Образувано е по касационна жалба, подадена от В. С. С. от [населено място] против решение № 523/02.02.2015 г., постановено по адм. дело № 6188/2014 г. по описа на Административен съд София - град, с което е отхвърлена жалбата й против решение № РО-249/17.04.2014 г. на директора на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт /ТП на НОИ/ С. – град за потвърждаване на разпореждане на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 КСО. Касаторът поддържа, че решението е недопустимо, а при условията на евентуалност – че е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 АПК. Излага съображения, че решението е недопустимо, поради това че съдът се е произнесъл по недопустим предмет - по жалба против акта на по-горестоящия орган, вместо против първоначалния административен акт. Във връзка с останалите основания поддържа, че съдът е достигнал до неправилен извод за липса на уважителни причини за неспазване на тримесечния срок за подаване на заявлението, предвиден в чл. 54ж, ал. 4 КСО. Моли решението да бъде обезсилено или евентуално – отменено и върнато за ново разглеждане.
Ответникът по касационната жалба – директорът на Териториалното поделение на Националния осигурителен институт С. – град, не е изразил становище.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, като взе предвид наведените доводи в жалбата и доказателствата по делото и извърши служебна проверка по чл. 218, ал. 2 АПК, намира следното:
Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно.
С обжалваното решение на Административен съд София – град е отхвърлена жалбата на В. С. С. против решение № РО-249/17.04.2014 г. на директора на ТП на НОИ С. – град, с което е потвърдено разпореждане № 214-005324-1/28.08.2013 г. на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 КСО.
За да постанови това решение съдът е приел, че правилно е отпуснато обезщетение за безработица при условията на чл. 54а, ал. 5 КСО, тъй като заявлението за отпускане на обезщетението е било подадено след изтичане на тримесечния срок по чл. 54а, ал. 4 КСО и не са налице уважителни причини за подаване на заявлението след този срок. Съдът се е позовал на разпоредбата на пар. 1 ДР от Наредба за отпускане и изплащане на парични обезщетения за безработица относно определението за „уважителни причини”, като е обосновал извода, че в случая не е доказано наличието на такива. Според съда, правилно е определен срока, за който се дължи обезщетението за безработица.
Така постановеното решение е валидно, допустимо и правилно.
От фактическа страна е безспорно, че жалбоподателката В. С. С. е работила по трудово правоотношение с [фирма], което е прекратено, считано от 13.03.2013 г., със заповед от същата дата, връчена при условията на отказ, удостоверен с подписа на двама свидетели. Със заявление вх. 214-00-5324/06.08.2013 г. до директора на ТП на НОИ С. – град, В. С. е поискала отпускане на парично обезщетение за безработица. Обезщетението е отпуснато с разпореждане № 214-00-5324-1/28.08.2013 г. на длъжностното лице по чл. 54ж, ал. 1 КСО, считано от 06.08.2013 г. до 12.10.2013 г., в размер на 7,90 лв. дневно. Разпореждането е потвърдено при обжалването по административен ред с решение № РО-249/17.04.2014 г. на директора на ТП на НОИ С. – град, което е предмет на оспорването пред съда. Следва да се отбележи за прецизност, че в диспозитива на това решение датата на издаване на разпореждането неправилно е посочена като „06.08.2013 г.”, вместо „28.08.2013 г.”, което е действителната дата на разпореждането, видно от неговото съдържание. Тази грешка следва да се приеме за очевидна фактическа грешка, която макар и да не е поправена по надлежния ред, в случая не оказва влияние върху законосъобразността на решението на директора на ТП на НОИ. Същата фактическа грешка е пренесена и в съдебното решение при цитирането на съдържанието на оспореното решение.
Безспорно е установено също, че В. С. е подала молба от 06.06.2013 г. до бившия си работодател – [фирма], с която е поискала да й бъдат предоставени описаните в молбата документи /препис - извлечение за изплатените трудови възнаграждения за периода, през който е работила в дружеството, трудова книжка, удостоверения обр. УП-2 и УП-3, заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, препис от уведомлението до НАП за прекратяване на трудовото правоотношение/. Исканите документи са предоставени на В. С. на 20.06.2013 г.
Спорът по делото е правен и единствено относно срока на изплащане на обезщетението и в частност – относно началната дата, от която следва да се изплаща обезщетението. От правна страна, в чл. 54а, ал. 3 КСО е предвидено, че паричното обезщетение за безработица се отпуска въз основа на заявление до ТП на НОИ, а в ал. 4 е предвидено, че паричното обезщетение за безработица се изплаща от датата на последното прекратяване на осигуряването, ако: т. 1 - заявлението по ал. 3 е подадено в тримесечен срок от тази дата; т. 2 – лицето се е регистрирало като безработно в Агенцията по заетостта в срок 7 работни дни от тази дата. Съгласно чл. 54а, ал. 5 КСО, ако заявлението по ал. 3 е подадено по неуважителни причини след изтичане на срока по ал. 4, т. 1, паричното обезщетение се изплаща от датата на заявлението за определения по чл. 54в или по чл. 54б, ал. 3 или ал. 4 период, намален със закъснението. В Кодекса за социално осигуряване не се съдържа легално определение за понятието „уважителни причини” за целите на приложението на чл. 54, ал. 5 КСО.Т определение е дадено в пар. 1 ДР на Наредба за отпускане и изплащане на парични обезщетения за безработица /НОИПОБ/ като е посочено, че "уважителни причини" са: задържане от органите на властта; явяване в съд или в друг държавен орган; участие във военноучебен сбор или преподготовка; заболяване и други подобни обстоятелства, удостоверени с официален документ, за които ТП на НОИ е уведомено своевременно.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че в случая тримесечният срок по чл. 54а, ал. 4 КСО е започнал да тече от деня, следващ датата на връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение, която е датата на прекратяване на осигуряването – 14.03.2013 г., и е изтекъл на 13.06.2013 г. Заявлението за отпускане на обезщетението за безработица е подадено на 06.08.2013 г., тоест след изтичането на тримесечния срок от последното прекратяване на осигуряването. Същевременно, не е доказано наличието на уважителни причини за подаване на заявлението след указания срок. В случая не се твърди наличието на някоя от хипотезите, изброени в пар. 1 ДР НОИПОБ, представляващи „уважителни причини” по смисъла на чл. 54а, ал. 5 КСО. Изброяването в цитираната разпоредба не е изчерпателно, поради това, че след изброяването на определени факти и обстоятелства, следва израза „…и други подобни обстоятелства”. Тези обстоятелства, съгласно същото определение следва да са удостоверени с официален документ и за тях ТП на НОИ да е уведомено своевременно. Установените по делото факти и обстоятелства не могат да бъдат определени като „други подобни обстоятелства”, които да са направили невъзможно спазването на тримесечния срок за подаване на заявление за отпускане на обезщетение, а освен това по делото няма доказателства за тези обстоятелства ТП на НОИ да е било уведомено своевременно /преди изтичане на срока и преди подаване на заявлението за отпускане на обезщетението/.
При преценката на характера на твърдяните причини за неспазване на срока, следва да се има предвид следното: както вече се посочи, В. С. е уведомена за прекратяване на трудовото правоотношение на датата на издаване на заповедта, за което надлежно е оформен отказ от получаване с подписите на двама свидетели, а в този смисъл са и признанията на факти, направени от нея още в административното производство. Същата е отправила писмено искане до бившия си работодател на 06.06.2013 г. да й предаде документи във връзка с трудовото й правоотношение, а последният е сторил това на 20.06.2013 г. Не са представени доказателства, от които да се установява, че В. С. е сезирала „Инспекцията по труда” или друг орган за нарушение на трудовото законодателство от страна на бившия й работодател, изразяващо се в непредоставяне на посочените документи /предвид задълженията на работодателя по чл. 128 и чл. 128а от Кодекса на труда/, няма и твърдения за такова сезиране. Показанията на разпитания по делото свидетел М. Т. М. правилно не са кредитирани от съда, тъй като в показанията не се съдържат конкретни данни относно времето и мястото, на което са били искани въпросните документи и съответно - работодателят е отказал да ги предаде, а наред с това в писмена декларация на този свидетел от 06.08.2013 г., приложена в административната преписка, се твърди, че посещението при работодателя е било на 06.06.2013 г. /когато е подадена и писмената молба/. Освен това, свидетелят е пълномощник на страната /пълномощно на л. 50 от първоинстанционното дело/, поради което неговите показания следва да бъдат преценявани с оглед възможната му заинтересованост, съгласно чл. 172 ГПК, приложим субсидиарно на основание чл. 144 АПК.
Във връзка с довода в касационната жалба, че не следва да се прилага определението за "уважителни причини", тъй като е дадено в подзаконов нормативен акт, следва да се има предвид, че тълкуването на това понятие би било същото, дори и изобщо да липсваше определение в нормативен акт. Поради това, че изброяването на фактите и обстоятелствата, които се приемат за уважителни причини в определението по пар. 1 ДР НОИПОБ не е изчерпателно, то дава възможност да се приемат за такива всички причини, които обективно биха могли да възпрепятстват лицето да упражни правото си да подаде заявление за отпускане на обезщетението. Именно поради това, като се анализират конкретните обстоятелства по спора, съображения за което са изложени по горе, се налага извода, до който е достигнал и първоинстанционният съд, че твърдяните причини не са уважителни. За да се определи за уважителна причината /конкретният факт или обстоятелство/, следва същата да е била извън волята на лицето, тоест да е била обективна и преодоляването й да е било невъзможно, въпреки проявената активност от страна на заинтересованото лице. В случая не е доказано, че неспазването на тримесечния срок се дължи на непредоставянето от страна на работодателя на необходимите документи или на друго обстоятелство, което В. С. да не е могла да преодолее, въпреки проявената активност. Дори и при наличието на такова обстоятелство обаче, касаторката е следвало да уведоми своевременно ТП на НОИ, което в случая не е сторено.
По изложените съображения, настоящият състав намира, че правилно е определен срока за изплащане на обезщетението за безработица, при прилагане на правилото по чл. 54а, ал. 5, вр. ал. 4 КСО. Като е достигнал до същия извод първоинстанционният съд е постановил правилно решение - в съответствие с материалния закон и при обоснованост. Не се установяват процесуални нарушения, допуснати от съда, въпреки немотивираното посочване на такова касационно основание в жалбата.
Неоснователно е оплакването за недопустимост на съдебното решение. Съдебното административно производство по жалби против определена категория актове по Кодекса за социално осигуряване е специфично, като едно от специалните правила е това по чл. 118, ал. 1 КСО, което предвижда, че пред съда се обжалва решението на ръководителя на териториалното поделение на Националния осигурителен институт, който, съгласно чл. 117, ал. 3 КСО се произнася по жалби против разпорежданията, изброени в ал. 1 на същия член. Не съществува спор в тълкуването на тези разпоредби и съдебната практика в производства по чл. 118 КСО е безспорна при определяне на предмета на оспорване пред съда, респективно – на съдебното решение. Затова, твърдението, че съдът е постановил недопустимо решение като се е произнесъл по недопустим предмет, е неоснователно.
При извършената служебна проверка на основанията по чл. 218, ал. 2 АПК не се установиха основания за нищожност или недопустимост на съдебното решение. Същото е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила.
При този изход на спора не се възлагат разноски за настоящото производство.
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 523/02.02.2015 г., постановено по адм. дело № 6188/2014 г. по описа на Административен съд София - град. Решението не подлежи на обжалване. Особено мнение: