Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 2992 от 14.12.2020 г. по в. гр. д. № 922/2020 г. на Благоевградския окръжен съд е потвърдено решение № 1310 от 10.02.2020 г. по гр. д. № 2496/2018 г. на Благоевградския районен съд, с което е бил отхвърлен предявеният от М. М. В., Л. С. А., М. П. А. и В. П. А. срещу „С. Ф. А” АД иск по чл.54, ал.2 ЗКИР за установяване правото на собственост на ищците на основание наследствено правоприемство и реституция по ЗСПЗЗ върху недвижим имот с площ от 0,590 дка, находящ се в землището на [населено място], местността „С. г.”, представляващ имот /проектен/ №. ............, имот пл. №. ........., при граници и съседи:. ...........,............,. .............

Въззивният съд е приел от фактическа страна следното:

С решение № 2916/18.04.2018 г. на ОСЗ Б. в полза на ищците, като наследници на А. Д. А., е възстановен имот с площ от 0,590 дка в землището на [населено място], местността „С. г.”, представляващ понастоящем проектен имот №. ........., бивш имот с пл. №. ...........

Бившият имот с пл. №. ........., възстановен на ищците, е част от УПИ.. –. ......., кв.. .. по плана на [населено място] от 2001 г., целият с площ 19 444 кв. м., за който на 04.05.2006 г. е съставен акт за частна държавна собственост на осн. чл. 147, т. 5 от ППЗДС отм.,

По кадастралната карта УПИ. .......... представлява ПИ с идентификатор. ...........

Този имот е продаден от държавата с договор за покупко - продажба от 05.01.2007 г. на купувача „С.” ООД. Впоследствие с нотариален акт №..., том. .., рег. №. ....., дело №. .., от 04.10.2007 г. „С.” ООД е продала имота на „С.” 2006 ООД, ведно с правото на строеж и всички приращения и подобрения в имота. С последващ нотариален акт №. .../2009 г. „С.” ООД е продала на „С.” 2006 ООД още шест сгради в имота.

С. З № КД-14-01-381/03.04.2012 г. на началника на С. Б. е одобрено изменение в КККР на [населено място], състоящо се в разделяне на ПИ с идентификатор №.......... на два броя нови имоти: ПИ с идентификатор №. ....... с площ 9779 кв. м. и ПИ с идентификатор №. .......... с площ 9278 кв. м. Променена е и номерацията на сградите в имотите.

С нотариален акт №. .., том. . рег. №. .., дело №. .. от 28.08.2012 г. „ С. 2006” ООД е продало на „С. Т. А” АД ПИ с идентификатор. .........., ведно с изградените в имота два броя двуетажни сгради с идентификатори. .......... и. ...........

Според вещото лице в УПИ..........., кв. 6 с площ 19400 кв. м. по плана на промишлената зона на [населено място] са били построени следните сгради и съоръжения: работилница ПТБ -1970 г.; дърводелски цех – 1970 г.; лаборатория на два етажа – 1990 г.; административна сграда на два етажа – 1968 г.; складова база БЦ - 1993 г.; складове – 1970 г.; склад и автоработилница – 1991 г.; склад гасена вар – 1970 г.; варово стопанство – 1981 г.; навес с рампа – 1970 г.; ковачница – 1970 г.; склад за цимент – 1970 г.; компресорно – 1970 г.; трафопост – 1970 г.; КПП кантар – 1970 г. В съдебно заседание вещото лице е посочило, че понастоящем почти всички сгради са съборени. Площта на възстановения имот, която попада в прилежащия терен на сграда, е 294 кв. м., като възстановеният имот и прилежащата част към сградите са отразени на комбинирана скица. При тези занни въззивният съд е приел, че предявеният иск е по чл.54, ал.2 ЗКИР, тъй като ищците искат да се установи, че са собственици на процесния имот на основание земеделска реституция и имотът да бъде нанесен в действащата кадастрална карта като част от ПИ с идентификатор №. ............. Ответникът е направил възражение за липса на предпоставки за възстановяване на имота по реда на ЗСПЗЗ, като е поискал да се извърши косвен съдебен контрол по реда на чл. 17, ал. 2 ГПК за материалната законосъобразност на реституционното решение. Прието е, че косвеният съдебен контрол върху акта за реституция е допустим, тъй като ответното дружество е трето лице, неучаствало в процедурата по възстановяване на собствеността и е придобило собственически права преди реституционното решение. Самото решение е валидно, издадено от компетентен орган, при спазване на установената форма и процесуалните правила на закона. В случая обаче е била налице материалноправна забрана за възстановяване правото на собственост върху процесната земя, съгласно разпоредбата на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ вр. с § 1в, ал. 1 ППЗСПЗЗ. От представените по делото актове за общинска собственост и от приетото заключение на вещо лице се установява, че в периода 1968 г. - 1991 г. процесният имот е бил застроен с множество сгради и съоражения, които са съществували и след 1991 г. според заключението на вещото лице. Видно от копие на кадастрален и регулационен план, одобрен със заповед № 1318 от 19.03.2001 г. /приложение 1/, в УПИ. .............., в който попада процесният имот, е налице комплексно застрояване на целия имот с общо шестнадесет сгради. Към допълнителното заключение на вещото лице е представено копие от кадастрален план изработен през 1997 г., видно от който сградите също са налични. Представените актове за общинска собственост също доказват застрояване на имота преди и към релевантния момент – приемане на реституционния закон през 1991 г. Затова съдът не споделя възраженията на ищците за липса на доказателства за застрояване на имота към 1991 г. Застрояването на целия имот представлява част от едно комплексно строителство върху терена, включващо множество сгради /по см. на § 1в, ал. 1 ДР ППЗСПЗЗ/, поради което е налице пречката на чл. 10б, ал. 1 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността. В тези случаи, за разлика от хипотезата на чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, законодателят не е предвидил изискване за законност на извършеното строителство, както и не се съдържа изискване за спазване процедури по отчуждаване на терена. Достатъчно е мероприятието на държавата да е реализирано, за да е отречена възможността за възстановяване на собствеността.

Прието е, че ищците не са станали собственици на процесния имот въз основа на решението на ОСЗ за възстановяване на собствеността поради неговата материална незаконосъобразност. Затова предявеният иск по чл. 54, ал. 2 ЗКИР е неоснователен.

Въззивният съд е приел, че за спора е ирелевантно дали ответникът е собственик на процесния имот на деривативно основание. За пълнота на изложението е посочено, че той не е могъл да стане собственик на заявеното от него евентуално първично основание – придобивна давност по чл.79, ал.2 ЗС, в качеството му на добросъвестен владелец. Давност може да тече от възстановяване правото на собственост, т. е. от настъпване на конститутивния ефект на решението на ОСЗГ, а този ефект настъпва с индивидуализиране на имотите, предмет на реституцията. Правилото е, че давност не тече против този, който не може да защити правото си. Възстановителното решение в случая е издадено през 2018 г., предвид на което изискуемият се от закона петгодишен срок за придобиване по давност на имота от добросъвестен владелец не е изтекъл и ответното дружество не е станало собственик на имота на това основание.

Прието е за ирелевантно и обстоятелството, че след като сградите са съборени към дата на издаване на възстановителното решение, процесният имот следва да се третира като незастроен и следователно не е била налице пречка за възстановяване на собствеността. Застрояването на имота като пречка за възстановяването е релевантно не към датата на издаване на възстановителното решение, а към датата на влизане в сила на реституционния закон – ЗСПЗЗ, т. е. към дата 01.03.1991 г. Последващото съществуване на сградите е ирелевантно. Съдът се е позовал на решение № 475/06.12.2012 г., постановено по гр. дело № 472/2012 г. I г. о, ГК. Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ищците М. М. В., Л. С. А., М. П. А. и В. П. А..

Жалбоподателите считат, че въззивният съд е нарушил процесуалния и материалния закон. Съдът не се произнесъл по съдържащи се във въззивната жалба оплаквания и доводи срещу неправилни изводи на първоинстанционния съд: че към момента на колективизацията процесният имот не е имал качеството на земеделска земя; че не е била налице пречката на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността, тъй като към момента на влизане в сила на реституционния закон имотът не е бил застроен със сгради, нито е бил прилежащ терен на такива сгради; че дори в имота да е съществувал бетонов център, реституцията е следвало да се преценява с оглед разпоредбата на чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ; че по въпроса за съществуването на сгради към 1991 г. съдът е основал решението си на косвени доказателства, които не са достатъчни за такъв извод. Въззивното решение противоречало на ТР № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС, тъй като ответното дружество е придобило правата си след образуване на реституционното производство. Неправилен бил и изводът на съда, че в случая е имало пречка по чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността. Към момента на постановяване на реституционното решение сгради № 15, 16 и 20 по заключението на вещото лице не са съществували и нямало как процесният терен да бъде прилежаща площ към тези сгради. Но дори да са съществували, според вещото лице прилежащ терен за тези сгради е само 294 кв. м., а процесният имот е 590 кв. м. Алогично и в противоречие с целите на реституционния закон било да се преценява дали към 1991 г. имотът е бил застроен. Нямало доказателства по делото имотът да е задоволявал държавни или обществени нужди, противопоставими на правата на бившите собственици.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси:

1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните;

2. Длъжен ли е въззивният съд, независимо дали възприема или не експертното заключение, дори и когато страната не е направила възражение срещу него, да изложи собствени мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата;

3. Може ли да се осъществи пълно и главно доказване на годината на построяване на сграда само въз основа на косвени доказателства – вписвания в актове за общинска собственост;

4. Допустим ли е косвеният съдебен контрол върху административен акт за реституция, претърпял пряк съдебен контрол спрямо гражданскоправни субекти, неучаствали в административния процес, които черпят права от държавата;

5. При преценката дали дадено строителство или реализирано мероприятие е пречка за възстановяване по чл.10б ЗСПЗЗ, следва ли да се вземе предвид дали същото е извършено от държавата и дали е предназначено за задоволяване на държавни или обществени нужди;

6. При упражняване на косвен съдебен контрол за законосъобразност на решението на поземлената комисия следва ли да се отчете както проведеното мероприятие, което не позволява възстановяване на собствеността, така и наличието на незастроена част, в която е възможно решението на поземлената комисия да е законосъобразно и да е произвело конститутивно действие.

Основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа по следните въпроси:

1. Налице ли са пречки за реституция по чл.10б ЗСПЗЗ, когато към момента на приемане на реституционния закон – 1991 г. част от подлежащия на възстановяване недвижим имот е представлявал прилежащ терен към сгради или извършени мероприятия, но към момента на постановяване на реституционното решение същите са съборени и мероприятието, към което имотът е имал обслужващо значение, не функционира и не осъществява дейност;

2. Ирелевантно ли е за чл.10б ЗСПЗЗ обстоятелството, че сградите, към които възстановеният имот е имал характер на прилежащ терен, не съществуват и производственото мероприятие не функционира към момента на постановяване на реституционното решение.

И на последно място – поддържа се основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност. Изводът на въззивния съд, че към 1991 г. процесният имот е бил застроен и това е пречка за възстановяване на собствеността, бил явно необоснован, тъй като бил базиран само на записвания в акта за общинска собственост и тъй като по делото било установено, че не е бил застроен към 1991 г., а само част от него е представлявал прилежаща площ към конкретни сгради.

Ответникът „С. Ф. А” АД оспорва жалбата. Развива подробни доводи в подкрепа на виждането си, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и че жалбата е неоснователна по същество.

Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решение на въззивен съд по иск за собственост, което е в обхвата на касационния контрол, без оглед цената на иска – чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не е налице противоречие между обжалваното решение и практиката на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора твърдения, възражения и доводи на страните. Съдът се е произнесъл по правния спор в неговата цялост, като е разгледал конкурентните права на двете насрещни страни и е обосновал извода си, че не следва да се зачете материалната законосъобразност на реституционното решение, от което черпят права ищците, поради пречката на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ. Необсъждането на оплакване във въззивната жалба срещу несъществен мотив на първоинстанционното решение, който няма никакво значение за крайния изход на делото /че към момента на колективизацията процесният имот не е имал земеделски характер/, не може да се възприеме като нарушение на въззивния съд, сочещо на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по първия въпрос от изложението към касационната жалба. На следващо място – съдът е изложил мотив, че релевантният момент, към който се преценява дали имотът е застроен, т. е. дали има мероприятие по чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, е моментът на влизане в сила на реституционния закон – 01.03.1991 г. По този начин съдът е отхвърлил довода във въззивната жалба, че след като сградите вече са съборени, то процесният имот не е техен прилежащ терен и съответно – че няма пречка за възстановяване на собствеността. От значение е състоянието на имота към 1991 г., а не последващото състояние, когато сградите вече са съборени. Изрично е прието, че последващото съществуване на сградите е ирелевантно, като съдът се е позовал и на практика на ВКС. На следващо място - на довода на въззивниците, че процесният имот е бил незастроен и затова не е имало пречка за възстановяването му, въззивният съд е противопоставил мотив, че в целия УПИ........, който е с площ от 19444 кв. м. и който включва процесния имот с площ от 590 кв. м., е било осъществено комплексно мероприятие на държавата, което е пречка по чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността, т. е. – че процесният имот не може да бъде разглеждан самостоятелно, а като част от по-голям имот, в който като цяло е осъществено мероприятие на държавата, препятстващо възстановяване на собствеността. И на последно място - не може да се възприеме като отклонение от задължението за обсъждане на доводите на страните липсата на мотиви на съда по виждането на въззивниците, че след като в УПИ. ........... е имало изграден бетонов възел, то следвало да се преценява разпоредбата на чл.10, ал.7, а не на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ. Този довод е несъществен, а освен това е в противоречие с трайно установената съдебна практика, включително и на ВКС, че основанието по чл.10, ал.7 ЗСПЗЗ предполага строителство от физическо лице, а извършеното комплексно мероприятие на държавата попада в приложното поле на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ - решение № 1200 от 13.07.2004 г. на ВКС по гр. д. 585/2003 г., IV г. о., решение № 219 от 20.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 807/2010 г., I г. о., решение № 164 от 26.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 5800/2015 г., I г. о., решение № 410 от 15.05.2000 г. на ВКС по гр. д. № 1504/99 г., IV г. о.

Въпрос № 2 е свързан с виждането на жалбоподателите, че съдът безкритично е възприел заключението на вещото лице, според което в периода 1970 г. – 1990 г. в УПИ. ......... са били построени редица сгради и съоръжения и процесният имот представлява прилежащ терен към сгради № 15, 16 и 20. Доколкото заключението се основава на неопровергани официални свидетелстващи документи – актове за общинска собственост, в които са посочени годините на построяване на отделните сгради, кредитирането на това заключение от въззивния съд не може да се приеме за безкритично. Съдът е действал в съответствие с практиката на ВКС, свързана с втория въпрос, според която заключението на вещото лице се преценява съобразно всички доказателства по делото, като се отчита неговата пълнота, яснота и обоснованост. Само когато не възприема заключението на вещото лице, съдът е длъжен да изложи подробни мотиви кое налага това.

По въпрос № 3 следва да се има предвид практиката на ВКС, отразена например в решение № 67 от 16.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3533/2016 г., II г. о., че актът за общинска собственост, съставен по надлежния ред и форма, има качеството на официален свидетелстващ документ, който само констатира собствеността на общината, без да я поражда; че актът се ползва с обвързваща материална доказателствена сила само за отразените в него факти, а за собствеността на общината следва да му се признае легитимиращо действие. От тези общи указания следва, че когато в изпълнение на своите задължения актосъставителят е посочил годината на изграждане на актуваната сграда, това удостоверяване се ползва с материална доказателствена сила, която е обвързваща за съда, освен ако не е оборена. Следва да се има предвид и приетото в т.2Г на Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. на ВКС по т. д. № 4/2014 г., ОСГК, че фактът на предоставяне на един имот за стопанисване и управление на държавно предприятие може да се установява и с актове за държавна собственост, т. е. актовете за държавна собственост са доказателство за удостоверени в тях обстоятелства, въпреки че като документи не удостоверяват пряко тези обстоятелства. Същото важи и за актовете за общинска собственост. В настоящия случай за изградените в УПИ. ......... сгради са съставени актове за частна общинска собственост от 1997 г. Бланката на актовете съдържа графа „Вид и описание на имота“, в която се изисква посочване на годината на построяване на сградите. Ето защо попълването на конкретната година на построяване на сградите е в рамките на удостоверителната компетентност на актосъставителя и съответно – в тази част актът има материална доказателствена сила.

Посочената от жалбоподателите практика на ВКС във връзка с въпрос № 3 е за условията, при които определен факт може да се докаже с косвени доказателства - решение № 226 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 921/2010 г., IV г. о., решение № 223 от 16.11.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1626/2016 г., I г. о., решение № 31 от 9.03.2012 г. на ВКС по гр. д. № 502/2011 г., III г. о., решение № 841 от 19.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 3530/2008 г., II г. о. В нито едно от тези решения обаче не са изложени разсъждения за доказателственото значение на отбелязване в акт за държавна или за общинска собственост на годината на построяване или въвеждане в експлоатация на актуваната сграда. Ето защо не може да се приеме, че е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК между обжалваното решение и тази практика на ВКС, което да обуслови допускане на касационно обжалване.

Въпрос № 4 съдържа в себе си предпоставка, каквато в настоящия случай не е налице, а именно – върху административния акт за реституция да е бил упражнен пряк съдебен кантрол. В настоящия случай ищците се позовават на права, пряко произтичащи от позитивно решение № 2916/18.04.2018 г. на ОСЗ Б. за възстановяване на собствеността върху процесния имот. Такова решение не е изключено от косвения съдебен контрол по чл.17, ал.2 ГПК, който съдът може да упражни, разрешавайки спор за собственост върху възстановения имот, по който спор страна е трето лице, неучаствало в административното производство по възстановяване на собствеността. Практиката на ВКС, на която се позовават жалбоподателите, е неотносима към спора по настоящото дело. Това са втората част на ТР № 5/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС; решение № 103 от 05.12.2017 г. по гр. д. № 5135/2016 г. на ВКС, II-ро г. о.; решение № 67 от 10.04.2014 г. по гр. д. № 5615/2013 г. на ВКС, I-во г. о. и решение № 96 от 27.06.2016 г. по гр. д. № 4487/2014 г. на ВКС, II-ро г. о. Изрично в ТР № 5/14.01.2013 г. по тълк. д. № 5/2011 г. на ОСГК на ВКС е прието, че при спор за собственост държавата не е обвързана от постановен административен акт за възстановяване право на собственост върху земеделски земи и гори по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ и върху такъв акт е допустимо упражняването на косвен съдебен контрол по чл. 17, ал. 2 ГПК. Прието е, че държавата е обвързана от съдебното решение за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи и гори по реда на ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ. Прието е, че е недопустимо е упражняването на косвен съдебен контрол за нищожност на административен акт за възстановяване на земеделски земи и гори по предявен иск за собственост от или срещу държавата, когато върху него е упражнен пряк съдебен контрол. В същия смисъл са и решенията на тричленни състави на ВКС. В настоящия случай върху решението за реституция, от което се ползват ищците, не е бил упражняван пряк съдебен контрол, затова не е изключен косвеният съдебен контрол, съгласно първата част на посоченото тълкувателно решение. Пряк съдебен кантрал би имало само ако административният орган е постановил отказ за възстановяване на собствеността и този отказ е отменен от съда в производство по чл.14, ал.3 ЗСПЗЗ. Настоящият случай не е такъв. По изложените причини въпрос № 4 не е обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС и по него не може да се допусне касационно обжалване. Отделно от това – въззивното решение е в съответствие с първата част на посоченото тълкувателно решение, която сочи допустимост на косвения съдебен контрол, когато не е бил упражнен пряк съдебен контрол върху решението на административния орган.

Жалбоподателите поставят въпрос № 5, водени от идеята, че при преценката на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ съдът трябва да изследва каква е конкретната държавна или обществена нужда, която задоволява осъщественото мероприятие в имота и дали тя е важна и съответно – противопоставима на правата на бившите собственици. Основават се на практика на ВКС - решение № 1082 от 5.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 2570/2007 г., II г. о, решение № 100 от 5.07.2018 г. на ВКС по гр. д. № 1687/2018 г., I г. о.; решение № 1202 от 29.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3921/2007 г., III г. о., решение № 329 от 11.10.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1277/2010 г., решение № 201 от 30.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 79/2009 г., II г. о., решение № 277 от 12.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1140/2010 г., II г. о., решение № 475 от 6.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 472/2012 г., I г. о., определение № 1238 от 20.12.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1446/2010 г., I г. о. В тази практика обаче не се съдържа указание при прилагането на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ да се изследва държавната и обществена нужда и дали тя е важна или не. Единствено в решение № 1202 от 29.12.2008 г. на ВКС по гр. д. № 3921/2007 г., III г. о., съставът на ВКС пряко обвързва разпоредбите на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ и чл.24, ал.2, 3 и 4 ЗСПЗЗ и приема, че има някаква несъвместимост вежду чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ и използването на процесния имот за отдаване под наем от поделение на Министерство на транспорта. Това решение обаче е изолирано, а освен това е постановено при действието на отменения ГПК. Също и в решение № 201 от 30.06.2010 г. на ВКС по гр. д. № 79/2009 г., II г. о. се прави връзка между чл.10б, ал.1 и чл.24, ал.2, 3 и 4 ЗСПЗЗ, но не в контекста, който сочат жалбоподателите. Практиката на ВКС по чл.290 ГПК е категорична – при преценката на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ се изследва само дали има мероприятие на държавата по смисъла на §1в, ал.1 и 2 от ДР на ППЗСПЗЗ. Общественият интерес на това мероприятие не е негов съществен белег, но следва да се има предвид, че обикновено той съществува, тъй като дори и търговската дейност на държавата е в обществен интерес. В настоящия случай данните по делото са, че процесният имот попада в по-голям терен, в който преди 1991 г. е осъществено мероприятие на държавата с множество производствени сгради и това е достатъчно, за да се приеме наличие на пречката по чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността. Като е приел това, въззивният съд е постановил решението си в съответствие с практиката на ВКС по прилагането на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ.

Въпрос № 6 жалбоподателите поставят поради обстоятелството, че според заключението на вещото лице площта от процесния имот, която попада в прилежащия терен на сгради № 15, 16 и 20 – склад за цимент и автоработилница, ковачница и работилница ПТБ, е 294 кв. м., а целият възстановен имот е 590 кв. м., т. е. има част от него, която не е застроена и не е прилежаща площ към сгради. Като приел, че по отношение на целия имот е налице пречката на чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ, а не само по отношение на 294 кв. м. от него, въззивният съд действал в противоречие с решение № 77 от 09.03.2010 г. по гр. д. № 4209/2008 г. на ВКС, I-во г. о.; решение № 457 от 09.12.2011 г. по гр. д. № 1591/2010 г. на ВКС, I-во г. о. и решение № 102/10.06.2015 г. по гр. д. № 386/2015 г. на ВКС.

Не съществува противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС, което да обуслови допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Първите две решения са постановени по случаи, които напълно се различават от настоящия. Там пречка по чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ съставлява само една сграда - общежитие в първото решение и дърводелски цех във второто, т. е. не се касае за комплексно мероприятие от множество сгради, както е в настоящия случай. В първото от посочените решения, свързано и с решение № 51/11.03.2011г. по същото дело, застроената и прилежащата площ на общежитието е 1221 кв. м., но остава свободна площ от 1153 кв. м., за която е прието, че не е налице пречката по чл.10б, ал.1 ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността. Във второто решение е прието, че съдът не е изследвал каква част от възстановения имот, който е с площ от 2860 кв. м., представлява застроена и прилежаща площ на дърводелския цех, но това обстоятелство се е оказало без значение по конкретното дело заради необходимостта да се приложи разпоредбата на §6, ал.6 ЗППДОП отм., Разликата в конкретните обстоятелства по настоящото дело от една страна и посочените две решения на ВКС обуславя и различния подход на съда, като същевременно изключва възможността за противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Другото решение № 102 от 10.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 386/2015 г., I г. о., най-добре илюстрира тази разлика в хипотезите. В него изрично е посочено, че е налице пречка за реституция в хипотезите, при които, макар върху конкретния имот да няма изградени постройки и съоръжения, същият попада в очертанията на терен, включващ и други имоти, зает от проведено единно комплексно мероприятие. Настоящият случай е точно такъв, затова обжалваното въззивно решение е в пълно съответствие с посочения извод, направен в решението на ВКС.

Не е налице и поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Няма колебание в практиката на ВКС, че предпоставките за реституция по ЗСПЗЗ, съответно – наличето на пречки по чл.10б, ал.1 ЗС, се преценяват към момента на влизане в сила на реституционния закон. Затова е ясно, че след като към 1991 г. върху бившата земеделска земя е било осъществено мероприятие на държавата, включващо построени сгради, то е налице пречка за реституция, независимо от това, че в един по-късен момент тези сгради може и да са съборени. Ищците не могат да черпят благоприятни последици за себе си от факта, че съществувалите към 1991 г. сгради в УПИ. ...........са съборени от новия собственик на имота, който го е придобил по транслативна сделка от държавата.

Основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, представлява квалифицирана форма на неправилност на съдебното решение, която може да се установи при пръв прочит, без навлизане в обсъждане на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е налице при грубо нарушение на закона, когато той е приложен в неговия обратен смисъл, приложена е несъществуваща или отменена норма или не е приложена императивна правна норма. Основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК обхваща и явната необоснованост, когато грубо са нарушени правилата на формалната логика. В настоящия случай въззивното решение не страда от тези пороци и не може да се допусне до касационно обжалване на това основание.

При този изход на делото на ответника „С. Ф. А” АД следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК вр. чл.37 ЗПП и чл.25, ал.1 НЗПП в размер на 300 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2992 от 14.12.2020 г. по в. гр. д. № 922/2020 г. на Благоевградския окръжен съд.

ОСЪЖДА М. М. В. от [населено място], [улица], Л. С. А. от [населено място], уел.”Д. Г.” № 32, вх.Б, ет.4, ап.6, М. П. А. от [населено място], [улица] В. П. А. от [населено място], уел.”Д. Г.” № 32, вх.Б, ет.4, ап.6, да заплатят на „С. Ф. А” АД, ЕИК 040823148, със седалище и адрес на управление [населено място], [улица], сумата от 300 лв. юрисконсултско възнаграждение.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: