О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 60468
София,10.06.2021 год.
Върховният касационен съд на Р. Б, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на тридесет и първи май през две хиляди двадесет и първа година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: В. И
ЧЛЕНОВЕ: М. Ф
Д. П
като разгледа докладваното от съдия Попколева гр. дело № 832 по описа за 2021 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на „С. К“ ЕООД, чрез адв. Д. против решение № 260105/30.11.2020 г. по в. гр. д. № 741/2020 г. на Окръжен съд Пазарджик, с което е потвърдено решение № 260034/04.09.2020 г. по гр. д.№ 1323/2020 г. на Районен съд Пазарджик, с което на основание чл.344, ал.1, т.1 КТ е признато за незаконно уволнението на Б. А. П. и е отменена заповед № 01/04.06.2020 г., издадена от управителя на „С. К“ ЕООД, с която трудовото правоотношение между страните е прекратено поради дисциплинарно уволнение на работника.
Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване.
Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа неправилност на същото поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуални норми и необоснованост. Твърди се, че съгласно практиката на ВКС, вкл. и задължителна такава – Тълкувателно решение № 2 от 23.11.2012 г. по тълк. дело № 2/2012 г. на ОСГК, при наличието на конкуренция между насрещни волеизявления за прекратяване на трудовото правоотношение, от значение е това, чиито фактически състав е настъпил по-рано. В конкретния случай обаче въззивният съд е дал разрешение в противоречие с тази практика и не е отчел факта, че волеизявлението на работника за едностранно прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл.327, ал.1, т.2 КТ е отправено до работодателя след като е започнала процедурата за налагане на дисциплинарно наказание на работника. На следващо място са изложени и доводи, че при спор относно законността на наложеното наказание, съдът е длъжен да извърши преценка за съответствието между наложеното наказание и извършеното нарушение, като вземе предвид тежестта на последното, обстоятелства, при които е извършено, както и поведението на работника или служителя.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът не е формулирал правни въпроси във връзка с поддържаните допълнителни критерии на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Ответната страна по жалбата – Б. П., чрез пълномощника си адв. Ц. е депозирала отговор, в който поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като от страна на касатора не са формулирани правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, които да са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС или да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен иска с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ, въззивният съд е приел следното от фактическа страна: наличие на трудово правоотношение между страните на основание трудов договор № 3/30.09.2013 г., по силата на което ищцата е заемала длъжността „ ръководител-транспорт“ в ответното дружество, с място на работа – месокомбинат в [населено място], обл. П.; получено от ищцата на 21.05.2020 г. уведомление, с което от работодателя са поискани обяснения за неявяването й на работа, считано от 15.03.2020 г.; отправено на същата дата от ищцата до работодателя изявление, че за периода от 15.03.2020 г. до 21.05.2020 г. не е отсъствала от работното си място, като едновременно с това е изпратила и заявление, получено от работодателя на 22.05.2020 г., за прекратяване на трудовия договор без предизвестие на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ поради неплащане на дължимото й трудово възнаграждение за периода от м.11.2019 г. до м.05.2020 г. вкл., както и за м. юни 2019 г.; при извършена на 29.05.2020 г. справка в ТД на НАП – Пловдив, ищцата установила, че трудовият й договор е прекратен на 22.05.2020 г., след което на 02.06.2020 г. е депозирала молба до работодателя да и бъде заверена и върната трудовата книжка, както и да й бъде предоставен екземпляр от заповедта за прекратяване на трудовия договор; издадена на 04.06.2020 г. заповед за налагане на основание чл.190, ал.1, т.2 вр. чл.187, ал.1, т.1 КТ на дисциплинарно наказание „уволнение“ на ищцата за неявяване на работа в периода от 16.03.2020 г. до издаване на заповедта, връчена й на 08.06.2020 г. При така установените факти съдът е достигнал до извод, че в конкретния случай трудовото правоотношение между страните е прекратено на основание чл.327, ал.1, т.2 КТ с едностранно изявления на ищцата П., считано от 22.05.2020 г., когато последното е достигнало до работодателя, позовавайки се на разпоредбата на чл. 335, ал.2, т.3 КТ. Посочил е, че едностранното писмено изявление на работника за прекратяване на трудовото му правоотношение на някое от основанията на чл.327, ал.1 КТ води до автоматично прекратяване на трудовото правоотношение от момента на получаването му от работодателя, независимо от това дали е налице посоченото в изявлението на работника основание, както и че в този случай издаването на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение има само констативен характер и от датата на връчването й не възникват никакви правни последици. При тези съображения, въззивният съд е приел, че с достигане до работодателя на изявлението на ищцата за прекратяване на трудовото правоотношение без предизвестие на 22.05.2020 г., последното се е прекратило, считано от този момент, поради което то не е могло да бъде отново прекратено с обжалваната заповед № 01/04.06.2020 г. на управителя на ответното дружество, с която се прекратява трудовия договор поради налагане на дисциплинарно наказание. Извършеното с нея уволнение е незаконно и подлежи на отмяна, тъй като към датата на налагане на наказанието, трудовото правоотношение между страните не е съществувало, тъй като е било надлежно прекратено по реда на чл.327, ал.1, т.2 КТ,
Съгласно разясненията по т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, непосочването на правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Това следва от обстоятелството, че с посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, се определят рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби. Обжалваното решение не може да се допусне до касационен контрол, без да бъде посочен този въпрос, както и на основания, различни от формулираните в жалбата. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Върховният касационен съд може от обстоятелствената част на изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, само да конкретизира, да уточни и да квалифицира правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В конкретния случай в изложението се преповтарят наведените в касационната жалба основания за неправилност на въззивното решение, като не се прави разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК и общите основания за неправилност на решението – чл.281, т.3 ГПК.Перката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по реда на чл.290, ал.1 ГПК.
Касационният съд приема, че доколкото касаторът изобщо не е повдигнал материалноправни или процесуалноправни въпроси, които да са включени в предмета на спора, е безпредметно е да се обсъждат посочените допълнителни критерии.
За пълнота следва да се посочи, че противно на доводите на касатора, решаващите изводи на въззивния съд за основателност на иска за отмяна на незаконното уволнение, са съобразени с трайната практика на Върховния касационен съд по приложението на чл.327, ал.1, т.2 КТ и чл.325, ал.2, т.3 КТ, според която писменото изявление на работника за прекратяване на трудовото му правоотношение на някое от основанията по чл.327, ал.1 КТ води до автоматично прекратяване на трудовото правоотношение, независимо от това дали е налице посоченото в изявлението на работника или служителя основание, като при незаконно /без основание/ прекратяване на трудовото правоотношение по чл.327, ал.1 КТ, работодателят разполага само с възможност да претендира от работника или служителя обезщетение за вредите, които е понесъл от неоснователното прекратяване на трудовия договор. Освен това, в конкретния случай по делото е безспорно установено, че дължимото трудово възнаграждение на ищцата за м.06.2019 г. и за периода от м.11.2019 г. до м.05.2020 г. не е било изплатено от работодателя, за което от Дирекция „Инспекция по труда“-гр.Пазарджик са му дадени задължителни за изпълнение предписания, както и срок за изпълнение.
Не е налице е твърдяното в жалбата противоречие с Тълкувателно решение № 2/23.11.2012 г. по тълк. дело 2/2012 г. на ОСГК на ВКС, според което искът за възстановяване на предишната работа е неоснователен в хипотезата на дисциплинарно уволнение, извършено в срока на дадено предизвестие от работника или служителя до работодателя за прекратяване на договора на основание чл.326, ал.1 КТ, ако заповедта за дисциплинарното уволнение е отменена, но междувременно е изтекъл срокът на предизвестието.
Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
При този изход на спора на насрещната страна по касационната жалба следва да се присъдят своевременно поисканите и сторени разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция, които са в размер на 600.00 лв. съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 06.02.2021 г.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 260105/30.11.2020 г., постановено по в. гр. д. № 741/2020 г. по описа на Окръжен съд Пазарджик.
ОСЪЖДА „С. К“ ЕООД, ЕИК 202223630, с адрес на управление гр. Пазарджик, ул.Б. М № 3 да заплати на Б. А. П., ЕГН [ЕГН] с адрес [населено място], [улица], сумата от 600,00 лв. – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: