О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1640
[населено място], 29.05.2025 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесети февруари през две хиляди и двадесет и пета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИЯНА ГЕНКОВСКА
ЧЛЕНОВЕ: Б. Б. АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА
като изслуша докладваното от съдия Христова т. д. №2016 по описа за 2024г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по две касационни жалби против решение №587/16.05.2024г., постановено по в. гр. д. №2332/2023г. по описа на Апелативен съд - София.
Ответникът по делото ЗД „Б. И. АД атакува решението в частта, с която след частична отмяна на решение №74/10.07.2023г., постановено по т. д. №64/2022г. по описа на Софийски окръжен съд, са уважени предявените искове с правно основание чл.432, ал.1 КЗ и чл.429, ал.3 КЗ от Д. Г. Д. и Л. Г. Д. срещу ЗД „Б. И. АД до размерите от по 36 667 лева за всеки - обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на тяхната майка И. А. Г., настъпила на 02.11.2020г. в резултат и на травматично увреждане, получено при ПТП, виновно предизвикано на 06.09.2020г. от застрахован в ответното дружество по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите водач, ведно със законната лихва върху сумите, считано от 09.06.2021г. до окончателното им изплащане. Поддържа, че не е доказан основен елемент от фактическия състав на деликта- наличието на причинно-следствена връзка между деянието и вредата. Счита, че САС е обсъдил изолирано двете СМЕ, приети съответно пред първата и втората съдебна инстанции, без да ги разгледа в светлината на всички останали доказателства. Твърди, че не са обсъдени протокола от аутопсията; медицинските документи, отразяващи хронологията на лечение, резултатите от него; характера на травмите, получени от наследодателката на ищците и създават ли те по естеството си опасност за живота. Касаторът поддържа, че при пострадалата се установяват болестни процеси с давност от много години преди ПТП, които сами могат да доведат до състояние на залежаване и последиците от него; че след като ПТП не е необходимо и неизбежно условие за възникване на крайния резултат, то причинната връзка не е пряка, тъй като тя може да възникне и самостоятелно в конкретния случай; че травмата на крака не води като неизбежна и сигурна последица развилия се болестен процес с неговия фатален край. В заключение счита, че предвид представените медицински документи, получената при процесното ПТП травма (счупване на външния кондил на лявата тибия) не е довела пряко до настъпването на смъртта. Моли да бъде отменено решението в обжалваната част и да бъде отхвърлен иска. Претендира разноски по делото пред трите инстанции и отправя евентуално възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна пред касационната инстанция.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Касационният жалбоподател сочи следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1.1/ Следва ли да се докаже от ищеца с надлежни доказателствени средства в процеса всички обективни елементи от фактически състав на деликта и правоизключващото възражение, направено от страна на застрахователя, относно наличието на „пряка причинно-следствена връзка?; 1.2/ Следва ли да се докаже главен факт по делото, като елемент от фактическия състав на деликта, а именно причинно-следствената връзка между ПТП и травмите от него и смъртта на наследодателя на ищците, съгласно изискванията на ППВС № 7/59 година на ВС т.2?; 1.3/ Следва ли съдът да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти след съвкупна преценка на събраните доказателства в двете съдебни инстанции и след като обсъди всички възражения на страните?; 1.4/ Длъжен ли е съдът да изложи мотиви въз основа на кои доказателства и защо намира определени факти за установени, а други за неосъществили се?; 1.5/ Задължен ли е съдът да цени заключението на вещото лице, както всяко друго доказателствено средство, като е обсъдено в съвкупност с всички останали доказателства по делото, а не изолирано?“- като твърди, че въззивното решение е постановено в противоречие с: ППВС №7/30.12.1959г. и ППВС №7/04.10.1978г., решение № 113/28.02.2011г. по гр. д.№ 1062/2010г. на IV г. о. на ВКС, решение № 108/16.05.2011г. по гр. д.№ 1814/2009г. на IV г. о. на ВКС, решение № 142/20.06.2017г. по гр. д.№ 3673/2016г. на IV г. о. на ВКС, решение № 12/25.02.2019г. по гр. д.№ 1456/2018г. на III г. о. на ВКС, решение № 130/13.11.2018 г. по гр. д.№ 4807/2017г. на III г. о. на ВКС и др.; 2.1/ „Кога може да се приеме, че е налице пряка причинно-следствена връзка между ПТП и определен вредоносен резултат от него?; 2.2/ Явява ли се деянието необходимо условие за настъпване на вредата, ако при мислено изключване на поведението на деликвента, тя не би настъпила?; 2.3/ Ако при това изключване неправомерният резултат не настъпи, следва ли да се констатира, че е налице пряка причинна връзка между поведението на деликвента и настъпилия вредоносен резултат?; 2.4/ Как следва да се разграничава „пряката” причинно-следствена връзка от „опосредената” връзка между две събития, за целите на деликтната отговорност?; 2.5/ За да се приеме, че връзката между две събития е „пряка”, необходимо ли е, причинният процес да се ограничи до неговото типично, закономерно, а не случайно развитие, тоест намесата на последвали фактори, на които деликвента не може да влияе, нарушават ли прекия процес и превръщат ли го в опосреден?; 2.6/ Връзката между две събития е „пряка”, когато едното наричано причина е достатъчно условие, когато би причинило вредата само при обичайно стечение на обстоятелствата или и при намесата на допълнителни фактори и нетипично развитие на събитието от причина към следствие, се говори за „опосредена” връзка?“- с твърдение за противоречие по тази група въпроси с решение №9 от 02.02.2018г., гр. д. №1144/2017г., ГК, III г. о.; 3/“ При разискване на въпроса за пряката причина между деликтното деяние и резултата, следва ли съдебният състав да прави разлика между „причина” и „условие” за възникване на определен резултат?“- в противоречие с цитираната по-горе съдебна практика. Поддържа, че решението е очевидно неправилно по изложените в жалбата доводи.
Ответниците по жалбата не представят отговор в законоустановения срок.
Ищците по делото Л. Г. Д. и Д. Г. Д. атакуват въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявените искове с правно основание чл.432, ал.1 КЗ и чл.429, ал.3 КЗ за сумите над 36 667 лева до пълния предявен размер от по 100 000 лева за всеки - обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на тяхната майка И. А. Г., настъпила на 02.11.2020г. в резултат и на травматично увреждане, получено при процесното ПТП. Твърдят, че решението в частта, с която е потвърдено отхвърлянето на исковете, е постановено в нарушение на материалния закон, процесуалните правила и е необосновано. Считат, че по делото е безспорно установено, че смъртта на майка им И. А. е настъпила в резултат на процесното ПТП, при което е получила счупване на външния кондил на лявата голямопищялна кост. Това увреждане е довело до нейното трайно обездвижване, като след продължителния болничен престой е била изписана и лечението й е продължило в домашни условия, но все още е била прикована към леглото. На 29.09.2020г. пострадалата е била приета във ВМА поради настъпил съдово-мозъчен инцидент с декубитални рани от залежаването. Съдово-мозъчният инцидент е настъпил в резултат от съсирване на кръвта, което е получено от травматичните увреди - счупването на външния кондил на лявата голямопищялна кост и от залежаването, а залежаването е в резултат на счупването, което е получено от ПТП. Позовават се на неоспореното заключение на повторната СМЕ, че развилата се бронхопневмония е настъпила от залежаването на пострадалата, което е в резултат на счупването на външния кондил на лявата голямопищялна кост. Молят да бъде отменено решението в обжалваната част и да бъдат уважени исковете им до пълния претендиран размер от по 100 000 лева за всеки. Претендират направените пред трите инстанции разноски.
Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, като касационните жалбоподатели поставят следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: „1/ Правилно ли въззивният съд е определил каузален принос на деянието на застрахования водач съобразно приетите в хода на съдебното дирене доказателства при доказана причинна връзка между травматичните увреждания и настъпилата смърт?; 2/ В каква степен следва да се определя каузалният принос при деликт съобразно налични данни за няколко обуславящи фактора, довели до вредоносния резултат?“, без да сочат съдебните актове, на които решението противоречи.
Ответникът по жалбата и по делото, ЗД “Б. И. АД, поддържа, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по жалбата на ищците. Заявява, че въззивното решение е правилно в частта му, в която предявените искове за изплащане на застрахователно обезщетение за търпени неимуществени вреди от страна на ищците са отхвърлени, поради което моли да не бъде допуснато до касационно обжалването в тази му част. Отправя евентуално възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение на насрещната страна.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното:
Касационните жалби са подадени от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и са процесуално допустими.
Производството е по искове, предявени от Д. Г. Д. и Л. Г. Д. срещу ЗД „Б. И. АД, с правно основание чл.432, ал.1 и чл.429, ал.3 КЗ - за заплащане на обезщетение в размер на по 100 000 лева за причинени неимуществени вреди - душевни болки и страдания поради смъртта на тяхната майка И. А. Г., настъпила на 02.11.2020г. вследствие на телесно увреждане - счупване на външния кондил на лявата голямопищялна кост, причинено й при ПТП, настъпило на 06.09.2020г. по вина на И. Г. - водач на лек автомобил „Ф. Ф. с ДК [рег. номер на МПС] , застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, сключена с ответника, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 09.06.2021г. до окончателното й заплащане. За да се произнесе, въззивният съд възприема установената фактическа обстановка, включително механизма на ПТП, реализирано на 06.09.2020г., при което лек автомобил „Ф. Ф. с ДК [рег. номер на МПС] , управляван от И. Г., с пътник в автомобила И. А. Г., навлиза в насрещната пътна лента и се е сблъсква челно с движещия се праволинейно в противоположна посока лек автомобил „Н. И. с рег. № LEOGA333, управляван от В. Ф. Бюкеле. В резултат от ПТП И. Г. получава фрактура на външния кондил на лявата голямопищялна кост, хоспитализирана е в УМБАЛ „Света А.“ АД - София на 07.09.2020г., подложена е на оперативно лечение, при което е извършена кръвна репозиция и метална остеосинтеза и е изписана на 14.09.2020г. Съдът приема за установено по категоричен начин, че 15 дни по-късно /на 29.09.2020г./ пострадалата Г. е приета по спешност във ВМА - МБАЛ - София с исхемичен мозъчен инсулт, като са налице доказателства за преживян от нея предходен инсулт и освидетелстване с експертно решение на ТЕЛК №0135 от 16.01.2013г. От ВМА Г. е изписана на 12.10.2020г. в стабилизирано състояние с възстановено гълтане и говор, но 28 дни по-късно умира, като при аутопсията са установени данни за залежаване и двустранна пневмония.
Апелативният състав, след анализ на доказателствата, вкл. решението на ТЕЛК от 16.01.2013г., с което е удостоверено, че наследодателката на ищците е преживяла исхемичен мозъчен инсулт с остатъчна десностранна хемипареза на 02.04.2012г.; че има и други заболявания: исхемична болест на сърцето - ритъмна форма, хронично предсърдно мъждене, артериална хипертония от 3- та степен, мозъчна форма; дегенеративно променен клапен апарат СЕ 1-0 /сърдечна недостатъчност/, за които й е определена пожизнено 72 % трайно намалена работоспособност, както и заключението на назначената в първоинстанционното производство КСМАТЕ в медицинската й част, съгласно което травматичното увреждане с произтеклото от него залежаване на пострадалата и развилият се втори съдовомозъчен инцидент са двата фактора, които действайки съвместно, са причинили усложнението от страна на белия дроб, довело до смъртта на пострадалата, както и заключението по назначената във въззивното производство повторна СМЕ и отговорите на вещите лица в о. с.з. от 11.03.2024г., че предпоставка за протичането на втория мозъчен инсулт не е фрактурата на крайника, а сърдечното заболяване на пострадалата - предсърдното мъждене и трептене, като бронхопневмонията се дължи на залежаването от травматичното увреждане от ПТП - фрактурата на крайника, от една страна и на обездвижването на дясната половина на тялото, последица от първия по време инсулт в 2012г., от друга страна, приема, че смъртта на Г. е резултат от комплексна причина - травматичното увреждане от ПТП и свързаното с него залежаване на пострадалата е елемент от тази причина.
За да отмени първоинстанционното отхвърлително решение, апелативният състав достига до извод, че са налице всички кумулативни предпоставки от фактическия състав на чл.432, ал.1 КЗ, вр. чл.45 ЗЗД. Като се позовава на решение №163/03.02.2021г. по гр. д.№ 123/2020г. на III г. о. на ВКС, решаващият състав намира, че когато деликтното поведение не е единствена причина за резултата и той настъпва от съвкупното действие на множество фактори, само един от които е то /деликтното поведение/, това не изключва деликтната отговорност, а само определя нейния обем. Обезщетението се определя според каузалния принос на поведението на делинквента за настъпването на вредите. Апелативният състав счита, че и в двете заключения на СМЕ травматичното увреждане от ПТП и свързаното с него залежаване на пострадалата е посочено като елемент от причината, довела до бронхопневмонията и леталния изход, поради което стига до извод, че травматичното увреждане е допринесло за смъртта на пострадалата Г., но в по-малка степен в съпоставка с другия елемент от причината - десностранната хемипареза след първия и втория инсулт. Каузалният принос на деянието на застрахования водач е определен на 1/3.
За да определи размера на дължимото обезщетение за причинените неимуществени вреди от деликта, решаващият състав възприема свидетелските показания на С. Д. /съпруга на Д. Д./, като приема, че отношенията между ищците и майката им са били много добри; живеели са в близост /всеки от ищците със семейството му - в двуетажна жилищна сграда, а тя - в допълнителна постройка в същия двор/; Г. се е грижела за внуците, помагала е в домакинството, събирала е семействата им за празниците. Синовете приели тежко загубата й, затворили се, скърбяли за нея, Л. станал по-лабилен. Като съобразява конкретните болки и страдания на всеки от ищците от загубата на майка им, съдържанието на връзката помежду им и социално икономическите условия в страната към момента на смъртта й, въззивният съд приема, че справедливите по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетения за неимуществени вреди се равняват на по 110 000 лева, а дължимите от застрахователя обезщетения при отчитане на каузалния пренос на увреждащото деяние на застрахования водач - на по 36 667 лева /1/3 от 110 000 лева/. Излага мотиви, че върху обезщетенията се дължи лихва за забава по чл.429, ал.2, т.2 КЗ, считано от датата на предявяване на застрахователната претенция – 09.06.2021г.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на въззивния съд.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Въпросът следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен.
По касационната жалба на ответника по делото ЗД „Б. И. АД:
Първата група процесуалноправни въпроси относно задължението на въззивния съд при постановяване на решението по спора да изложи мотиви, като обсъди всички доказателства и доводи на страните, са поставени с оглед наведените оплаквания, че въззивният съд е обсъдил изолирано двете заключения на СМЕ и не е анализирал доказателствата по делото в тяхната съвкупност, респективно не е обсъдил възраженията на ответника относно конкретните травми на пострадалата наследодателка на ищците, получени при процесното ПТП, респективно че те не са в причинно-следствена връзка с нейната смърт, настъпила по-късно. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени освен в цитираната от касатора съдебна практика, така и в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т. д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, че въззивният съд следва да изложи собствени мотиви, като дължи преценка на правнорелевантните факти след анализ на доказателствата, както и произнасяне по своевременно заявените възражения и доводи на страните.
В случая въззивният съд е възприел като безспорни част от фактите, установени от първоинстанционния съд, като е изложил мотиви по спорните обстоятелства, обсъдил е доказателствата, включително медицинската документация, както и заключенията на приетите в първоинстанционното и въззивното производство СМЕ, като е посочил кои факти счита за установени и кои не. Формирани са изводи относно възраженията на ответника, поддържани и във въззивното производство, включително относно получените при процесното ПТП травматични увреждания, множеството различни заболявания на пострадалата И. Г., както и последиците от втория мозъчен инсулт, респективно причинно-следствената връзка между различните болести и травми с развитата от залежаване бронхопневмония и последвалия летален изход. Решаващият съдебен състав е формирал краен извод за наличието на причинно-следствена връзка между произшествието и смъртта на И. Г. въз основа на съвкупен анализ на събраните по делото писмени доказателства и заключения на вещи лица. Извършената от него преценка е обстойно мотивирана в съответствие с правомощията му на инстанция по същество, като несъгласието на ответника с така направените изводи представлява по своето естество оплакване за неправилност, което обаче е относимо към самия касационен контрол, а не към основанията за допускането му.
Втората група въпроси, както и третият въпрос, свързани с причинно-следствената връзка като елемент от фактическия състав на деликта, са поставени твърде общо и теоретично, като не са съобразени и с изложените от въззивния съд мотиви. За да приеме, че е налице причинно-следствена връзка между процесното ПТП и смъртта на наследодателката на ищците, като елемент от фактическия състав на деликтната отговорност на виновния водач, решаващият състав, след обстоен анализ на доказателствата, стига до извод, че полученото при ПТП травматично увреждане заедно с произтеклото от него залежаване на пострадалата и развилият се втори съдовомозъчен инцидент са двата фактора, които действайки съвместно, са причинили усложнението от страна на белия дроб, довело до смъртта й. Съдът, възприемайки цитираната практика на ВКС, излага мотиви, че когато деликтното поведение не е единствена причина за резултата и той настъпва от съвкупното действие на множество фактори, само един от които е то /деликтното поведение/, това не изключва деликтната отговорност, а само определя нейния обем. Изрично сочи, че предпоставка за втория мозъчен инсулт не е фрактурата на крайника, а сърдечното заболяване на пострадалата /предсърдното мъждене и трептене/, но акцентира на обстоятелството, че бронхопневмонията се дължи на залежаването от травматичното увреждане от ПТП - фрактурата на крайника, от една страна и на обездвижването на дясната половина на тялото, последица от първия по време инсулт в 2012г., от друга страна. В резултат приема, че смъртта на наследодателката Г. е резултат от комплексна причина, като травматичното увреждане от процесното ПТП и свързаното с него залежаване на пострадалата е елемент от тази причина. Разрешението на съда относно наличието на причинно-следствена връзка между противоправното деяние и вредата не е в противоречие с цитираната от касатора съдебна практика, съгласно която причинната връзка не се предполага, а следва да бъде доказана; че тя е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпването на вредата, а тя е следствие на конкретно действие или бездействие на делинквента. Поставените въпроси обективират несъгласието на касатора с извода на решаващия състав за наличието именно на такава зависимост между травмите, получени от пострадалата при ПТП и смъртта й, т. е. за наличие на причинно-следствена връзка между деянието на застрахования водач на лекия автомобил и вредата, което не представлява основание за допускане на атакуваното решение до касационен контрол.
Настоящият съдебен състав намира, че не е налице и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 –т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
По касационната жалба на ищците по делото:
Първият поставен въпрос не отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като изисква преценка на конкретните факти по делото и анализ на доказателствата, които са относими към правилността на обжалвания акт. Правилността на изводите на въззивния съд е предмет на самия касационен контрол, но не е основание за допускането му. Вторият въпрос е поставен твърде общо и абстрактно, не е съобразен с мотивите на съда, като отговорът би бил напълно хипотетичен.
Касаторите не са обосновали и наличието на допълнителната предпоставка по т.1 и т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, като не са посочили конкретни актове на ВКС, КС на РБ и СЕС, с които въззивното решение е в противоречие.
Предвид изложеното, настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Никоя от страните не е представила списък по чл.80 ГПК и доказателства за направени разноски за отговор на касационна жалба, поради което такива не следва да се присъждат.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №587/16.05.2024г., постановено по в. гр. д. №2332/2023г. по описа на Апелативен съд-София.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.