Образувано е по касационна жалба, подадена от Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда” /ИА „Г.”/, чрез пълномощника юрисконсулт Н. С., против решение № 5724/23.09.2014 г., постановено по адм. дело № 13845/2012 г. по описа на Административен съд София - град, в частта, с която са отменени задължителните предписания по т. 3 и т. 4 по протокол № 0104-16772/06.08.2012 г., издаден от контролни органи на ИА ”Г.”. Касаторът поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. В касационна жалба и в съдебно заседание се обосновава тезата, че неправилно е отменено предписанието по т. 3, тъй като в трудовите договори, сключвани от дружеството не е посочена продължителността на работното време и затова липсва яснота относно размера на основното трудово възнаграждение, което е задължителен реквизит на трудовия договор, съгласно чл. 66, ал. 1, т. 7 от Кодекса на труда /КТ/. Относно предписанието по т. 4 се излага, че допуснатото нарушение е отразено в съставения протокол, а съдът неправилно е изградил изводите си единствено на показанията на управителя на ресторанта, който е заинтересован от изхода на спора. По подробни съображения, обосноваващи посочените оплаквания, касаторът моли решението да бъде отменено, а вместо него постановено друго, с което да бъде отхвърлена жалбата против посочените задължителни предписания, а при условията на евентуалност – относно предписанието по т. 4, моли делото да бъде върнато за ново разглеждане.
Ответникът по касационната жалба – [фирма] – [населено място], представлявано от управителя И.Й.Л, чрез пълномощника адв. В. К., изразява становище за неоснователност на жалбата. Излагат се съображения за правилност на съдебното решение в писмено становище и в съдебно заседание.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото и извърши служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК, намира следното:
С обжалваното решение на Административен съд София - град са отменени по жалба на [фирма] предписание по т. 3 и предписание по т. 4, дадени с протокол за извършена проверка № 16772/06.08.2012 г. на дирекция „Инспекция по труда” [населено място]. Със същото решение е отхвърлена жалба на [фирма] против предписание по т. 2, дадено със същия протокол.
С решение № 2679/16.04.2015 г. по адм. дело № 13845/2012 г. на Административен съд София - град, постановено в производство по чл. 175 АПК, е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 5724/23.09.2014 г. по същото дело, като навсякъде думите „дирекция „Инспекция по труда” [населено място]” да се четат „Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда”. Това решение е редовно съобщено на страните по делото и не е обжалвано в срок, следователно е влязло в сила. Поради това, след поправката на обжалваното в настоящото производство решение № 5724/23.09.2014 г. по адм. дело № 13845/2012 г. на Административен съд София – град, издателят на задължителните предписания по протокол № 16772/06.08.2012 г., които са били предмет на съдебния контрол, следва да се чете като Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда”.
За да отхвърли жалбата против предписанието по т. 2, съдът е приел, че [фирма] законосъобразно е задължено да определи продължителността на работния ден или седмица в трудовите договори на работниците и служителите, тъй като е установено, че в сключените трудови договори не е определено работното време, а е посочено, че служителят работи минимум 4 и максимум 8 часа. Затова не може да се определи дали става въпрос за сключен трудов договор при пълно, непълно или намалено работно време, което е пречка за изчисляване на осигурителния стаж и продължителността на уговореното работно време, която варира в зависимост от реално отработеното за всеки отделен случай. Съдът е посочил също, че сумираното изчисляване на работното време не изключва задължението на работодателя в трудовия договор да определени коя е нормалната за съответното лице продължителност на работния ден – 4 часа, тоест половин работен ден, 8 часа – пълен работен ден или 6/7 часа – намален работен ден.
Първоинстанционното съдебно решение, в частта, с която съдът е отхвърлил жалбата на [фирма] против предписанието по т. 2 от протокол № 16772/06.08.2012 г. на ИА „Г.” не е обжалвано пред касационната инстанция, поради което решението в тази част е влязло в сила, съответно не е предмет на настоящото производство.
Както се посочи, с касационната жалба на ИА ”Г.” се обжалва решението в частта, с която съдът е отменил предписанията по т. 3 и 4 от същия протокол. За да отмени предписанието по т. 3, съдът е приел, че незаконосъобразно дружеството е задължено в трудовите договори на работниците и служителите да определи размера на основното месечно трудово възнаграждение. В разпоредбата на чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ не е предвидено изискване, каквото се прави в предписанието, определеното в договора основно и допълнително възнаграждение да е месечно, нито има изискване работникът да получава всеки месец абсолютно еднаква сума, като възнаграждението може да бъде определено освен за месечен и за друг период в зависимост от изпълняваната работа – седмичен или почасов. Съдът се е позовал на разпоредбите на чл. 3 и чл. 4 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/ във връзка с начина на определяне на основната заплата, както и на ежегодно приеманите постановления на Министерския съвет на основание чл. 244, ал. 1 КТ, с които се определя както минимална месечна работна заплата, така и минимална часова работна заплата.
За да отмени предписанието по т. 4, с което дружеството е задължено да осигури свободно преминаване по коридорите, водещи към аварийния изход и същите да се освободят от складираните кашони, съдът е приел, че това предписание е незаконосъобразно, тъй като не е било налице посоченото нарушение. Съдът е обосновал извода си с представения план за евакуация и с показанията на разпитания по делото свидетел, според които, след като са направили обход на заведението, служителите на контролния орган са излезли не през аварийния изход, а през служебния вход за приемане на доставки, в който е имало кашони.
Настоящият касационен състав на съда, намира следното по обжалваните части от съдебното решение:
С т. 3 от протокол № 16772/06.08.2012 г. на ИА „Г.” е дадено следното предписание на проверяваното дружество – работодател [фирма]: „В трудовите договори, сключени с И. Х. А. на длъжност „мениджър” /ТД №711 144/20.04.2012 г./, Д. А. Д. на длъжност „ресторантски работник” /ТД № 711348/19.03.2012 г./ и всички останали работници и служители да се определи размер на основното месечно трудово възнаграждение, съгласно чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ”. В констативната част на същия протокол е посочено, че при извършената проверка е установено, че в трудовите договори на посочените лица, както и на други работници и служители, не е определен размер на основното месечно трудово възнаграждение.
От съдържаните на двата цитирани трудови договора, относно основното трудово възнаграждение се установява следното: в т. 6 от договора с Д. Д. е посочено, че работникът получава почасово трудово възнаграждение в размер - основно трудово възнаграждение – 2,60 лв. на час за дневен труд и 3,25 лв. за нощен труд; в т. 7 от трудовия договор на И. А. /с дата от 2008 г., а не от 2012 г./ е посочено, че работникът получава почасово трудово възнаграждение в размер 2,40 лв. на час за дневен труд /с този служител е подписано допълнително споразумение № 710384/10.04.2011 г., в което е уговорено основно трудово възнаграждение – 4,25 лв. на час за дневен труд и 5,31 лв. за нощен труд/.
В разпоредбата на чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ, посочена като правно основание за издаването на предписанието по т. 3, е предвидено, че в трудовия договор се определя основното и допълнителните трудови възнаграждения с постоянен характер, както и периодичността на тяхното изплащане. Съгласно чл. 247, ал. 1 КТ, размерът на трудовото възнаграждение се определя според времетраенето на работата или според изработеното. Според чл. 3, ал. 1, т. 3 от НСОРЗ брутната работна заплата се състои от основна работна заплата, определена съгласно действащата нормативна уредба и прилаганата система на заплащане на труда, а според чл. 4, ал. 1 от същата наредба, основната работна заплата е възнаграждение за изпълнението на определените трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа.
От съдържанието на договорите е видно, че прилаганата в дружеството система на заплащане на труда е според времетраенето на работата. Правилно първоинстанционният съд е посочил, че при тази система на заплащане основната работна заплата може да се формира на месечна база, тоест за цял работен месец, или на база друг времеви период, включително и за един работен час. Не съществува нормативно определено изискване размерът на основното възнаграждение да се определя за месечен период. В разпоредбата на чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ, на която е основано задължителното предписание, също не е предвидено изискване определянето на основното възнаграждение да е за един месец. В случая като база за определяне на размера на възнаграждението е избран един работен час, което е ясно посочено в трудовите договори, а размерът на дължимото основно трудово възнаграждение за един час е посочен конкретно и еднозначно. Размерът на основното трудово възнаграждение е определен в трудовите договори, като възнаграждение за час, тоест според времетраенето на работата. Следователно, не е налице несъответствие на трудовите договори с изискването на чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ.
Изложените в касационната жалба и в съдебното заседание доводи на жалбоподателя за законосъобразност на предписанието по т. 3, са основани на липсата на договорена продължителност на работния ден или седмица в трудовите договори на работниците и служителите със [фирма]. Поддържа се, че въпреки, че възнаграждението е определено за работен час, след като не е определена точна продължителност на работния ден или седмица, то основното възнаграждение не е с постоянен характер, а е в зависимост от отработените часове. Това съждение е правилно по принцип и би обосновало извода, който претендира касационния жалбоподател, само при положение, че вече не беше дадено задължително предписание за определяне на продължителността на работния ден или седмица, съгласно изискванията на чл. 66, ал. 1, т. 8 КТ. Както се изложи по-горе, такова предписание в случая е дадено по т. 2 от задължителните предписания по същия протокол и това предписание е влязло в сила, тъй като жалбата на [фирма] против него е отхвърлена при съдебното оспорване и от дружеството не е подадена касационна жалба. С изпълнението на това задължително предписание, тоест с определянето на продължителността на работния ден или седмица в трудовите договори на работниците и служителите в [фирма], и при наличието на определена часова ставка на основното трудово възнаграждението, размерът на основното трудово възнаграждение за периода от време, за който е определена продължителността на работното време /ден или седмица/ се изчислява като продължителността на работното време в часове се умножи по уговореното трудово възнаграждение за работен час.
По изложените съображения, правилна е преценката на първоинстанционния съд, че в трудовите договори не е допуснато нарушение на изискването по чл. 66, ал. 1, т. 7 КТ и затова не е било налице основание за издаване на задължително предписание по чл. 404, ал. 1, т. 1 КТ за отстраняване на такова нарушение. Съдебното решение в тази част е правилно и следва да бъде оставено в сила.
С т. 4 от протокол № 16772/06.08.2012 г. на ИА „Г.” е дадено следното предписание на проверяваното дружество: „В обекта на контрол да се осигури свободно преминаване по коридорите, водещи към аварийния изход и същите да се освободят от складирани кашони, съгласно изискванията на чл. 61, във връзка с чл. 67 от Наредба № 7 за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване /ДВ, бр. 88/99 г., посл. изм. ДВ, бр. 40/2008 г.” В констативната част на протокола е отразено, че при обход и проверка на работните места в ресторант „Р. енд рол” в [населено място], [улица]е установено, че коридорът към аварийния изход не е свободен от препятствия /складирани са кашони с хранителни продукти/ и не е осигурено възможно бързо извеждане на хората в безопасна зона. В протокола е записано, че при проверката от страна на предприятието са присъствали Б. Т. – главен консултант „Обучение и човешки ресурси” и Ч. З. – управител на ресторант „Р. енд рол”. Протоколът за извършена проверка е подписан от представител на работодателя без възражение относно фактическите констатации, такива не са направени и впоследствие. Едва в съдебното производство е развита тезата, че коридорът, за който става въпрос не е към аварийния изход, а към служебния вход. Това твърдение отразява защитната теза на дружеството, но не е доказано при събраните по делото доказателства. Показанията на разпитания по делото свидетел Ч. Ч. З., който е управител на ресторант „Р. енд рол” в [населено място] неправилно са кредитирани от съда като достоверни, тъй като същият несъмнено е заинтересован от изхода на процеса в полза на оспорващото дружеството, а освен това не е направил възражение относно констатациите в протокола, въпреки че според съдържанието му е присъствал при проверката. При преценката на неговите показания съдът не се е съобразил с разпоредбата на чл. 172 ГПК, приложима субсидиарно съгласно чл. 144 АПК, според която свидетелските показания на всички лица, които са заинтересовани в полза или във вреда на една от страните, се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото, като се има предвид възможната тяхна заинтересованост. В тази връзка следва да се добави, че представената по делото скица на евакуационен план /л. 22 от първоинстанционното дело/ не дава никаква яснота по въпроса, тъй като на нея липсват означения къде са аварийния вход и служебния вход, както и къде са се намирали складираните кашони с продукти по време на проверката.
В разпоредбите от Наредба № 7 от 23.09.1999 г., издадена от министъра на труда и социалната политика и от министъра на здравеопазването, за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване, посочени като правно основание за издаване на предписанието по т. 4, е предвидено, съответно - в чл. 61, че аварийните пътища и изходи се поддържат винаги в изправност, свободни и чисти с оглед осигуряване на възможно най-бързото извеждане на хората в безопасна зона, а в чл. 67, че транспортните маршрути и врати, които осигуряват достъп до аварийните пътища и изходи, трябва да са свободни от препятствия и да могат да се използват без затруднения по всяко време. От констатираните при проверката фактически обстоятелства се налага извода, че е допуснато нарушение на посочените разпоредби от Наредба № 7, поради което предписанието по т. 4 е законосъобразно.
Следва във връзка с изразените становища на страните в съдебно заседание, да се има предвид, че Наредба № 7 от 23.09.1999 г. е била действащо право към момента на издаване на задължителното предписание по т. 4 и същата не е отменена към настоящия момент. В предписанието по т. 4, като правно основание за издаването му не са посочени разпоредби от Наредба № Із-2377/2011 г. на Министерството на вътрешните работи и Министерството на регионалното развитие и благоустройството за правилата и нормите за пожарна безопасност при експлоатация на обектите, поради което последващата отмяна на тази наредба с Наредба № 8121з-647 от 01.10.2014 г. за правилата и нормите за пожарна безопасност при експлоатация на обектите, обн. ДВ, бр. 89/2014 г., е без значение по спора. Освен това, съгласно чл. 142, ал. 1 АПК, съответствието на административния акт с материалния закон се преценява към момента на издаването му.
По изложените съображения, първоинстанционният съд неправилно е отменил предписанието по т. 4 от протокол № 16772/06.08.2014 г. Решението в тази част е неправилно като постановено при неправилно приложение на материалния закон и необоснованост, поради което следва да бъде отменено, а на основание чл. 222, ал. 1 АПК следва да бъде постановено решение по същество, с което бъде отхвърлена жалбата на дружеството против предписанието по т. 4.
При служебната проверка на съдебното решение по чл. 218, ал. 2 АПК не се установиха основания за нищожност или недопустимост.
Разноски пред настоящата инстанция не са претендирани, поради което съдът не се произнася по възлагането им.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 и чл. 222, ал. 1 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 5724/23.09.2014 г., поправено за очевидна фактическа грашка с решение № 2679/16.04.2015 г., постановени по адм. дело № 13845/2012 г. по описа на Административен съд София - град, В ЧАСТТА, с която е отменено задължителното предписание по т. 4 по протокол № 0104-16772/06.08.2012 г., издаден от Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда”, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ жалбата на [фирма] – [населено място], представлявано от управителя И.Й.Л, против задължителното предписание по т. 4 по протокол № 0104-16772/06.08.2012 г., издаден от Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда”.
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 5724/23.09.2014 г., поправено за очевидна фактическа грашка с решение № 2679/16.04.2015 г., постановени по адм. дело № 13845/2012 г. по описа на Административен съд София - град, В О. О. Ч, с която е отменено задължителното предписание по т. 3 по протокол № 0104-16772/06.08.2012 г., издаден от Изпълнителна агенция „Главна инспекция по труда”.
Решението не подлежи на обжалване.
Особено мнение: