дело № 3056/2016 г. на ВКС, I г. о. по чл.290 ГПК са разрешени процесуалноправните въпроси, отнасящи се до вида доказване (пълно или непълно), което е необходимо за оборване на презумпцията от чл. 21, ал. 3 СК, при насрещни твърдения за трансформация на лично имущество при придобиването на недвижим имот по време на брак на страните; за предпоставките от чл. 23 СК, установяването на които оборва презумпцията и за възможността съдът да ги приеме за осъществени чрез обсъждането на доказателства, които косвено засвидетелстват относимите факти. Възприета е практиката на ВКС, според която законовата презумпция за съвместен принос е оборима, като в тежест на съделителя, който поддържа, че имотът е придобит изцяло с негови лични средства, е да установи наличието на пълна трансформация на лично имущество по категоричен начин, като обратното доказване на имащите правно значение за трансформацията факти трябва да бъде пълно и пряко.

Съдебният състав е възприел практика на ВКС, според която по установителния иск за трансформация на лични средства по отношение на придобит по време на брака на страните недвижим имот в тежест на ищеца е да докаже следните факти: 1) придобивната стойност на имота (според вида на възмездната сделка с вещно-правен ефект); 2) размерът на вложените средства, които имат личен по смисъла на чл. 20 СК отм. г. произход и са еквивалентни на придобивната стойност на имота и 3) влагането на тези средства при придобиването на имота. Отговорът е от значение и при иска на делба на имущество, придобито в режим на имуществена общност, между бивши съпрузи, когато бракът е прекратен поради развод, а ответникът по иска е направил възражение, че имотът е лична негова собственост поради пълна трансформация.

Със същото решение е възприета практика на ВКС, съгласно която е правилно решението, в което съдът приема за доказан относим факт и само според събраните косвени доказателства, стига съвкупната тяхна преценка до обосновава еднозначно извода, че фактът от значение за изхода на делото е бил осъществен.

С обжалваното решение по въведеното възражение от ответницата, че правото на собственост върху процесните имоти й принадлежи, тъй като те са придобити в резултат на пълна трансформация на лично нейно имущество отпреди брака съдът е приел за доказано – пълно и пряко, че процесните недвижими имоти са придобити през време на брака на страните от ответницата П. Д., но срещу лично имущество, притежавано от нея отпреди брака изцяло с лични средства на ответницата. Този решаващ извод на съда не е в отклонение от цитираната практика на ВКС. С оглед на това не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.

Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението.

С решение № 241/23.10.2013 г. по гр. дело № 3194/2013 г. на ВКС, I г. о.по чл.290 ГПК е прието, че съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице дори да не е оспорено от страните. Заключението на експертизата се преценява съобразно всички доказателства по делото, неговата пълнота, яснота и обоснованост. Оценката на заключението на вещото лице във всички случай следва да се мотивира от съда.

С решение № 60301/17.01.2022 г. по гр. дело № 479/2021 г. на ВКС, IV г. о. по чл.290 ГПК е прието, че в съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. При пренасяне на спора пред въззивната инстанция последната има аналогични задължения, тъй като съгласно указанията в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС,което не е загубило сила и при действието на ГПК отм. год., нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора. Мотивите на съда следва да изразяват решаваща, а не проверяваща дейност. Като решаваща инстанция по същество въззивният съд е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В същата насока е разрешението на правния въпрос в останалите, цитирани от жалбоподателя решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК.

Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. С обжалваното решение съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства – писмени и гласни, включително и заключенията на изслушаните ССчЕ – две единични и една тричленна, които са възприети, показанията на разпитания по делото свидетел и е формирал свои фактически и правни изводи по предмета на спора. Обсъдени са и доводите на всяка от страните, относими към правния спор, което е намерило израз в мотивите на решението. Следователно основание за допускане на касационно обжалване по този правен въпрос по чл.280,ал.1,т.1 ГПК не е налице.

Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по петия въпрос от изложението. Въпросът не отговаря на изискванията за правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като е хипотетичен – формулиран е въз основа на факти, каквито не са приети за установени по делото. Следователно въпросът не е правен. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда допълнителното основание по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.

С оглед изхода на делото в полза на всяка от ответниците по касационната жалба следва да се присъди сумата 1850 лв. разноски по делото за настоящата инстанция за адвокатско възнаграждение.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

Не допуска касационно обжалване на решение № 21/16.02.2022 г. по в. гр. дело № 640/2021 г. на Апелативен съд Пловдив по касационна жалба вх. № 2175/17.05.2022 г., подадена от ищеца С. А. Д., ЕГН, [населено място], [улица], №, вх., ет., чрез адв. И. И., съдебен адрес [населено място], пл.”С.”, №, ет., кантора.

Осъжда С. А. Д., ЕГН, [населено място], [улица], №, вх., ет. да заплати на П. Г. Д., ЕГН, [населено място], [улица] на Й. К. Д., ЕГН, [населено място], [улица],ет., ап. – на всяка от тях по 1850 лв. разноски за производството пред ВКС по чл.288 ГПК за адвокатско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: