Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК във връзка с чл. 160, ал. 6 от ДОПК.

Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” [населено място] против Решение № 2613/22.12.2015 г., постановено по административно дело № 391/2015 г. по описа на Административен съд – Пловдив, с което е отменен Ревизионен акт № 241205914/14.06.2013 г. на орган по приходите при ТД на НАП [населено място], потвърден и изменен с Решение № 890/23.08.2013 г. на горестоящия орган и приходната администрация е осъдена за разноски.

В касационната жалба се съдържат доводи за неправилност на съдебното решение, изразяващо се във формиране на немотивирани изводи, несъответстващи на събраните по делото доказателства, с което е нарушен материалния закон. По изложени в жалбата съображения се иска отмяна на решенето и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Касационната жалба се поддържа чрез депозирано писмено становище от Й. Б – главен юрисконсулт в Дирекция „ОДОП” [населено място], с което прави възражение за прекомерност на адвокатския хонорар, в случай, че се потвърди процесното решение.

Ответната по касационната жалба страна се представлява от адвокат Панов, който я оспорва и моли решението на Административен съд – Пловдив да бъде оставено в сила, като правилно и законосъобразно. Претендира присъждане на разноски по представен списък.

Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба и предлага решението да бъде оставено в сила.

Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е частично основателна.

С процесния ревизионен акт на задълженото лице К. Е. Д. с [фирма] са установени задължения за подоходен данък и съответните лихви по чл. 35 от ЗОДФЛ отм. за 2006 г., по чл. 48 от ЗДДФЛ за 2007 г., 2009 г. и 2010 г., както и на основание чл. 124а от ДОПК са определени задължения за довнасяне за държавно обществено осигуряване за 2006 г., 2007 г., 2009 г. и 2010 г. През релевантните периоди ревизираното лице е регистрирано като едноличен търговец, чиято дейност е била търговия на едро с отпадъци и скраб, а от месец юни 2010 г. и търговия на дребно в обект на територията на военно поделение в [населено място]. Лицето е подавало годишни данъчни декларации по чл. 41 от ЗОДФЛ и по чл. 50 от ЗДДФЛ, като за 2006 г. не е деклариран доход, а за останалите периоди декларираните суми са взети предвид от ревизиращите органи. При изготвяне на паричния баланс по години са отчетени доходите и разходите на съпруга на лицето - Д. Х. Д.. Установено е, че при реализирани и декларирани минимални доходи, са извършени разходи за закупуване на имоти, превозни средства, вноски по банкови сметки, пътувания в чужбина, внесени суми в предприятието на едноличния търговец. В хода на ревизията, лицето не е доказало произхода на средствата за покриване на тези разходи, поради което и въз основа на събраните доказателства, чрез изготвяне на баланс на приходите и разходите по години е установено, че за посочените периоди е налице превишение на имуществото и извършените разходи спрямо размера на декларираните и получени доходи, поради което е прието наличие на основанието по чл. 122, ал. 1, т. 7 от ДОПК. Това е довело до определяне на данъчна основа за облагане по реда на чл. 122, ал. 2 от ДОПК и съответните й публични задължения.

Във второ по ред производство по жалбата против ревизионния акт, съдебният състав на Административен съд – Пловдив го е отменил, като се е позовал на един от вариантите на заключението по съдебно-счетоводната експертиза /л.68 и сл./, въз основа на който е приел, че не се доказва предпоставката по чл. 122, ал. 1, т. 7 от ДОПК. Съгласно този вариант, паричните потоци са пресметнати на годишна база, като в баланса са включени само сумите, които касаят вносител, теглещ от банкови сметки и сумата от 19 590 лева по договор за банков кредит № 9 от 28.02.2007 г. В приходната част са останали и признатите от ревизията средства в размер на 28 000 лева, предоставени от лицето Е. Б. П. и декларирания доход от дейността на ЕТ. От разходната част са изключени сумите, които са внесени от К. Е. Д. и съпруга й в търговското предприятие. На следващо място, съдът е приел, че при отчитане на наличните доходи следва да се признае и сумата в размер на 92 000 лева, дадена в заем от Д. Х. Д. на [фирма], тъй като същата сума е декларирана в Годишната данъчна декларация на лицето за 2009 г.

Настоящата инстанция не споделя горните доводи на първонстанционния съд и счита, че верен е първият изготвен от вещото лице вариант /л. 28 и сл./, който отразява баланса на паричните потоци на домакинството на К. Д. и съпруга й, с включени в приходната част доходи от трудово правоотношение на съпруга, като разликата между приходите и разходите е изчислена на годишна база. В този смисъл, основателно е било възражението на ревизираното лице за това, че при определяне на данъчната основа за облагане по реда на чл. 122, ал. 2 от ДОПК, приходната администрация е използвала незаконосъобразен подход. Определянето на баланса между приходите и разходите, и от там на данъчната основа е извършено помесечно, вместо в рамките на цялата данъчна година. Този подход е в нарушение на чл. 12, ал. 1 от ЗДДФЛ и на чл. 13 от ЗОДФЛ отм. , съгласно които облагаеми са доходите от всички източници, придобити от задълженото лице през данъчната година. В случая се касае за подоходно облагане на годишна база и съгласно чл. 48 от ЗДДФЛ и чл. 35 от ЗОДФЛ отм. , данъкът се определя съобразно годишния облагаем доход, изчислен въз основа на приходите и разходите за целия период на годината.

Първият вариант от заключението на вещото лице е следвало да бъде кредитиран, тъй като в паричните потоци са включени не само средствата, които са внесени от двамата съпрузи в предприятието на [фирма] /като разход/, но и върнатите им такива от едноличния търговец /като приход/. Внесените средства се явяват такива с неустановен произход, както е прието в ревизионния акт, което обстоятелство не е опровергано от задълженото лице чрез ангажиране на доказателства за това какъв е техния източник и обложени ли са по съответния ред.

Неправилен е изводът на Административен съд – Пловдив и за това, че в приходната част е следвало да се вземе предвид сумата от 92 000 лева, предоставена на [фирма] в заем от Д. Д., тъй като е декларирана от него в годишната му данъчна декларация за 2009 г. Тази сума е предоставена на предприятието за целите на търговската му дейност и представлява разход на домакинството, съответно на ревизираното лице, а не приход.

Относно сумата в размер на 19 590 лева по договор за банков кредит № 9 от 28.02.2007 г., която фигурира в приходната част на баланса за 2007 г. съгласно кредитираното от първостепенния съд заключение, настоящият състав счита, че същата правилно не е отразена като приход в ревизионния доклад. Аргументите в тази насока са два : 1. Видно от самия договор е, че същият е целеви за дейността на едноличния търговец; 2. Срокът за погасяване на кредита е уговорен до 15.02.2010 г., като в паричните потоци от 2007 г. до 2010 г. не са отразени като разход вноски за погасяването му от ревизираното лице, съответно тази сума не следва да фигурира и в приходната част.

Данъчнозадълженото лице не е изложило други конкретни твърдения и не е представило доказателства относно сумите, включени като разход, съответно невключени като приход в паричните баланси по години.

Съгласно варианта на заключението, което настоящият съд кредитира, е налице превишение на разходите спрямо приходите на лицето за 2006 г., 2007 г., 2009 и 2010 г., което обуславя наличието на основанието по чл. 122, ал. 1, т. 7 от ДОПК.

Според същото това заключение, за 2006 г. е налице недостиг на парични средства в размер на 8 431,02 лева, който е по-голям от установения такъв от ревизиращия орган, което предполага и по-висок данък. Следователно съгласно разпоредбата на чл. 160, ал. 5 от ДОПК, дължимият данък следва да е в размера, определен с ревизионния акт. По изложените мотиви, оспореното съдебно решение подлежи на отмяна в частта, с която е отменен ревизионния акт относно определените на лицето задължения по чл. 35 от ЗОДФЛ за 2006 г. – главница и лихви, вместо което следва да се постанови друго, с което да се отхвърли жалбата на К. Е. Д. против ревизионния акт, в тази му част.

За останалите данъчни периоди – 2007 г., 2009 г. и 2010 г., вещото лице е установило, че недостигът на парични средства е по-малък от този по ревизионния акт и съответно е изчислило данък по чл. 48 от ЗДДФЛ за внасяне в размери, които са по-ниски от тези по акта. Това налага отмяна на съдебното решение в частта, с която е отменен ревизионния акт относно определените на лицето задължения по чл. 48 от ЗДДФЛ за 2007 г. в размера до 259,43 лева главница и съответната лихва; за 2009 г. в размера до 1 899,22 лева главница и съответната лихва; за 2010 г. в размера до 425,56 лева главница и съответната лихва. Следва да се постанови друго решение, с което да се отхвърли жалбата на К. Е. Д. против ревизионния акт, в частта с която са й определени задължения по чл. 48 от ЗДДФЛ, както следва : за 2007 г. в размера над 259,43 лева главница и съответната лихва, за 2009 г. в размера над 1 899,22 лева главница и съответната лихва и за 2010 г. в размера над 425,56 лева главница и съответната лихва.

Административен съд – Пловдив е отменил ревизионния акт и в частта, с която на ревизираното лице на основание чл. 124а от ДОПК са определени задължения за годишно изравняване на дължимите осигурителни вноски за държавно обществено осигуряване. В тази част, оспореното решение е правилно, с оглед на извършеното задължително тълкуване на разпоредбата на чл. 124а от ДОПК, посредством Тълкувателно решение № 1/18.05.2016 г. по тълкувателно дело № 3/2015 г. на Общото събрание на съдиите на Върховния административен съд. С посоченото решение е прието, че разпоредбите на чл. 122 – 124 от ДОПК относно установяване на дължимост на задължителни осигурителни вноски са неприложими за периода преди приемането на чл. 124а от ДОПК – ДВ бр. 14/2011 г., в сила от 15.02.2011 г., а в конкретния казус процесните периоди са преди тази дата.

По изложените до тук мотиви, в останалата обжалвана част, която не се отменя с настоящия съдебен акт, решението на Административен съд - Пловдив следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора следва да бъдат присъдени съдебно-деловодни разноски съобразно уважената и отхвърлена част от жалбата против ревизионния акт.

Съгласно представения списък и съответните доказателства за това, К. Е. Д. е сторила разноски в хода на всички съдебни инстанции в общ размер на 5 327 лева. Възражението на процесуалния представител на Дирекция „ОДОП” за прекомерност на догореното и платено адвокатско възнаграждение е неоснователно, с оглед на действителната фактическа и правна сложност на спора. Общият материален интерес по делото е 24 746,18 лева, уважената част от жалбата против ревизионния акт е 20 796,31 лева, следователно дължимите разноски на лицето са в размер на 4 476,73 лева.

На основание чл. 161, ал. 1, изр. 2 и 3 от ДОПК дължимото на приходната администрация юрисконсултско възнаграждение, съобразно отхвърлената част на жалбата против ревизионния акт /3 949,87 лева/, за двете съдебни инстанции е в размер на 1 012,98 лева, изчислено съгласно чл. 8, ал. 1, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

По компенсация между горните две суми, на ревизираното лице се дължат разноски в размер на 3 463,75 лева. Административен съд – Пловдив е присъдил в негова полза сума в размер на 3 754 лева, следователно решението в частта за разноските следва да се отмени за сумата над 3 463,75 лева, а в останалата част следва да остане в сила.

Воден от горното, Върховният административен съд, състав на Първо отделение РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 2613/22.12.2015 г., постановено по административно дело № 391/2015 г. по описа на Административен съд – Пловдив, в частта, с която е отменен Ревизионен акт № 241205914/14.06.2013 г. на орган по приходите при ТД на НАП [населено място], потвърден и изменен с Решение № 890/23.08.2013 г. на Директора на Дирекция „ОДОП” [населено място], в частта, с която на К. Е. Д. с [фирма] са определени задължения по чл. 35 от ЗОДФЛ за 2006 г. - главница и съответните лихви, В. К. П. :

ОТХВЪРЛЯ жалбата на К. Е. Д. с [фирма] против Ревизионен акт № 241205914/14.06.2013 г. на орган по приходите при ТД на НАП [населено място], потвърден и изменен с Решение № 890/23.08.2013 г. на Директора на Дирекция „ОДОП” [населено място], в частта, с която на лицето са определени задължения по чл. 35 от ЗОДФЛ за 2006 г. - главница и съответните лихви.

ОТМЕНЯ Решение № 2613/22.12.2015 г., постановено по административно дело № 391/2015 г. по описа на Административен съд – Пловдив, в частта, с която е отменен Ревизионен акт № 241205914/14.06.2013 г. на орган по приходите при ТД на НАП [населено място], потвърден и изменен с Решение № 890/23.08.2013 г. на Директора на Дирекция „ОДОП” [населено място], в частта, с която на К. Е. Д. с [фирма] са определени задължения по чл. 48 от ЗДДФЛ : за 2007 г. в размера до 259,43 лева главница и съответната лихва, за 2009 г. в размера до 1 899,22 лева главница и съответната лихва и за 2010 г. в размера до 425,56 лева главница и съответната лихва, В. К. П. :

ОТХВЪРЛЯ жалбата на К. Е. Д. с [фирма] против Ревизионен акт № 241205914/14.06.2013 г. на орган по приходите при ТД на НАП [населено място], потвърден и изменен с Решение № 890/23.08.2013 г. на Директора на Дирекция „ОДОП” [населено място], в частта, с която на лицето са определени задължения по чл. 48 от ЗДДФЛ : за 2007 г. в размера над 259,43 лева главница и съответната лихва, за 2009 г. в размера над 1 899,22 лева главница и съответната лихва и за 2010 г. в размера над 425,56 лева главница и съответната лихва.

ОТМЕНЯ Решение № 2613/22.12.2015 г., постановено по административно дело № 391/2015 г. по описа на Административен съд – Пловдив, в частта, с която Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” [населено място] е осъдена да заплати на К. Е. Д., разноски в размера над 3 463,75 лева.

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 2613/22.12.2015 г., постановено по административно дело № 391/2015 г. по описа на Административен съд – Пловдив, в останалата обжалвана част.

Решението не подлежи на обжалване.