Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частната касационна жалба на „Т” Е. – София с вх. № 40693/31.VІІ.09 г., подадена против въззивното определение № 7* на Софийския градски съд, ГК, от 1.VІІ.2009 г., постановено по ч. гр. д. № 4932/09 г., с което е била оставена без уважение частната жалба на това дружество срещу първоинстанционното разпореждане на Софийския районен съд, І ГК, 40-и с-в, от 18.ІІ.2009 г. по ч. гр. д. № 44952/08 г. – за отхвърляне на заявлението на едноличното акционерно д-во за издаване на заповед за изпълнение на основание чл. 410 ГПК срещу Н. М. Е. от София за суми, както следва: 1/ В размер на 3133.52 лв., претендирана като равностойност на доставена и незаплатена топлинна енергия за периода 1.І.2006 г. – 31.VІІІ.2008 г.; 2/ В размер на 443.24 лв., представляваща мораторна лихва върху горепосочената главница – съответно за периода от 1.ІІІ.2006 г. и до 28. ХІ.2008 г.; 3/ Законната лихва върху горепосочената главница на задължението от подаване на заявлението по чл. 410 ГПК и до окончателното й изплащане както и разноски по делото

О. на частния касатор „Т” ЕАД-София са за необоснованост и незаконосъобразност на атакуваното въззивно определение на СГС, поради което се претендира касирането му, като ВКС се разпореди относно издаване на заповед за изпълнение и на изп. лист за горепосочените суми. Инвокирани са доводи, че внесената по с/ка на първостепенния съд държавна такса била съобразена по размер с дължимата такава по заявление за издаване на заповед за изпълнение и изп. лист, съгласно чл. 12 от Т. за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, приета с 38-мо ПМС от 27.ІІ.2008 г.,

В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК търговецът-частен касатор обосновава допустимостта на касационното обжалване съобразно предпоставката по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, изтъквайки, че по материалноправния и процесуалноправен въпрос за начина на определяне размера на дължимата държавна такса по заявление за издаване на заповед за изпълнение и на изпълнителен лист за главница и мораторна лихва върху вземането, което е техен предмет, била налице противоречива с практиката на съдилищата в Р. Б. В това отношение позоваването на частния касатор е върху седем определения на отделни състави на СГС в периода юни-юли на изминалата 2009 г.

Ответникът по частната касационна жалба Н. М. Е. от София не е ангажирал становище нито по допустимостта на касационното обжалване, нито по основателността на оплакванията, изложени от процесуалния представител на „Т” ЕАД-София.

Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че като постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред СГС, частната касационна жалба на „Т” ЕАД-София ще следва да се преценява като процесуално допустима.

Съображенията, че в случая не е налице приложно поле на касационното обжалване в хипотезата по т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК, са следните:

Между обжалваното въззивно определение, от една страна, и – от друга, приложените към изложението на ЕАД-касатор седем определения на различни състави на СГС, постановени в периода юни-юли на изминалата 2009 г., не е налице твърдяното от него противоречие по отношение разрешаването на въпроса за начина, по който следва да бъде определен конкретния размер на дължимата по заявление за издаване на заповед за изпълнение и на изп. лист държавна такса по с/ка на Софийския районен съд. Предмет на касационния контрол е само валидността, допустимостта и правилността на съдебния акт, постановен от въззивната инстанция – не и на първоинстанционното разпореждане за отхвърляне на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и на изп. лист. В процесния случай частната жалба на „Т” Е. – София срещу този отказ на СРС е била оставена без уважение, но не по съображения за приложимостта /или не/ на правилото на чл. 72, ал. 1 ГПК към заповедното пр-во, а защото въззивната инстанция е приела, че подаденото от търговеца-настоящ частен касатор заявление не отговаряло на изискванията по друг текст на Ч. І от процесуалния закон, към който изрично препраща нормата на чл. 410, ал. 2 ГПК: чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК, доколкото била констатирана липса на „пълно и точно излагане на обстоятелствата, на които се основава искането”. Следователно въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е различен от въпроса, предмет на произнасянето на отделите състави на гражданското и административното отделения на СГС в 7-те цитирани и представени от настоящия частен касатор определения, постановени в периода юни-юли на изминалата 2009 г.

С оглед изложеното не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното от „Т” Е. – София въззивно определение на СГС от 10.VІІ.2009 г., постановено по ч. гр. д. № 4932/09 г.

Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното определение № 7* на Софийския градски съд, ГК, от 10.VІІ.2009 г., постановено по ч. гр. д. № 4932/09 г.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1 2