Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Министерство на външните работи /МВнР/ с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 261161 от 30.03.2022 г. по гр. д.№ 1152/ 2021 г., с което е потвърдено решение на Софийски районен съд от 06.11.2020 г. по гр. д.№ 28692/ 2020 г. и по този начин касаторът е осъден да заплати на А. Г. А. 10 757 лева, ведно със законна лихва, считано от подаването на исковата молба - 03.07.2020 г. до окончателното плащане, 607 лева лихва за забава за периода от 12.12.2019 г. до 2.07.2020 г. и дължимите такси и разноски за производството.

Като основание за допускане на обжалвания акт до касационен контрол жалбоподателят повдига материалноправния въпрос „Достатъчно ли е наличието на образувано досъдебно производство за престъпление „кражба“ срещу неизвестен извършител, за да бъде обусловено освобождаване на отчетника от отговорност за липси? и процесуалноправния въпрос „Трябва ли решаващият съд да мотивира решението си за прилагане на разпоредбата на чл. 78, ал. 6 от ГПК“. Касаторът счита, че първият въпросите имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, същевременно че и двата въпроса са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/ и на Конституционния съд.

Ответната страна А. А. оспорва жалбата. Поддържа, че първият от въпросите не е обуславящ, тъй като въззивният съд се е произнесъл не по това питане, а по въпроса как се удостоверява престъпление в друга държава, в която не се прилага българския ГПК. Същевременно счита за неотносима сочената от касатора практика на ВКС, която визирала хипотези на извършени престъпления в България, а не в друга държава. Излага съображения, че касаторът не е обосновал претендираното от него значение на въпросите за точното прилагане на закона и развитието на правото, както и че мотивацията в изложението му по чл.284 ал.3 т.1 ГПК не е приложима към конкретиката на казуса. Излага и доводи за неоснователност на касационната жалба по същество, но моли касационното обжалване да не бъде допуснато.

Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно.

За да уважи предявения иск въззивният съд приел по реда на чл.272 ГПК и отговаряйки на доводите във въззивната жалба, че страните по делото са били в служебно правоотношение, като със заповед от 14.01.2015 г. ищецът бил командирован дългосрочно в дипломатическото представителство на Р. Б в А., Н., за времето до 23.07.2019 г. Ответникът изпълнявал едновременно функциите на съветник, консул и материалноотговорно лице. На 20.07.2018 г. в дипломатическото представителство на Р. Б в Н. бил извършен обир, при който била отнета сума от 2 600 000 нигерийски найри, представляващи служебни пари. Веднага след откриването на престъплението ищецът уведомил нигерийската полиция за извършеното престъпление. Тя започнала разследване, задържала трима от охранителите на посолството, но разследването не било приключило и понастоящем, нито нигерийските власти успели да възстановят сумата. С грама от 24.09.2018 г. МВнР било уведомено за извършеното престъпление и констатираната липса, а с грама от 08.10.2018 г. МВнР уведомило посолството, че за липсата е открита партида на името на ищеца със задължение в размер липсващата сума. На 09.10.2018 г. ищецът внесъл в касата на посолството 2 600 000 нигерийски найри – собствени командировъчни пари. Със заповед на министъра на външните работи от 24.06.2019 г. задграничната командировка на ищеца била прекратена, а със заповед от 02.10.2019 г. било прекратено и служебното му правоотношение с МВнР. На 12.12.2019 г. ищецът поканил МВнР да му заплати 5 500 евро, равностойни на 2 600 000 нигерийски найри, като недължимо платени от него. При тези установени факти от правна страна съдът посочил, че ищецът можел да носи отговорност за липса, само ако имал качеството отчетник, чието противоправно поведение стои в причинна връзка с вредата. Отчетникът обаче не отговарял за щети, причинени от обективна причина, която той не е могъл да предотврати. Кражбата, извършена от трето лице, съставлявала именно такава причина, като тя била приравнена на непреодолимата сила. Съдът отхвърлил доводите във въззивната жалба, че до приключване на разследването не можело да се направи обоснован извод, че липсата е произтекла от действие на трети лица. Посочил, че след като по надлежния ред било констатирано извършено престъпление, не било необходимо нито разследването да е приключило, нито да е влязла в сила осъдителна присъда срещу извършилите деянието лица. Престъплението било констатирано по надлежния, според законите на Н. ред, а разследването все още било в ход. Съдът отхвърлил и възражението на ответника, че липсвали доказателства за разследването, тъй като не били съставени протоколи по реда на НПК. Посочил, че българските закони нямат действие на територията на Ф. Р. Н и че достатъчно доказателства за започнатото разследване /включително официално писмо на нигерийската полиция/ са представени от ищеца по делото. Отхвърлени били и доводите във въззивната жалба, че ищецът не бил положил всички възможни грижи според условията в посолството за съхранение и опазване на паричните средства. Съдът посочил, че ищецът е имал задължението ежедневно да борави с парични средства в местна валута, чиито платежни възможности не били високи, а копюрите й били със значителен размер. Затова било невъзможно парите да се съхраняват само в притежаваната от посолството каса-сейф, а се налагало да се съхраняват и в други метални шкафове. Това не съставлявало противоправно поведение на ищеца, което да ангажира отговорността му. Липсата не била резултат на негово виновно поведение, а на непреодолима сила.

Така мотивираното въззивно решение не може да бъде допуснато до касационно обжалване по поставените правни въпроси, тъй като те не са обуславящи. Въззивният съд изрично е приел за установено по делото, че от писмените доказателства по делото се установява по несъмнен начин, че липсата на сумата 2 600 000 нигерийски найри, връчени на ищеца в качеството му на материалноотговорно лице, се дължи на кражба, извършена от трето лице. Той не се е позовал единствено на образувано досъдебно производство, а на установения факт на кражбата. Затова питането достатъчно ли е образуването на досъдебно производство за кражба за освобождаване на отчетника от отговорност е без връзка с фактическите констатации на инстанцията по същество и не би могло да обуслови правните му разрешения. Що се касае за процесуалноправния въпрос, той е необуславящ поради обстоятелството, че не е поставен от ответника във въззивната му жалба. В нея довод за неправилно приложение на чл.78 ал.6 ГПК не се съдържа, а въззивният съд в произнасянето си е ограничен /ако не се касае за нищожност или за недопустимост на обжалвания пред него акт/ от посоченото в жалбата – чл.269 ГПК. Поставянето на въпрос по приложението на процесуалния закон за първи път в касационното производство, без същият въпрос да е поставен пред въззивния съд, е недопустимо.

По тези съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски градски съд № 261161 от 30.03.2022 г. по гр. д.№ 1152/ 2021 г.

ОСЪЖДА Министерство на външните работи, гр.София, ул.А. Ж № 2, да заплати на А. Г. А., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], ет.4, ап.15, 1 200 лв /хиляда и двеста лева/ разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: