Производството е по реда на чл. 208 и следващите от АПК.

Образувано е по касационна жалба на „Ф”АД и са констатирали, че сградата е собственост на „Ф”АД и се използва с търговска цел - продажба на автомобили, авточасти и ремонт на автомобили – авторемонтни услуги. Констатирано е, че в обекта има регистрирано фискално устройство с посочен идентификационен номер и дата. При проверката са иззети част от договор за наем от 29.05.2009 г. /първата и последната страница/, приемо-предавателен протокол за предаване на закупения от „С. Ф. А” АД ЕКАФП и договор за абонаментното му обслужване. За констатациите, служителите на О. В са съставили Протокол № 270/07.07.2017г. /л. 44 от делото/. С писмо с рег. № МД-Т17004554ВН от 18.07.2017г. /л. 50/, на основание чл. 103, ал. 1 ДОПК орган по приходите при Дирекция „М”ООД е подало коригираща декларация, с която е променило вида на сградата от „промишлена” в „друг вид нежилищна”. С последващо писмо с рег. № МД-Т-7004554ВН-002ВН/11.09.2017г. /л. 24/ е посочено, че в резултат на проверка на обекта, същият „некоректно” е деклариран като „друг нежилищен обект”, вместо като „търговски обект”. Отразено е, че за установеното несъответствие са предприети действия, съгласно разпоредбите на ДОПК, като задълженията на дружеството за данък върху недвижимите имоти за периода 01.01.2012 г. за 31.12.2017 г. са коригирани. Дружеството е възразило с писмо с рег.№ МД-Т 17004554ВН-003ВН от 11.10.2017г. /л. 26/. С оглед установеното на задълженото лице е издаден оспорения акт, като са установени допълнително задължения за ДНИ за периода 2012 г.-2017 г. в общ размер на 10 675,85 лева и лихви за просрочие 3 558,49 лева към датата на издаване на акта.

В хода на съдебното производство са приети и заключенията по допуснати съдебно – техническа /СТЕ/ и съдебно – счетоводна /ССчЕ/ експертизи. Видно от заключението по СТЕ се установява, че от изброените помещения към комплекса само магазина и кафе-емпорето представляват търговски обекти, но същите са част от комплекса и не могат да съществуват отделно. Направен е извода, че процесният обект представлява сграда за обслужване, а не търговска сграда. При направен оглед е констатирано, че обектът за периода от 2012 г. до момента на огледа – 29.05.2018 г. се ползва по предназначение като автосалон и автосервизи на автомобили марка „Пежо”, като всички помещения са изпълнени по одобрените проекти по част архитектурна и част технологично оборудване и се ползват по предназначение с изключение на кафе-емпоре, което не работи. СТЕ не е оспорена от страните, с изключение на заключението, че сградата не е търговска - от органа по приходите. Със ССчЕ данъчната оценка на търговски сервизен център - автосалон и автосервизи /ТСЦ/ е изчислена във варианти – като „друг нежилищен имот” и като „търговски обект”. При отчитане на внесените от дружеството суми за погасяване на ДНИ до датата на издаване на оспорения АУЗД, вещото лице установява, че дружеството е изплатило изцяло задълженията си - в случай, че обектът ТСЦ се отчете като „друг нежилищен обект”. Ако обаче този обект се отчете като „търговски обект”, задълженията за ДНИ на дружеството по партида № 813089188001 към 20.10.2017г. са както следва: за 2012г. – главница - 0,00лв., лихва 1 194,24лв., за 2013г. – главница 2 212,90 лева, лихва 995,82 лв., за 2014г. – главница 2 381,86 лева и лихва 721,41 лева, за 2015г. – главница 2 369,52 лева и лихва 515,07 лева, за 2016г. – главница 2 357,56 лева и лихви 272,45 лева, за 2017г. – главница 1 172,70 лева и лихви – 36,79 лева, или главница в общ размер 10 494,54 лева и лихви в общ размер 3 735,78 лева – Таблица 10 от допълнително заключение /л. 298 от делото/. Експертизата не е оспорена от страните и е възприета от съда като обективно и компетентно дадена.

Въз основа на така установените факти, съдът се е произнесъл по спорните въпроси и възражения, като е приложил относимите разпоредби от ЗМДТ (ЗАКОН ЗЗД МЕСТНИТЕ ДАНЪЦИ И ТАКСИ) и Наредба за определяне размера на местните данъци на територията на О. В. В съдебното решение се съдържат подробни и обосновани изводи относно валидността на оспорения акт, неговата процесуална и материална законосъобразност, които изводи се споделят от касационната инстанция, тъй като съответстват на установените по делото факти и на материалния закон.

След като е установил, че в конкретния случай спорният въпрос е относно вида на процесния имот - търговски сервизен център - автосалон и автосервизи, съдът е приел, че в ЗМДТ няма легална дефиниция за търговски обект по смисъла на същия закон. В чл. 6, т. 2 от Приложение № 2 „Норми за данъчна оценка на недвижимите имоти” към ЗМДТ са изброени търговски обекти - магазини, аптеки, павилиони, складове за търговия на едро, бензиностанции, дискотеки, ресторанти, закусвални, сладкарници, пивници, бирарии, механи, кафенета, хотели, мотели, хазартни заведения, като видно от мотивите на решаващия състав това изброяването не е изчерпателно и не може да се ограничи до посочените в коментираната разпоредба обекти. Съдът приема, че приложение следва да намери дефиницията, дадена за „търговски обект” в друг данъчен закон – ЗДДС - § 1, т. 41 от Допълнителните му разпоредби. Цитираната норма дефинира като „търговски обект” всяко място, помещение или съоръжение /например: маси, сергии и др. подобни/ на открито или под навеси, във или от което се извършват продажби на стоки или услуги, независимо че помещението или съоръжението може да служи същевременно за други цели /например:офис, жилище и др. подобни/, да е част от притежаван недвижим имот /например: гараж, мазе, стая или др. подобни/ или да е производствен склад или превозно средство, от което се извършват продажби. Визираната регламентация сочи, че основният критерий за определяне на един обект като търговски е дали в него се извършват продажби на стоки или услуги. С оглед цитираните норми първоинстанционният съд сочи, че в конкретния случай без съмнение част от разположените в процесния имот – Търговски сервизен център /автосалон и автосервизи/ помещения – магазин /автосалон/ и кафене попадат в примерно изброените обекти, посочени като търговски в чл. 6, т. 2 от Приложение № 2 към ЗМДТ. Другите помещения – автосервизи – бърз сервиз и бояджийно и тенекеджийно, произв. бои, боядисване, изпичане, сглобяване са предназначени и фактически се използват за извършване на авторемонтни услуги /съгласно СТЕ/, които са предназначени за продажба. Поради това обосновава извод, че тези помещения също следва да бъдат определени като търговски с оглед коментираната дефиниция за търговски обект по ЗДДС. Изложени са мотиви, че извършването на авторемонтни услуги представлява търговска дейност по смисъла на чл. 1, ал. 1, т. 13 от ТЗ (ТЪРГОВСКИ ЗАКОН), с оглед на което и помещението, в което същата се осъществява следва да се определи като търговски обект. Видно от представената техническа експертиза магазинът, кафето и двата сервиза са с площ повече от 50 % общата площ на целия обект и като се отчете, че останалите помещения - офиси са свързани с административното обслужване на обекта „Търговски сервизен център - автосалон и автосервизи”, е прието, че следва целият обект да се определи като търговски. Посочено е, че ТСЦ не може да бъде определен като производствен, с каквото предназначение е посочен в кадастралната карта, предвид установяванията на СТЕ, че същият е предназначен за осъществяване на продажби и ремонт на автомобили. Съдът не кредитира заключението по изготвената СТЕ в частта на извода, че коментираният обект не е търговски, тъй като счита, че отговорът на този въпрос е правен и не е от компетентността на вещото лице. Решаващият състав обосновава извод, че като го е декларирал като „друг нежилищен имот”, а не като „търговски обект”, задълженото лице не е спазило изискванията за попълване на декларацията по чл. 14 ЗМДТ – декларирал е данни за този имот, които не съответстват на действителността. В тази връзка при съобразяване с това обстоятелство и определяйки задължения за ДНИ съобразно действителния вид на обектите по партида № 813089188001 и в частност на сграда с идентификатор 10135.3514.550.1 вместо като „друг жилищен имот”, като „търговски обект”, административният орган е издал своя акт в съответствие с материалния закон.

По отношение на размера на установените задължения, съдът приема следното:

· С оспореният АУЗД, за 2012 г. е определено задължение за ДНИ - лихви за просрочие в размер на 1 050,61 лева, което е по-малка от изчислената от ССч.Е. Тъй като със съдебното решение не може да се изменя акта във вреда на жалбоподателя /чл.160, ал.5 ДОПК/, в частта за този период жалбата е отхвърлена изцяло.

· С АУЗД за 2013 г. е определено задължение за ДНИ - главница в размер 2 394,01 лева и лихви за просрочие в размер на 966,11 лева. С оглед установяванията на експертизата, по отношение на главницата съдът счита, че актът в частта за 2013 г. следва да бъде отменен за горницата над 2 212,90 лева, а до тази сума - жалбата да бъде отхвърлена. По отношение на установените с АУЗД лихви за просрочие за периода 2013г., жалбата срещу него е отхвърлена, тъй като установените от вещото лице лихви са в по-голям размер от тези по акта /по аргумент от чл. 160, ал.5 от ДОПК/.

· С АУЗД за 2014 г. е определено задължение за ДНИ - главница в размер 2 381,87 лева и лихви за просрочие в размер на 719,15 лева, а според ССчЕ – дължимата главница е 2 381,86 лева, а лихвите за просрочие - 721,41 лева. В тази част жалбата изцяло е отхвърлена, тъй като установените задължения от вещото лице относно главницата са идентични с тези по акта, а задълженията за лихви надвишават установените от органите по приходите.

· С АУЗД за 2015 г. е определено задължение за ДНИ - главница в размер на 2 369,71 лева и лихви за просрочие – 514,04 лева, а според заключението на вещото лице – дължимата главница е 2 369,52 лева и лихви за просрочие - 515,07 лева. С оглед установяванията на експертизата, по отношение на главницата актът в частта за 2015 г. е отменен за горницата над 2 369,52 лева, а до тази сума - жалбата е отхвърлена. По отношение на установените с АУЗД лихви за просрочие за периода 2015 г., жалбата срещу него е отхвърлена, тъй като установените от вещото лице лихви са в по-голям размер от тези по акта /чл. 160, ал.5 от ДОПК/.

· С АУЗД за 2016 г. е определено задължение за ДНИ - главница в размер на 2 357,56 лв. и лихви за просрочие 272,10 лева. Според ССчЕ – дължимата главница е в същия размер /2 357,56 лв./ и лихви за просрочие - 272,45 лева. В тази част жалбата изцяло е отхвърлена, тъй като установените задължения от вещото лице относно главницата са идентични с тези по акта, а задълженията за лихви надвишават установените от органите по приходите.

· С АУЗД за 2017 г. е определено задължение за ДНИ - главница в размер на 1 172,70лв. и лихви за просрочие 36,48 лева. Според заключението на вещото лице – дължимата главница е в същия размер /1 172,70 лева/ и лихви за просрочие 36,79 лева. В тази част жалбата на „Финском“ ООД изцяло е отхвърлена, тъй като установените задължения от вещото лице относно главницата са идентични с тези по акта, а задълженията за лихви надвишават установените от органите по приходите. Решението е правилно постановено.

Съгласно чл. 14, ал. 1 ЗМДТ /в относимата редакция/ собственикът или носителят на ограничено вещно право на ползване е задължен при придобиване на имот или на ограничено вещно право да подаде данъчна декларация за облагане с годишен данък върху недвижимите имоти. С тази декларация задълженото лице не определя само данъка, а декларира факти и обстоятелства, които са от значение за определяне на облагаемата основа и размера на данъка. Облагаемата основа и размера на данъка се определят от компетентният орган по приходите. Ако след придобиването на имота или на правото, настъпят промени в някое обстоятелство, което има значение за определяне на данъка, данъчно задълженото лице е длъжно да уведоми общината в указания срок - чл. 14, ал. 3 ЗМДТ.Стелно подаването на данъчна декларация по чл.14, ал. 1 и 3 ЗМДТ е едно процесуално задължение на задълженото лице, произтичащо пряко от закона. Данъчната декларация има обвързващо за подалия я правен субект действие. Тя е частен писмен документ, подписан от лицето, сочено като неин издател, и като такъв го обвързва по отношение декларираните факти и обстоятелства, които водят до възникване на данъчно задължение. Правилно съдът е приел, че в съответствие с първата хипотеза на чл. 103, ал. 1 ДОПК органите по приходите не са извършили нарушения на административнопроизводствените правила при издаването на акта. При констатирано несъответствие в подадената коригираща декларация през 2012 г. досежно вида на обекта, задълженото лице е уведомено, че следва да се яви в О. В за отстраняване на несъответствията. Неоснователно се сочи от касатора, че е нарушена разпоредбата на чл. 99, ал. 3 ДОПК. Видно от писмо до Дирекция „Местни данъци“ с рег. № МД-Т17004554ВН_001ВН от 23.08.2017 г. /л. 23 от делото/ задълженото лице е изразило несъгласие за коригиране на подадената декларация, като същевременно желае да бъде уведомено за конкретните несъответствия. С последващо писмо /л. 26 от делото/, след уведомяване на дружеството за коригиране на задълженията за ДНИ, „Финском“ ООД прави възражение, като иска от органите по приходите издаването на АУЗД. Служителят, който приема данъчната декларация, има задължението да окаже съдействие на задълженото лице по всички въпроси, свързани с попълването на декларацията, както и да посочи необходимостта от отстраняване на непълноти в попълнена декларация - чл. 99, ал. 3 ДОПК, но той не може да указва на задълженото лице какви факти и обстоятелства да декларира, като в конкретния случай не се представят доказателства за явяването на задълженото лице пред органите по приходите, както и нарушение на цитираната норма от страна на служител на администрацията.

Неоснователно е и възражението на касатора за нарушаване на административнопроизводствените правила при извършената проверка от органите по приходите. Съгласно чл. 110, ал. 3 ДОПК, проверката е съвкупност от действия на органите по приходите относно спазването на данъчното и осигурителното законодателство. С проверка могат да се установяват определени факти и обстоятелства от значение за задълженията за данъци и задължителни осигурителни вноски. С проверка не се установяват задължения за данъци и задължителни осигурителни вноски на проверяваното лице. Проверката се извършва от органите по приходите, без да е необходимо изрично писмено възлагане. С оглед описаното и след анализ на представените доказателства, настоящият състав намира, че правилно първоинстанционният съд е приел, че не са налице нарушения на административнопроизводствените правила. В рамките на своите правомощия органът по приходите е извършил посещение на процесния имот, като констатираните факти и обстоятелства са обективирани в протокол № 00000270/07.07.2017г., съгласно изискванията на чл. 110, ал. 4, изр. последно от ДОПК.

Въз основа на събраните по делото доказателства съдът обосновано е мотивирал извод, че съгласно разпоредбата на чл. 21, ал. 1 от ЗМДТ данъчната оценка на недвижимите имоти на предприятията е по-високата между отчетната им стойност и данъчната оценка, съгласно Приложение № 2, а за жилищните имоти-данъчната им оценка съгласно Приложение № 2 и в този смисъл правилно е прието, че цитираната норма е съобразена от приходния орган. Безспорно процесният имот с включени в него обекти - земя, бетонен комплексен трансформаторен пост и търговски сервизен център не са жилища и са собственост на предприятие.

Относно спорния в настоящия случай въпрос за вида на процесния обект - търговски сервизен център - автосалон и автосервизи, първоинстанционния съд правилно и обосновано е приел, че същият следва да се определи като „търговски обект“. Наличието на изброяване на различни видове търговски обекти в чл. 6, т. 2 от Приложение № 2 „Норми за данъчна оценка на недвижимите имоти” към ЗМДТ не обосновава извод за изчерпателно изброяване на търговските обекти, за които коефициентът за местоположение по таблица № 3 се увеличава с 40 на сто. На следващо място цитираната норма не въвежда и легална дефиниция на понятието „търговски обект“. При липса на изрично определение на посоченото понятие, правилно е приел съдът, че приложение следва да намери дефиницията, дадена за „търговски обект” в § 1, т. 41 от Допълнителните разпоредби на ЗДДС. В конкретния случай, както обосновано е изложил и съда в мотивите си, безспорно част от разположените в процесния имот – Търговски сервизен център /автосалон и автосервизи/ помещения – магазин /автосалон/ и кафене попадат в примерно изброените обекти, посочени като търговски в чл. 6, т. 2 от Приложение № 2 към ЗМДТ. Останалите помещения – автосервизи – бърз сервиз и бояджийно и тенекеджийно, произв. бои, боядисване, изпичане, сглобяване, фактически са предназначени и се използват за извършване на авторемонтни услуги, които от своя страна са предназначени за продажба. С оглед описаното следва да се приеме, че сервизните помещения, собственост на дружеството, отговарят на дефиницията за търговски обект по смисъла на § 1, т. 41 от ДР на ЗДДС, тъй като основният критерий за определяне на един обект като търговски е дали в него се извършват продажби на стоки или услуги. В този смисъл неоснователно се явява възражението на касатора, че в конкретните помещения не се извършват продажби. Предназначението, с което фактически се използват помещенията е определящо за данъчното им облагане.

Относно установения с оспорения съдебен акт размер на задълженията за ДНИ в заключението на експертизата главниците и лихвите за просрочие за 2013 г. и 2015 г. са определени в по-нисък размер в сравнение с установения размер на задълженията за лихва с оспорения АУЗД. Правилно и предвид законово регламентираната забрана по чл. 160, ал.5 ДОПК, за останалите периоди съдът е приел размерът на лихвите за незаплатените в срок задължения за ДНИ, определен от органа по приходите с МД-АУ-11796-1/20.10.2017 г.

Предвид изложените мотиви и като съобрази, че обжалваното съдебно решение не страда от пороците, посочени в касационната жалба, както и че същото е валидно, допустимо и постановено в съответствие с материалния закон, то същото следва да се бъде оставено в сила.

Разноски: Предвид изхода от спора и своевременно направеното искане от страна на ответника по касация, следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 951,59 лв. определено съобразно нормата на чл.161 ДОПК и чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 09.07.2004 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Воден от горното, Върховният административен съд, състав на първо отделение РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 473/11.03.2019 г., постановено по административно дело № 540/2018 г. по описа на Административен съд – Варна.

ОСЪЖДА „Финском“ ООД, със седалище и адрес на управление : гр. В., бул. „Осми приморски полк“ № 122, вх. А, ет. 10, ап. 45 да заплати на О. В юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 951,59 лв. /деветстотин петдесет и един лева и 59 ст./. Решението не подлежи на обжалване.