П. П. Т. е подала касационна жалба срещу решение № 7051 от 16.11.2015 г. по адм. дело № 3935/2015 г. по описа на Административния съд - С. град, с което е отхвърлена жалбата й против заповед №РД-23-002/16.03.2015 г. на областния управител на област с административен център [област]. Направени са оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост и е поискано да бъде отменено с постановяването на друго, с което да се отмени обжалвания административен акт.
Областният управител на област [област] не е взел становише.
Ответниците Р. Г. Ч. и Г. И. Ч. не са взели становище по касационната жалба .
Представителят на Върховната административна прокуратура е дал заключение, че решението на административния съд е правилно и следва да бъде оставено в сила.
Върховният административен съд, като провери правилността на решението с оглед направените касационни оплаквания, намира, че жалбата е неоснователна.
Административният съд е установил, че П. П. Т., Р. Г. Ч. и Г. И. Ч., наследници на И. П. Т., подали до Областната администрация - област С. заявление № 97-00-5579/18.11.1998 г., с което поискали да бъдат обезщетени по реда на ЗОСОИ (ЗАКОН ЗЗД ОБЕЗЩЕТЯВАНЕ НА СОБСТВЕНИЦИ НА ОДЪРЖАВЕНИ ИМОТИ) (ЗОСОИ) за одържавения по Закон за едрата градска недвижима собственост недвижим имот, находящ се в [населено място], местността "К.", представляващ 2/6 идеални части от незастроено дворно място, съставляващо бивш имот пл.№ [номер], кв.[номер], при граници [улица], [улица], [улица]и [улица]. В заявлението било поискано възстановяването на собствеността върху имота и алтернативно - обезщетяване чрез съсобственост върху построените върху терена обекти или чрез компенсаторни записи.
Със заповед №РД-21-006/02.10.2014 г. на заместник-областния управител на област [област], поправена със заповед №РД-21-006/ 16.10.2014 г., на основание чл.2, ал. 1, т. 3 ЗОСОИ, във връзка с чл. 3, ал. 1, т. 3 и чл. 3, ал. 2 ЗОСОИ, било уважено искането на заявителите като наследници на И. П. Т. за обезщетяването им с компенсаторни записи.
Със заповед № РД-21-006/22.12.2014 г. на областния управител на област [област] било наредено изготвянето на оценка за недвижимия имот при условията на чл.4, ал. 3 ЗОСОИ. Определянето на стойността на имуществото, срещу което се предоставят компенсаторни записи, било възложено на експерт - оценител на недвижими имоти. Оценката на имота, извършена въз основа на отмененото приложение № 1 към ЗМДТ (ЗАКОН ЗЗД МЕСТНИТЕ ДАНЪЦИ И ТАКСИ), считано към 01.01.2002 г., била определена в размер на 28 867 лева.
Със заповед № РД-23-002/16.03.2015 г. областният управител на област [област] утвърдил оценката на одържавения недвижим имот в размер на 28 867 лева. На П. П. Т., в качеството й на наследник на И. П. Т., Е. И. Т. и Д. И. Т., било определено обезщетение в компенсаторни записи на стойност 14 400 лева.
Във връзка с оспорването от страна на жалбоподателката на размера на определеното обезщетение съдът изслушал по делото заключение на съдебно-оценителна експертиза, според което стойността на дължимото на жалбоподателката обезщетение за съответната част от одържавения имот възлиза на 12 200 лева.
От правна страна административният съд приел, че административният акт е законосъобразен, тъй като оценката, утвърдена от административния орган, съответства на предвижданията на чл. 4, ал. 3, т. 1, б. "а" ЗОСОИ във връзка с §3а от преходните и заключителни разпоредби на закона. Съдът отбелязал, че макар стойността на имуществото, изчислена от назначеното по делото вещо лице, да се различава от тази, постигната при прилагането на същите правила от оценителя в административното производство, няма основание за изменение на административния акт с намаляване на определената стойност с оглед забраната по чл.271, ал.1 ГПК да се влошава положението на обжалвалата страна.
Административният съд счел за неоснователно възражението, че приложимите правни норми противоречат на чл.1 от протокол №1 на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи, мотивирайки се, че правото на всяко физическо или юридическо лице мирно да ползва своите притежания, без да може да бъде лишен от тях, не е накърнено при определяне на размера на обезщетението на жалбоподателката, тъй като всяка държава има свободата да уреди в своето национално законодателство съответния начин на ползване на собствеността. Поради това съдът отхвърлил жалбата на П. Т. срещу заповед № РД-23-002/16.03.2015 г. на областния управител на област [област].
Касационната инстанция намира, че при постановяване на решението не са били допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон. Отказът на първоинстанционния съд да допусне поисканата от жалбоподателката задача на оценителната експертиза за изчисляване на стойността на имуществото по актуални цени, не съставлява нарушение на съдопроизводствените правила, при положение, че дори и да беше изслушано, заключението не би могло да се вземе предвид при решаването на делото и да обоснове вероятност за друг изход на спора. Законът за обезщетяване на собственици на одържавени имоти урежда изрично начина на определяне на стойността на имуществото, срещу което се предоставят компенсаторни записи, като не предвижда тя да е равна на пазарната стойност на това имущество към датата на издаване на заповедта по чл.6, ал.5 ЗОСОИ.
Направените от съда изводи по съществото на спора са логически и правно издържани. Решението е постановено при точно прилагане на материалния закон, който гласи, че стойността на имуществата, срещу които се дават акции, дялове, компенсаторни записи или се определят идеални части в съсобственост, се определя по действителната по действителната пазарна цена към деня на влизането на закона в сила. Вярно е, че в случая стойността на одържавеното имущество не е отнесена към пазарните стойности, формирани към момента на издаване на оспорения административен акт, но съдът не би могъл да приеме обратното, без да допусне нарушение на закона. В тази връзка следва да се отбележи, че възприетият от законодателя момент за определяне на стойността на подлежащото на компенсация имущество всъщност кореспондира с установените в чл.6 ЗОСОИ срокове за подаване на исканията (в едногодишен срок от влизането му в сила) и за произнасянето на административния орган по тях в месечен срок, считано от датата на постъпването им. При спазване на предвидените в закона срокове не би могло да се наблюдава съществено отклонение от действителната пазарна стойност на имуществото към момента на утвърждаване на неговата оценка. В случая обаче има забавяне в произнасянето на компетентния орган спрямо датата на подаване на заявлението за обезщетяване от наследниците на П. Т., Е. Т., Д. Т. и П. Т., поради което утвърдената от органа цена на одържавеното имущество не е близка до пазарната му стойност към момента на издаване на административния акт. С оглед на тази констатация не може да се приеме, че именно приложените законови разпоредби, както поддържа касационният жалбоподател, водят до противоречие с чл.1 от протокол №1 на Европейската конвенция за правата на човека и основните свободи.
При отсъствието на посочените в касационната жалба основания за отмяна, решението на административния съд е правилно и следва да бъде оставено в сила.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 7051 от 16.11.2015 г. по адм. дело № 3935/2015 г. по описа на Административния съд С. - град. Решението не подлежи на обжалване.