Производството е по реда на чл. 208 – чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно – осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/.
Образувано е по касационната жалба на [фирма] със седалище [населено място], представлявано от управителя - Й. В. против решение № 2587 от 15.04.2016 г. на Административен съд София-град, постановено по адм. д. № 811/2016 г., с което е отхвърлена жалбата му против Ревизионен акт /РА/ № Р-22221214003670-091-001/14.08.2015 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП – С., потвърден с решение № 1894/14.12.2015г. на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика ” – С. при ЦУ на НАП, относно установени задължения по ЗДДС и лихви за данъчните периоди от данъчни периоди м.10.2012 г., м. 11.2012 г., м.05.2013 г., м.11.2013 г., м.12.2013 г., м.01.2014 г„ м.03.2014 г., м.05.2014 г., м.06.2014 г. и м.07.2014 г.
В касационната жалба се излагат доводи за неправилност и незаконосъобразност на решението, поради неправилно приложение на материалния закон, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т.3 от АПК. Според касатора, съдът е обсъдил всички събрани по делото докaзателства в тяхната съвкупност, но е направил неправилна преценка на фактите и обстоятелствата по делото. Твърди се, че при постановяване на оспорваното решение не е съобразена, както практиката на СЕС, така и практиката на ВКС. В тази връзка е посочено дело С-285/11. Претендира се отмяна на решението и постановяване на друго по съществото на спора, с което да се отмени РА, и да се присъдят направените по делото разноски.
Ответникът по касационната жалба – директорът на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – С. при ЦУ на НАП, представляван от надлежно упълномощен юрисконсулт, оспорва същата и заявява претенция за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, осмо отделение, след като прецени наведените в касационната жалба доводи, валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218 от АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Касационната жалба като подадена в срок и от надлежна страна е допустима, а разгледана по същество – неоснователна, поради следните съображения:
Предмет на съдебен контрол в производството пред АС София –град е бил РА № Р-22221214003670-091 -001/14.08.2015 г., издаден от С. Т. К., на длъжност началник сектор „Ревизии“ в дирекция „Контрол“ при ТД на НАП С., възложила ревизията и В. И. К., на длъжност главен инспектор по приходите при ТД на НАП С., ръководител на ревизията. С издадения РА е определен ДДС за внасяне в размер на 264 758,91 лв. при деклариран от лицето данък за внасяне в размер на 198 536,28 лв. Така установените задължения произтичат от непризнато право на приспадане на данъчен кредит в общ размер на 57 398,17 лв. по фактури, издадени от доставчиците [фирма], [фирма], [фирма], [фирма] и [фирма] за данъчни периоди м.10.2012 г., м. 11.2012 г., м.05.2013 г., м.11.2013 г., м.12.2013 г., м.01.2014 г„ м.03.2014 г., м.05.2014 г., м.06.2014 г. и м.07.2014 г. Освен за изброените периоди, лихви за забавено плащане на ДДС са начислени и за данъчни периоди м.09.2014 г. и м.10.2014 г., в които не е извършена корекция на декларирания резултат, но задължението не е внесено в срок, като общият размер на начислените лихви възлиза на 8 824,46 лв.
Задълженията по ЗДДС са определени в резултат на отказано право на приспадане на ДДС по фактури, издадени от: за ревизирания период дружеството е упражнило право на приспадане на данъчен кредит както следва: в размер на 19 394,63 лв. по 14 фактури, издадени от [фирма] с предмет акумулатори, гуми, спирачен диск и др. резервни части; в размер на 7 178 лв. по 5 фактури, издадени от [фирма] с предмет ремонтни работи по товарен автомобил; в размер на 16 000 лв. по 8 фактури с предмет авточасти, издадени от [фирма]; в размер на 4 500 лв. по 2 фактури с предмет ремонт на скоростна кутия и ремонт комплекс, издадени от [фирма]; в размер на 10 325,54 лв. по 3 фактури, издадени от [фирма] с предмет на доставката гориво.
Правото на данъчен кредит на ревизираното дружество е отказано с мотиви за липса на доставка и липса на настъпило данъчно събитие, както и неправомерно начислен от доставчиците данък на основание чл. 6, чл. 9, чл.68, ал. 1, чл. 69, ал. 1, т. 1, ЗДДС. Административен съд София-град е отхвърлил като неоснователна жалбата на дружеството срещу РА в посочените по-горе части, като е стигнал до следното: извод за липса на доставки по процесиите фактури, тъй като намира, че съвкупната преценка на събраните в хода на ревизионното производство доказателства не позволява да бъде прието, че процесиите фактури документират реално извършени доставки и и услуги. В случая се касае за установяване на правнорелевантните за спора факти, а именно, че доставчикът е можел да извърши съответните услуги, съответно - че е разполагал със съответните стоки. Тези факти по отношение на процесиите фактури не са установени. Независимо от представената документация, първоинстанционнят съд не може да направи извод, че доставките са осъществени в действителност или най-малкото в обема, в който се твърди и точно от лицата, посочени като изпълнители на доставките. Така постановеното решение е правилно.
Правилни са изводите на съда, че атакуваният РА № Р-22221214003670-091-001/14.08.2015 г. е издаден от компетентен орган по смисъла на чл. 118, ал. 2 ДОПК, във връзка с чл. 7, ал. 1, т. 4 от Закон за НАП, в кръга на определените му правомощия, съгласно чл. 119 и чл. 120 ДОПК, включително разпоредителната част в табличен вид, в която е определен размерът на обжалваните задължения.
Както е посочено в РА и в ревизионния доклад /РД/ към него, фактическите основания за непризнаване на правото на приспадане са свързани с липса на доказателства за осъществени доставки, във връзка с които са издадени процесните фактури. Посочено правното основание на чл. 68, ал. 1, т. 1 ЗДДС, според която данъчният кредит е сумата на данъка, която регистрираното лице има право да приспадне от данъчните си задължения по този закон за получени от него стоки или услуги по облагаема доставка. Наличието на облагаема доставка е безспорно основна предпоставка за признаване правото на приспадане на ДДС от получателя. В този смисъл СЕС в своите решения по дела С-642/11 и С-643/11 приема следното: „Вярно е, че в съответствие с членове 167 и 63 от Директива 2006/112 правото на приспадане по принцип е свързано с действително извършена облагаема доставка /решение от 26 май 2005 г. по дело С-536/03, т. 24 и т. 25/ и упражняването на това право не обхваща ДДС, който се дължи по силата на член 203 от същата директива само защото е начислен във фактурата /решение от 13 декември 1989 г. по дело С-342/87, т. 13 и т. 19, както и решение от 15 март 2007 по дело С-35/05, т. 23/. В същите решения СЕС посочва, че правото на Съюза не изключва възможността компетентната администрация да провери дали фактурираните сделки са действително извършени и с оглед на това да установи наличие на данъчно задължение. Резултатът от такава проверка, както и декларирането и плащането на начисления ДДС от издателя на фактурата, са обстоятелства, които националният съд следва да вземе предвид при преценката относно наличието на облагаема сделка.
Реалността на доставката е основополагаща за възникване и законосъобразно упражняване правото на приспадане на данъчен кредит. Във връзка с оспорването, в хода на административното и съдебно производството не са представени доказателства, от които може да се направи извод, че доставките по процесните фактури са осъществени.
Съдът правилно е указал на касатора, че носи доказателствената тежест за наличието на реална доставка по смисъла на чл. 6, ал. 1 ЗДДС. Ревизираното лице следва да установи всички релевантни предпоставки, обуславящи възникването на претендираното от него право на приспадане на данъчен кредит. Въпреки дадените указания, с Определение от 11.02.2016 г. от страна на касатора не е проявена процесуална активност в указания смисъл.
Правилно е приел административен съд С. – град, че осъществяването на доставката се доказва преди всичко с установяването на факта на предаване и приемане на стоките или резултата от услугите, съответно завеждането на стоките по стоковата сметка на получателя, изписване и влагане на получените стоки или резултата от получените услуги в осъществени от ревизираното лице облагаеми доставки в полза на негови контрагенти. Само фактурите и договорите, които са представени от ревизираното дружество, не доказват получаването на стоките или услугите още повече, предвид несъответствията и нарушенията, установени от органите по приходите в хода на ревизията. Сред тях фигурират такива, като издаване на фискални бонове от ЕКАФП, които не са отчитали обороти към НАП; неотразяване на издадени фактури в дневниците за продажби и справките-декларации по ЗДДС (от страна на [фирма] и [фирма]), респ. неначисляване на дължимия данък; претенция на ревизираното лице за упражняване право на приспадане на данъчен кредит по една и съща фактура в два последователни данъчни периода; липса на декларации за съответствие, приложени към фактурите за гориво, както при [фирма], така и при доставчика и т. н.
С оглед изложеното, решението на административен съд С. – град като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила.
Съобразно изхода на делото, на данъчна администрация следва да се присъдят разноски по производството за осъществената юрисконсултска зашита. На основание чл. 161. ал. 1 изр. последно от ДОПК във връзка с чл. 8. ал. 1. т. 2 във от Наредба № 4 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, те се констатираха в размер на 2 252 лв.
Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, осмо отделение РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 2587 от 15.04.2016 г. на Административен съд София-град, постановено по адм. д. № 811/2016 г.
ОСЪЖДА [фирма] ЕИК[ЕИК], със седалище [населено място], представлявано от управителя - Й. В. да заплати на Дирекция „ Обжалване и данъчно - осигурителна практика“ С. при ЦУ на НАП юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 2 252 лв. /две хиляди двеста петдесет и два/ лева. Решението не подлежи на обжалване.