Производството е по чл. 274, ал. 2 ГПК.

Образувано е по частна жалба (неправилно наименувана „частна касационна жалба“), подадена от Н. Д. М., чрез процесуален пълномощник, срещу определение № 264 от 27.01.2021 г. по в. ч.гр. д. № 2615/2020 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, четвърти състав, с което по реда на чл. 248 ГПК е изменено в частта за разноските определение № 2145 от 01.10.2020 г. по същото дело, с което настоящата жалбоподателка е осъдена на основание чл. 78, ал. 4 ГПК да заплати на Сдружение „Съюз на тракийските дружества в България“ разноски за платено адвокатско възнаграждение за производството пред въззивната инстанция.

Постановеното в производство по чл. 248 ГПК определение на Апелативен съд – София се атакува и в частта му, с която е оставено без разглеждане като недопустимо искането на Н. Д. М. за частична отмяна на определение № 1990 от 12.05.2020 г. по т. д. № 2659/2017 г. на Софийски градски съд относно разноските при първоинстанционното разглеждане на спора, възложени в нейна тежест, както и в тежест на Сдружение „Тракийско дружество „В. Р. С“.

Частната жалбоподателка поддържа, че атакуваното определение е недопустимо, евентуално – неправилно, и моли същото да бъде обезсилено, съответно – отменено. Излага доводи, че не са били налице основания за оставяне на искането й без разглеждане. По отношение на разноските във въззивната инстанция, счита, че с оглед фактите по делото и развитието на производството, както и съобразно действителната фактическа и правна сложност на делото, дължимото в полза на ответника адвокатско възнаграждение неправилно е било намалено само до 400 лв., вместо до минимално установения размер от 200 лв., съгласно чл. 11 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (НМРАВ).

Към частната жалба е приложено и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК с формулирани правни въпроси, по които се твърди, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с цитирана практика на ВКС или са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по частната жалба – Сдружение „Съюз на тракийските дружества в България“, с БУЛСТАТ:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния си пълномощник, в депозиран писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК излага съображения, че обжалваното определение е правилно и моли за неговото потвърждаване.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна, в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК преклузивен едноседмичен срок и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от кръга на посочените в чл. 274, ал. 1, т. 2 вр. ал. 2, изр. първо ГПК.

Преди всичко следва да се отбележи, предвид изричните указания в т. 24 от Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2012 г. на ОСГТК на ВКС, че определението на въззивния съд за допълване или изменение на въззивното решение, респ. определение, в частта за разноските се обжалва по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК, поради което подадената от Н. Д. М. жалба има характер на частна, а не на частна касационна жалба и изложените от страните съображения във връзка с предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК не подлежат на обсъждане.

По основателността на частната жалба, настоящият съдебен състав приема следното:

За да остави без разглеждане като недопустима молбата на Н. Д. М. за изменение на определение № 1990 от 12.05.2020 г. по т. д. № 2659/2017 г. на Софийски градски съд в частта му за разноските, решаващият съдебен състав е изложил съображения, че с „оспорването“ от ищцата на присъждането на разноски от първоинстанционния съд в нейна тежест не е упражнено право на частна жалба срещу акт, подлежащ на обжалване по този ред. Приел е, че така, както е формулирано, то следва да се възприеме като искане от сезирания съд да отмени освен акта за прекратяването на делото, така и присъдените в резултат на това разноски, което, в случай на отмяна, т. е. на отмяна на основанието за присъждане на разноски, действително би била присъща последица от акта на въззивния съд. Такова „оспорване“ може да се разгледа евентуално и по реда на чл. 248 ГПК от съда, постановил определението за разноските, но не и за първи път от въззивния съд.

На следващо място, в мотивите към определението си Апелативен съд – София е посочил изрично, че в разгледаната частна жалба няма формулирано оплакване и искане за отмяна на определението, с което съдът е допълнил свое предходно определение за частично прекратяване на делото, поради което въззивният съд не е валидно сезиран с частна жалба по реда на чл. 248, ал. 3 ГПК и не разглежда въпроса за дължимостта на разноските по делото, присъдени в тежест на Сдружение „Тракийско дружество „В. Р. С“ /което сдружение освен това ищцата не е легитимирана да представлява/.

Определението в тази част е правилно.

Прекратяването на първоинстанционното производство поради недопустимост на предявените искове от всеки от двамата ищци е станало с две последователни определения – определение № 13206 от 18.10.2018 г. и определение № 1990 от 12.05.2020 г., двете по т. д. № 2659/2017 г. на Софийски градски съд, които към настоящия момент са влезли в сила. Въпросът за сторените пред първата инстанция разноски и дължимите такива от ищците Н. Д. М. и Сдружение „Тракийско дружество „В. Р. С“ на Сдружение „Съюз на тракийските дружества в България“ поради прекратяване на производството като недопустимо е разрешен с едно определение - № 1990 от 12.05.2020 г. Правилен е изводът на въззивния съд, че с оглед петитума на подадената срещу второто определение частна жалба може в най-добрия случай да се приеме, че страните го оспорват по реда на чл. 248 ГПК в частта му за присъдените разноски пред първата инстанция, като компетентен да се произнесе по допустимостта и основателността на такова искане е първоинстанционният съд, поради което в тази част делото е изпратено на същия по компетентност. Следва да се посочи, че произнасянето на градския съд по разноските за цялото производство, включително в частта относно частичното предходно прекратяване, видно от диспозитива на определението от 12.05.2020 г., не е било извършено съгласно чл. 248 ГПК – липсва воля на съда за допълване на определението за частично прекратяване /връщане на исковата молба/ от 18.10.2018 г., поради което евентуалната ревизия на това определение в частта за разноските следва да се проведе от първата инстанция.

По отношение на частната жалба срещу атакуваното определение в частта, с която не е уважено в пълна степен искането за изменение на постановеното въззивно определение в частта за разноските:

Съставът на Апелативен съд – София е посочил, че искането е само частично основателно с оглед действителната сложност на делото и повдигнатия процесуален въпрос за процесуалната легитимация на ищцата и правния й интерес да предяви исковете, по които производството е било прекратено. Изтъкнал е, че това е наложило преценка на събраните по делото доказателства с цел провеждане на необходимото за допустимостта на процеса доказване, поради което присъденото адвокатско възнаграждение за изготвяне на отговор на частната жалба, следва да се намали до 400 лв. (чл. 78, ал. 5 ГПК вр. с чл. 11 НМРАВ).

И в тази обжалвана част определението е правилно.

Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК урежда правомощие за съда да присъди на страната разноски за адвокатско възнаграждение в по-нисък размер при съобразяване на минималния размер по чл. 36 от ЗАдв (ЗАКОН ЗЗД АДВОКАТУРАТА), ако заплатеното възнаграждение е прекомерно съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото и насрещната страна е поискала своевременно намаляване на възнаграждението. В рамките на правомощието си по чл. 78, ал. 5 ГПК въззивният съд е преценил, че адвокатското възнаграждение от 600 лв., уговорено и платено за изготвяне на отговор на частна жалба, е прекомерно по размер спрямо фактическата и правна сложност на делото. Обоснован и законосъобразен е изводът на въззивния съд, че макар определеният в чл. 11 от НМРАВ минимален размер на адвокатското възнаграждение за изготвяне на отговор на частна жалба да е 200 лв., в конкретния случай възнаграждението следва да бъде редуцирано до размер на 400 лв. Посоченият размер е адекватен на фактическата и правна сложност на конкретното дело и е съобразен с действителното съдържание и обем на осъществената адвокатска защита, по повод на която е уговорено и платено възнаграждението. Следва да се посочи, че при прилагането на чл. 78, ал. 5 ГПК съдът не е задължен да редуцира адвокатското възнаграждение до предвидения в НМРАВ размер, а има право на преценка до каква сума да намали същото, в случай че го намери за прекомерно, без да пада под нормативно установения минимум. По изложените съображения няма основание за намаляване на присъденото възнаграждение от 400 лв. на 200 лв.

Предвид горното определението на Апелативен съд – София следва да бъде потвърдено във всички обжалвани части.

С оглед изхода по делото на ответника по частната жалба следва да се присъдят поисканите с отговора по чл. 276, ал. 1 ГПК разноски в размер на сумата 250 лв. – заплатено в брой адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 06.04.2021 г.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на второ отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА определение № 264 от 27.01.2021 г. по в. ч.гр. д. № 2615/2020 г. на Апелативен съд – София, Гражданско отделение, четвърти състав.

ОСЪЖДА Н. Д. М., с ЕГН: [ЕГН] да заплати на Сдружение „Съюз на тракийските дружества в България“, с БУЛСТАТ:[ЕИК], съдебно-деловодни разноски в размер на 250 лв.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: