Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на ищеца Л. П. и един от ответниците - М. С. против решение № 1004/15.05.2020 г. по т. д.№ 185/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е отменено решение № 1741/04.10.2019 г. по т. д.№ 4200/2011 г. на Софийски градски съд и вместо това въззивният съд е допуснал поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 665/29.03.2018 г. по т. д.№ 4200/2011 г. на Софийски градски съд, като на предпоследен ред на стр.24 от решението, след думите „ с площ от 65 кв. м. е добавил „както и иска с правно основание чл.40 ЗЗД, за обявяване недействителността на същия договор, като сключен при споразумяване във вреда на представляваното дружество„.

Касаторът М. С. оспорва правилността на въззивното решение, като счита, че иск с правно основание чл.40 ЗЗД, какъвто по същество, с допуснатата поправка на очевидна фактическа грешка въззивният съд е приел да е бил предявен, приформирана от първоинстанционния съд воля за отхвърлянето му, не е предявен срещу никой от ответниците. Касаторът се позовава на въззивната жалба на самия ищец срещу първоинстанционното решение по чл.247 ГПК, с което е отказано отстраняване на очевидна фактическа грешка, в която същият сочи договарянето във вреда на представляваното дружество „Лапис„ ЕООД, по смисъла на чл.40 ЗЗД, в относимост към твърдението си за нищожност на сключената от същото разпоредителна сделка с ответника М. С., поради противоречие с добрите нрави – предвид нееквивалентност на насрещните престации, както е коментирал доводите за договаряне във вреда на представлявания и първоинстанционният съд. Акцентира на обстоятелството, че самата искова молба, макар формално да посочва чл.40 ЗЗД и да навежда довод, че атакуваната сделка е сключена във вреда на дружеството – продавач / представлявано от едноличния собственик и управител на същото към този момент, поради което се касае за органно, а не договорно представителство /, не формулира обстоятелствена част и петитум на самостоятелен иск с правно основание чл.40 ЗЗД, а с допълнителна искова молба ищецът изрично сочи действията във вреда на дружеството – продавач, от страна на представляващия го управител Е. И., конституирана като съответник, да са довели до нищожност, поради противоречие с добрите нрави, по какъвто иск, с правно основание чл.26 ал.1 пр.2 ГПК се е произнесъл първоинстанционния съд. Касаторът се позовава на обстоятелството, че иск по чл.40 ЗЗД не е обявен и с доклада на съда, срещу което ищецът не е възразил.

Постъпил е отговор от ищеца Л. П., който оспорва касационната жалба и наличието на основание за допускане на касационното обжалване, поради необоснованост на общ и допълнителен селективен критерий за това.

Касаторът Л. П. обжалва въззивното решение, като видно от обстоятелствената част на касационната жалба оспорва извода за формирана от първоинстанционния съд воля за отхвърляне, вместо уважаване, на иска по чл.40 ЗЗД, в какъвто смисъл е допълнено, макар от въззивния съд, първоинстанционното решение, въпреки че не коментира обосноваността на предпоставките, за допускане на поправка на очевидна фактическа грешка по реда на чл.247 ГПК с това й съдържание, които единствено са в обхвата на настоящия касационен контрол, а основателността на претенцията по чл. 40 ЗЗД по същество.

Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл.283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

За да се произнесе, настоящият състав съобрази следното:

С решение № 665/29.03.2018 г. по т. д.№ 4200/2011 г. на Софийски градски съд са отхвърлени предявените от Л. П. против „Лапис„ ЕООД и М. Й. С. искове, с правно основание чл.26 ал.1 пр. първо и второ ЗЗД, за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, както и предявените в евентуалност срещу „ Лапис „ЕООД искове, с правни основания чл.125 ал.3 вр. с чл.127 ТЗ и чл.133 ТЗ, като последните не са от значение за настоящото произнасяне. В мотивите на съдебното решение - стр. 18 – първоинстанционният съд е изложил пространни съображения относно фактическият състав на недействителността по чл.40 ЗЗД, съгласно ТР № 5/12.12.2016 г. по тълк. дело № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС.Оидно изхождайки от субективния елемент – споразумяване между представителя и насрещната страна по договора, за увреждането на представлявания, предпоставящо недобросъвестност на двамата - като е приел, че наличието на такава не се явява доказано към момента на сключването на атакуваната сделка, съдът е формирал единствено извод за недоказана нищожност на сделката, поради „накърняване на добрите нрави„. В образуваното и проведено производство, по въззивна жалба на ищеца срещу първоинстанционното решение, вместо постановяване на решение, въззивният съд е отменил определението за ход на устните състезания и обосновал наличие на очевидна фактическа грешка в първоинстанционния акт – липса на произнасяне с диспозитив, по формирана от съда в мотивите воля за неоснователност на предявен иск, с правно основание чл. 40 ЗЗД, Така с определение № 2710/07.08.2019 г. по т. д.№ 417/2019 г. Софийски апелативен съд е върнал делото на Софийски градски съд, за отстраняване на очевидна фактическа грешка.

С решение №1741/04.10.2019 г. по т. д.№ 4200/ 2011 г. Софийски градски съд е отказал да допусне поправката, като е посочил, че не се е считал сезиран с нарочен иск, с правно основание чл. 40 ЗЗД. Мотивите на стр.18 от решението, макар препращащи към чл.40 ЗЗД, са наведени в относимост на предявените искове за нищожност на разпоредителната сделка единствено на основанията по чл.26 ал.1 ЗЗД, в частност – поради накърняване на добрите нрави. Позовал се е и на липсващ петитум на такъв иск, както и на незаплатена държавна такса по такъв иск.

Решението е обжалвано от ищеца и с тук атакуваното решение, въззивният съд е отменил решение №1741/04.10.2019 г. по т. д.№ 4200/ 2011 г. Софийски градски съд и допуснал констатираната от самия него поправка на очевидна фактическа грешка, с което по същество е формиран, като неразделна част от първоинстанционното решение, отхвърлителен диспозитив по такъв иск.

В изложението по чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК касаторът М. С. формулира следните въпроси: 1/ Допустимо ли е въззивният съд, с допускането на поправка на очевидна фактическа грешка на първоинстанционния съд, да излезе извън предмета на делото и в диспозитива на решението да добави непредявен иск? и 2/ Допустимо ли е по пътя на очевидна фактическа грешка, от изложени доводи по чл.40 ЗЗД в обстоятелствената част на иска, но в подкрепа на твърденията на търсената от страната нищожност по чл.26 ЗЗД, въззивният съд да приеме, че е предявен самостоятелен иск? Въпросите са обосновавани в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с решения по гр. д.№ 54/2012 г. на І г. о. и по т. д.№ 196/2011 г. на І т. о. на ВКС, както и с позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Алтернативно се сочи и очевидна неправилност, по чл.280 ал.2 пр. трето ГПК, предвид грубо нарушаване на процесуалните правила от въззивния съд.

Формулираните въпроси не удовлетворяват изискването за правни, тъй като не кореспондират с решаващите мотиви на въззивния акт, а се основават на фактическите му, според касатора, правни последици - произнасяне по непредявен иск, в противоречие с диспозитивното начало в процеса. В обхвата на дължимата преценка, с оглед правното основание на произнасянето – чл.247 ГПК – е не дали е бил или не предявен самостоятелен иск по чл.40 ЗЗД, а дали – независимо от действителния предмет на производството - първоинстанцнионният съд е разгледал такъв иск, формирал е воля за неговата основателност или не, но е пропуснал да я материализира в диспозитива на съдебното решение. Поради това и обстоятелството, дали произнасяйки се по реда на чл.247 ГПК, въззивният съд е допуснал нарушение на принципа на диспозитивното начало, би било релевантно при преценка на допустимостта на произнасянето му, по въззивна жалба срещу първоинстанционното решение, неразделна част от която става и решението за поправка на очевидна фактическа грешка. Отделно от това са необосновани сочените допълнителни селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1 ГПК - цитираната съдебна практика не третира спорната хипотеза, както и с формалното позоваване на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, доколкото и съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС хипотезата предпоставя посочване на непълна, неясна или противоречива правна норма, чието тълкуване се явява от значение за отговор на въпросите.

Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение, доколкото само от мотивите на същото е неустановима неправилност в преценката за наличие на допусната очевидна фактическа грешка, с оглед препращането към мотивите на първоинстанционното решение по съществото на спора.

В изложението по чл. 284 ал.3 ГПК, касаторът Л. П. формулира следните въпроси: 1/ Нищожно ли е решение на първоинстанционния съд, в което съдът не се съобразява с указанията на въззивния съд, а постановява решение в противоречие с указанията на въззивния съд? Трябва ли в този случай първоинстанционният съдия да си направи отвод? ;2/ Недопустимо ли е съдебно решение, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка? ; 3/Допустимо ли е чрез производството по чл.247 ГПК да се извърши промяна в диспозитива на съдебното решение, която променя смисъла на диспозитива на решението? ; 4/ Допустимо ли е въззивният съд по своя инициатива да постанови определение, с което връща делото на първоинстанционния съд за поправка на очевидна фактическа грешка по реда на чл.247 ГПК, когато не е сезиран с искане за това? Нарушава ли се принципа за състезателното начало, прогласен в чл. 8 ГПК в този случай? - всички въпроси са обосновавани с формалното цитиране на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК.

Първият въпрос се отнася до твърдян порок на първоинстанционното решение, който е бил въведен с въззивната жалба на страната срещу решението на СГС, с което е отказана поправка на очевидна фактическа грешка, като се основава на довода, че първоинстанционният съд е бил обвързан със задължителни указания на въззивния - за допускане на поправката, както и че несъгласието му с това е предпоставяло отвод на съдията. Въпросът е изначално правно неиздържан, тъй като по начало несъобразяването на задължителни указания на контролиращата инстанция обуславя процесуално нарушение на съда, евентуално водещо до неправилност, не и до нищожност на съдебния акт. Доколкото касаторът вероятно извежда нищожността от незаконосъобразен състав на съда, постановил решението, поради неизвършен отвод, чл.22 ГПК не предвижда като основание за такъв несъгласие със задължителните указания на по-горната инстанция. Това са впрочем и съображенията на въззивния съд, произнесъл се по довода на страната във въззивната жалба – за нищожност. Дори формално да се счете за обосновал общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, въпросът не е обоснован с допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, съгласно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/2010 г. по тълк. дело №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, Чл. 247 ГПК и чл.22 ГПК не са неясни, непълни или противоречиви правни норми, а формулираният въпрос търси отговор в директно противоречие със съдържанието им.

Третият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, по съображения идентични с изложените, във връзка с поставените в изложението към касационната жалба на М. С., въпроси: не кореспондира с решаващите мотиви на въззивния акт, относно предпоставките за допускане поправка на очевидна фактическа грешка, по реда на чл. 247 ГПК, а се основава на фактическите правни последици от произнасянето - по непредявен иск, в противоречие с диспозитивното начало в процеса.

Вторият и третият от въпросите се отнасят до допустимостта на въззивното решение, за която настоящият съд следи служебно и без необходимост от формулиране на правен въпрос.

Касационното обжалване, по всяка от двете касационни жалби, следва да се допусне, поради вероятна недопустимост на въззивното решение, предвид произнасяне в разрив с легитимираните за иницииране на производството по чл.247 ГПК лица, доколкото искане за поправка на очевидна фактическа грешка по чл.247 ГПК не е предявено от някоя от страните, нито е служебно инициирано от постановилия поправяното решение съд.

Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1004/15.05.2020 г. по т. д.№ 185/2020 г. на Софийски апелативен съд

, по касационните жалби на М. С. и Л. П..

УКАЗВА на всеки от касаторите, в едноседмичен срок от уведомяването, да представи доказателство за платена по сметка на ВКС държавна такса от 40 лева.

След представяне на доказателство за плащането или изтичането на срока, делото да се докладва на Председателя на І т. о. на ВКС – за насрочване или на състава – за прекратяване.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: