Производството е по чл. 288 от ГПК.

Н. В. Л. обжалва решение № III-148/16.07.2020 г. на Окръжен съд – [населено място], с което е потвърдено решение № 3410 от 5.12.2019 г. по гр. д. 3058/19 г. по описа на районен съд – [населено място], с което е осъдена солидарно със С.И С. да заплати на „ОТП Ф. Б“ ЕАД сумата от 14 581,80 лв падежирала главница за периода 30.04.2014 г. до 4.8.2019 г. по договор за текущо потребление от 4.9.2009 г. и възнаградителна лихва 1 974,89 лв, за периода 30.4.2016 г. до 30.4.2019 г. ведно със законната лихва от подаване на исковата молба и е осъдена да заплати 1 084,33 лв разноски.

В касационната жалба Н. Л. оспорва решението на съда, излагайки съображения за нарушение на материалния закон, основание съгласно чл. 281, т. 3, пр. 1 от ГПК, като твърди, че решението е постановено в противоречие конкретно с нормите на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, чл. 60, ал. 2 от ЗКИ и чл. 110 от ЗЗД.

Сочи, че решението е очевидно неправилно. Договорът за цесия бил симулативен и решението било постановено в противоречие с чл. 26, ал.2 пр. 5 от ЗЗД.

Моли да се отмени решението.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК поставя следните правни въпроси:

1. Следва ли съдържанието на съобщението по чл. 99, ал. 3 ЗЗД и инкорпорираната в него покана за плащане да се приемат за волеизявление за обявяване на кредита за предсрочно изискуем? Обосновава допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК, конкретно противоречие с решение № 6 то 4.4.2019 г. по т. д. 917/18 г. 1 ТО, решение № 106 от 20.6.2017 г. по гр. д. 60 152/16 г., ВКС 4 ГО, решение № 48 от 12.07.2017 г. по гр. д. 61 206 /16 г. 1 ВКС, 1 ГО.

2.1. Ако съобщението за цесията и покана за плащане са връчени на кредитополучателя преди да е въведено изискването на чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, надлежно ли е било извършеното обявяване изискуемостта на цялото задължение по договора за кредит?

2.2. Налице ли е материална годност на уведомлението и поканата да породи правния ефект в посока активиране на предсрочната дължимост на целия дълг по кредита?

По отношение на тези въпроси се обосновава допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК.

3. Приложението на погасителната давност на дължимите вноски по договора за кредит. При погасителни вноски, погасяването на всяка една от тях представлява ли погасяване на част от главното задължение и за дължимите вноски с настъпил падеж към датата на обявяване на предсрочната изискуемост, погасителната давност тече ли от падежа (изискуемостта) на всяка погасителна вноска? Обосновава допълнително основание съгласно чл. 280, ал.1, т. 3 от ГПК, като счита, че този въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 89 от 31.7.2017 г. по т. д. 907/16 г., ВКС,2 ТО.

Сочи основание за допускане на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал.2 пр. 3 от ГПК – очевидна неправилност. Обосновава очевидната неправилност с противоречие на приетите изводи с чл. 111 б. в от ЗЗД и чл. 60, ал. 2 от ЗКИ.

Ответникът „ОТП Ф. Б“ ЕАД оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основанията, предвидени в чл. 280 от ГПК за допускане касационно обжалване. Счита, че формулираните правни въпроси не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Претендира разноски, изразяващи се в юрисконсултско възнаграждение.

Върховният касационен съд на Р България, за да се произнесе взе предвид следното:

Съобщение с препис от решението е връчен на касатора на 29.07.2020 г. Касационната жалба е постъпила в съда на същата дата. Следователно е подадена в срока по чл. 283 от ГПК. Предвид вида на спора, а именно спор относно неизпълнение на задължения съгласно договор за потребителски кредит, на основание чл. 113, ал.1, изр. 2 ГПК, следва да се приеме, че делото е гражданско и касационната жалба подлежи на разглеждане, поради отсъствие на ограничението, предвидено в чл. 280, ал.3, т.1, пр. 1 от ГПК.

С обжалваното въззивно решение е разгледана въззивната жалба на Н. В. Л. срещу решението на първоинстанционния съд, постановено по искове с правно основание чл. 430, ал.1 и ал. 2 от ТЗ, вр. чл. 99 от ЗЗД за осъждането й да заплати солидарно със С.И Ж. сумата от 14 581,80 лв, както и възнаградителна лихва от 1 974,89 лв за периода от 30.4.2016 г. до 30.4.2019 г. на „ОТП Ф. Б“ ЕАД. Прието е, че между страните се сключва договор за кредит за текущо потребление от 04.09.2009 г. и договор за поръчителство, между „Банка ДСК“ ЕАД и С. Ж., и Н. Л. в качеството им на кредитополучатели като размерът на кредита е 21 700 лв със срок на издължаване 120 месеца, като краен падеж на задължението е 04.08.2019 г. и при лихва от 10,45 %, Установено е, че между „Банка ДСК“ ЕАД и „ОТП факторинг България“ ЕООД е сключен договор за цесия на 16.8.2012 г, като е установено, че се включва вземането по процесния договор. Установено е, че на 17.5.2012 г. е издадена заповед по чл. 417 от ГПК, с която е разпоредено на С. И. Ж. солидарно с Н. В. Л., Г. Ж. Ж. и И. Д. С. солидарно да заплатят на „Банка ДСК“ ЕАД 19 063,25 лв главница, сумата от 2 164,84 лв, представляваща дължима редовна лихва, върху главницата, сумата от 2 164,84 лв, представляваща дължима редовна лихва за периода 16.08.2011 г. до 15.5.2012 г. санкционираща лихва за периода от 19.11.2011 г. до 15.5.2012 г. на основание извлечение от счетоводните книги на банката по процесния договор за кредит за текущо потребление и договор за поръчителство. Прието е, че с влязло в сила съдебно решение исковете са отхвърлени поради ненастъпила предсрочна изискуемост.

Прието е, че цесията, сключена между „Банка ДСК“ ЕАД и „ОТП факторинг България“ ЕООД г., е породила правни последици, включително спрямо длъжниците по процесия договор, тъй като уведомяването е извършено от новия кредитор, изрично упълномощен да уведоми длъжника от цедента. Прието е, че ненадлежното уведомяване или липсата на това за прехвърляне на вземането би имало значение само при извършено плащане, каквото в случая няма твърдение да е извършено. Прието е, че с оглед разпоредбата на чл. 99, ал. 2 от ЗЗД, вземането е придобито с всички принадлежности. С оглед на това е прието, че цесионерът има право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Установено е настъпилото правоприемство между „ОТП факторинг България“ ЕООД и ищецът в процеса „ОТП факторинг България“ ЕАД.

Въззивният съд е изложил съображения, че цесията поражда действие спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД от съобщаването му, че е извършена. Прието е, че съобщаването на цесията може да се извърши и от цесионера, на основание изрично упълномощаване от цедента. От момента на съобщаването на цесията поражда правно действие. От този момент цесионерът придобива вземането с всички принадлежности и доколкото е кредитор, може да обяви предсрочната му изискуемост при неизпълнение на задълженията от страна на длъжника. По отношение доводите за нищожност на договора за прехвърляне на вземане е прието, че е неоснователен. Придобиването на вземанията било сред видовете сделки, които банката може да сключи, аргумент на по-силното основание, можело да се прехвърлят вземанията. Поради това е прието, че не е налице основанието, предвидено в чл. 2, ал. 4 от ЗКИ за нищожност на договора за прехвърляне на вземания поради извършване на сделки извън предвидените й сделки по занятие.

С помощта на вещо лице е прието, че при усвоен кредит от 21 700 лв на 4.9.2009 г. за погасяването му е настъпила сума от 6 819,79 лв., от която главница от 2 696,75 лв, договорна лихва от 4 057,96 лв и санкционираща лихва от 12,93 лв, като последното извършено плащане е на 19.09.2011 г. и е погасена дължимата вноска към 16.7.2011 г. До датата на депозиране на разглеждания иск.4.2019 г. непогасените вноски с падежи от 16.8.2011 г. до 16.3.2019 г. в общ размер 30 853,87 лв, от които главница за периода от 30.4.2014 г. до 12.4.2019 г. 13 251,39 лв и договорна лихва 6 608,52 лв. Към приключване на устните състезания е падежирала главница в размер на 1 471,78 лв и лихва 38,07 лв като общият размер на дължимата главница е 14 723,17 лв и договорна лихва 6 646,59 лв. Отчетени са плащанията по договора за кредит от И. С., поръчител общо 1135,07 лв.

Отхвърлени са освен възражението за нищожност на договора за цесия, така и възражението за погасителна давност, на основание чл. 111 б. в от ЗЗД на вземанията, като е прието, че следва да се възприеме тълкуването на „периодични плащания“, дадено в ТР 3/2011 г. от 18.5.2012 г. на ОСГТК на ВКС като е прието, че задължението за връщане на получената на основание договора за кредит сума, задължението не е периодично, не е еднородно и делимо по естеството си. Отделните плащания нямат независим и самостоятелен характер. Налице е съгласие на кредитора да приеме изпълнение на части. Поради това е приел, че при договора за заем за потребление са частични плащания по едно неделимо задължение, а не „периодични плащания“ по едно делимо задължение. Поради това е прието, че давността на основание чл. 110 от ЗЗД за вземанията за връщане на заетата сума е 5 годишна. По отношение на началния момент на давността е прието, че следва да се съобрази изискуемостта на задължението. На основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ, започва от изтичане срока на договора, като кредитополучателят дължи да върне цялата сума ведно с уговорената договорна лихва, т. е. с настъпване на крайната падежна дата съгласно договора и погасителния план. Съобразено е, че в хода на процеса цялото вземане е падежирало, факт, на който е извършено и позоваване в исковата молба. Като падежът на задължението е настъпил на 4.8.2019 г. Прието е, че макар и да е приета предсрочна изискуемост и просрочие от 2012 г., то с оглед крайния падеж на задължението следва да се съобрази началото на срока. Прието е, че падежът за анюитетните вноски е 5 годишен.

Вземането за връщане на сумата, получена на основание договора за кредит, е претендирано като такова с падежирала главница от 13 225,56 лв. като част от анюитетни вноски от 30.4.2014 г. до 12.4.2019 г. и с предсрочно изискуема главница 1 356,24 лв, чийто падеж е настъпил на 4.8.2019 г. (в хода на процеса), както и договорна лихва за периода от 30.4.2016 г. до 30.4.2019 г.

Така, установявайки наличието на прехвърляне на вземания, въззивният съд е потвърдил осъдителното решение на първоинстанционния съд, като е постановил диспозитива си съобразно всички падежирали вноски, включително входа на процеса 13 225,56 плюс 1 356,24 лв – 14 581,80 лв на основание чл. 430, ал. 1 от ТЗ и относно възнаградителна лихва за периода от 30.4.2016 г. до 30.4.2019 г. в размер на 1974,89 лв.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение се извършва служебно на основанията, предвидени в чл. 280, ал.2, пр. 1 и 2 от ГПК, а именно, ако има вероятност решението да е нищожно или има вероятност решението да е недопустимо. При извършената служебна проверка, не се установи наличието на посочените основания.

Извън тези основания, касаторът е длъжен да обоснове основание за допускане на касационно обжалване.

В случая посоченият правен въпрос 1 не представлява общо основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд, за да приеме, че предявените осъдителни искове са основателни, е съобразил, че е сключен договор за потребителски кредит, като по силата на сключения договор, кредитополучателите са поели задължение да върнат получената сума, ведно с уговорената лихва на погасителни вноски с анюитетен характер в срок до 4.8.2019 г. Правният въпрос за изискуемостта на дължимите вноски и за предсрочната изискуемост на дължимите вноски е включен в предмета на делото. Но въпреки изложените мотиви от въззивния съд, за приложението на чл. 60 от ЗКИ, решаващите мотиви са, че цесионерът е носител на вземането към кредитополучателите и при падежиране на всички анюитетни вноски, има право да получи връщане на кредита с уговорената възнаградителна лихва. Така поставеният правен въпрос относно правното действие на връченото уведомление до длъжниците и неговото съдържание, не е правен въпрос, който е обусловил изхода на спора относно това дали е настъпила предсрочна изискуемост на всички задължения по договора за кредит. Прието е, че е налице правно действие на цесията и ищецът „ОТП факторинг България“ ЕАД, като преобразувано дружество на „ОТП факторинг България“ ЕООД, има право на вземане към длъжника Н. Л., но обуславящ изхода на спора е изводът, че е настъпил падежа на всички вноски, т. е. крайния срок за връщане на получените на основание договора за кредит суми, ведно с договорената лихва, а не предсрочна изискуемост на дължимите анюитетни вноски. Общо основание за допускане касационно обжалване може да бъде само този въпрос, който е включен в предмета на делото, разрешен е от въззивния съд и то по начин, че е обусловил изхода на спора, така както е разяснено приложението на чл. 280 от ГПК в Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. В случая това основание не е налице, тъй като посоченият правен въпрос не обуславя изхода на спора.

Посочените решения на ВКС, не могат да бъдат разгледани, тъй като не е обосновано общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение на втория поставен правен въпрос, 2.1. Следва отново да се посочи, че въззивният съд, макар и да е обсъдил всички доводи и възражения на страните, е приел, че са налице изискуеми задължения, предвид настъпване на падежа на всички вноски. Така въпросът за това какво трябва да е съдържанието на уведомлението по чл. 60, ал. 2 от ЗКИ, надлежно ли е била обявена изискуемостта на задълженията, не представлява правен въпрос, разрешен по начин, че да обуслови изхода на спора. Освен това, относно материалната годност на уведомлението и поканата да породи правния ефект в посока активиране на предсрочната дължимост на целия дълг по кредита, въззивният съд, приема, че е настъпил крайния срок за изпълнение на задълженията. Така е признал, че са дължими задълженията за връщане на главница и за заплащане на възнаградителни лихва за периода на действие на договора. В този смисъл, всички изложени мотиви от въззивния съд относно предсрочната изискуемост на задълженията за връщане на получената в кредит сума, не са обуславящи решението по делото. Те не представляват общо основание за допускане касационно обжалване.

По отношение правния въпрос 3, относно погасителната давност на дължимите вноски по договора за кредит. Настоящият съдебен състав намира, че действително въззивният съд се е произнесъл по направеното възражение за погасителна давност, приемайки че погасителната давност е по отношение и на вземането за главница, и на вземането за лихва, представляващи анюитетна вноска. Счел е, че изискуемостта на вземанията настъпва от падежа на всяка анюитетна вноска и от този момент започва срокът на погасителната давност, който е 5 годишен като е приел, че на основание чл. 110 от ЗЗД, вземанията не са погасени по давност. По отношение на претендираната възнаградителна лихва, претенцията обхваща само тригодишен период преди завеждане на исковата молба на 12.4.2019 г. - периодът е 30.4.2016 г. до 30.4.2019 г. С оглед очертания предмет на делото и крайния извод, че не е налице погасяване по давност на вземанията, следва да се приеме, че липсва общо основание за допускане касационно обжалване. Във фазата относно допускане касационно обжалване на въззивното решение, правилността на изводите не могат да се преценяват, така както е разяснено в Тълкувателно решение 1/19.02.2010 г. по тълк. д. 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.

По отношение на посоченото от касатора правно основание съгласно чл. 280, ал.2, пр.3 от ГПК, настоящият съдебен състав намира, че липсва това сочено правно основание. Законодателят е предвидил наличието на това основание, като основание, за допускане касационно обжалване, като смисълът на нормата е разяснен в практиката на ВКС, съгласно която очевидно неправилно би било решение, при което само от мотивите на същото може да се установи приложение на закона в противоположен смисъл на нормата или извън предвиденото в закона, или нарушение на опитните и логическите правила при формиране на изводите, както и явно нарушение на съдопроизводствените правила. Основанието очевидна неправилност следва да се установи, без извършване на същинска проверка на основание чл. 281 т. 3 от ГПК. В настоящия случай е обосновава с изводи относно предсрочната изискуемост на кредита, факт, който не е решаващ за уважаване на иска, А и при формиране на изводите, не може да се формира извод за очевидна неправилност.

При този изход на делото на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски в размер на 300 лв, представляващи възнаграждение за юрисконсулт, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ.

По изложените съображения Върховният касационен съд на Р България

ОПРЕДЕЛИ

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № III-147 от 16.07.2020 г. по гр. д. 591/20 г., Бургаски окръжен съд.

ОСЪЖДА, на основание чл. 78, ал. 8 от ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25 от Наредба за заплащането на правната помощ НАДЕЖДА В. Л., ЕГН [ЕГН], [населено място], к-с. „Меден рудник“ [жилищен адрес] да заплати на „ОТП Ф. Б“ ЕАД, ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица], ет. 2 сумата от 300 лв, разноски пред касационната инстанция.

Определението не може да се обжалва.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: