Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Б. Д. Б., гражданин на Ислямска република И., [дата на раждане], срещу Решение №3991 от 10.06.2016 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело №2723/2016 г.

С обжалваното решение съдът отхвърлил жалбата на г-н Б. срещу Заповед № [номер]

от 28.02.2016 г. на началника на сектор „Миграция“ в Столичната дирекция на вътрешните работи, с която на основание чл. 44, ал. 6, 8 и 10 от Закон за чужденците му е приложена принудителна административна мярка „принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци“.

Касационният жалбоподател - Б. Д. Б., счита обжалваното решение за неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необосновано – отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Съдът неправилно приел, че са налице предпоставките за прилагане на мярката и неправилно приложил относимите правни норми. Приел, че правното основание за издаване на заповедта е наличието на опасност от укриване, но не отчел, че административният орган не сочи такова основание. В нарушение на закона съдът иззел правомощия на органа и се произнесъл вместо него по въпрос, който е в компетентността на органа.

Не отчел, че органът не спазил изискването на чл. 39б от ЗЧРБ (ЗАКОН ЗЗД ЧУЖДЕНЦИТЕ В РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ) (ЗЧРБ) като не предоставил срок за доброволно напускане на страната. Изводът на съда, че по всяко време може да се заяви желание за доброволно връщане счита за лишен от формална логика. Съдът не обсъдил и неизпълнението от органа на изискванията на чл. 15 (1) Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.12.2008 г. относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни (Директива 2008/115).

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отмени Заповед № [номер]

. Касаторът се представлява от адв. М. Х, Софийска адвокатска колегия.

Ответникът по касационната жалба - началникът на сектор „Миграция“ в Столичната дирекция на вътрешните работи, не взема становище.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Решението е правилно и обосновано, в съответствие с фактическите обстоятелства и релевантната нормативна уредба. Правилен е изводът на съда, че са изпълнени изискванията на чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ – принудителната мярка по чл. 39а, т. 2 ЗЧРБ и опасността от укриване. Изводът на съда за опасност от укриване е правилен и съответен на чл. 44, ал. 6 във вр. с §1, т. 4 ЗЧРБ. Правилен е изводът на съда, че срокът за доброволно връщане следва да бъде посочен в заповедта по чл. 39а, ал. 1, т.1 и 2 ЗЧРБ, каквато оспорената заповед не е.

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211 АПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Разгледана по същество касационната жалба е неоснователна.

За да постанови обжалваното решение съдът приел от фактическа страна, че:

1. Б. Д. Б. (B. D. B.) е [дата на раждане], гражданин на Ислямска република И..

2. На 27.02.2016 г. около 17, 00 часа г-н Б. бил задържан заедно с още 21 лица от служители на Столичната дирекция на вътрешните работи при проверка на моторно превозно средство на околовръстния път на [населено място].

3. Г-н Б. и останалите лица били задържани за 24 часа в Столичната дирекция на вътрешните работи за установяване на самоличността им.

4. На 28.02.2016 г. полицейски инспектор в сектор „Миграция“ представил на началника на сектор „Миграция“ докладна записка № [номер]

, с която го информирал за установени при проверка на контролните органи 22 чужди граждани, без документи за самоличност, между които и г-н Б., за условията, при които били задържани и предложил на лицата да бъдат приложени принудителни административни мерки „принудително отвеждане до границата“ и „принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци“. 5. На 28.02.2016 г., със Заповед № [номер]

, началникът на сектор „Миграция“ в Столичната дирекция на вътрешните работи, на основание чл. 44, ал. 1 и чл. 41, т. 1 ЗЧРБ приложил на г-н Б. принудителна административна мярка „принудително отвеждане до границата на Р. Б“. В мотивите на заповедта е посочено, че по отношение на г-н Б. не е регистрирано влизане в страната през граничните контролно-пропусквателни пунктове, същият е без документ за самоличност, не разполага със средства за издръжка и медицинска застраховка. Органът се позовал и на докладна записка № [номер] .

6. На 28.02.2016 г., началникът на сектор „Миграция“ в Столичната дирекция на вътрешните работи, на основание чл. 44, ал. 6, 8 и 10 ЗЧРБ и с цел да се създаде организация за изпълнение на Заповед № [номер]

и във връзка с изложеното в докладна записка №

[номер]

издал Заповед №

[номер]

, с която приложил на г-н Б. принудителна административна мярка „принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци“ до отпадане на пречките за изпълнение на Заповед №

[номер]

, но не повече от шест месеца. На основание чл. 60, ал. 1 АПК на заповедта било допуснато предварително изпълнение.

7. На 28.02.2016 г. г-н Б. бил настанен в специалния дом за временно настаняване на чужденци.

8. На 28.02.2016 г. бил съставен протокол за приети на съхранение документи за самоличност на настанено лице в специалния дом за временно настаняване на чужденци, съгласно който г-н Б. предал за съхранение паспорт №Е..

Въз основа на така установените факти съдът приел от правна страна, че обжалваната заповед е издадена от компетентен орган, в исканата от закона форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон. Съдът приел, че в случая са налице предпоставките на §1, т. 4в ЗЧРБ – чужденецът няма регистрирано на граничен контролно-пропусквателен пункт влизане на територията на страната, не е декларирало адрес, на който би могло да пребивава в страната, поради което изводът, че е налице опасност да се укрие по смисъла на чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ е обоснован. Приел, че в случая по-лека принудителна мярка е неприложима, тъй като чужденецът не разполага с документ за самоличност и изрично заявява, че не разполага с адрес за пребиваване на територията на страната и с финансови средства за издръжка. Това прави неприложима по отношение на него и разпоредбата на чл. 7 (3) Директива 2008/115. Приел, че липсата на срок за доброволно напускане на страната не представлява отрицателна предпоставка за принудително настаняване по чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ и чужденецът може да заяви желание за доброволно връщане в страната си по произход във всеки един момент от незаконното му пребиваване в страната. Въз основа на това съдът направил извод за законосъобразност на обжалваната заповед и отхвърлил жалбата.

Изводът на съда за законосъобразност на оспорената заповед е правилен.

Касаторът твърди, че обжалваното решение страда и от трите, визирани в чл. 209, т. 3 АПК порока. Доводите, които излага в подкрепа на твърдяните пороци, са досежно приложимостта на материалния закон – чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ и чл. 15 (1) Директива 2008/115, както и приложимостта на чл. 39б, ал. 1 ЗЧРБ. Тези доводи са относими към порока нарушение на материалния закон и необоснованост на съдебното решение. Доводи досежно твърдяния порок съществено нарушение на съдопроизводствените правила касаторът не сочи, поради което и на основание чл. 218, ал. 1 и 2 АПК съдът не следва да обсъжда това касационно основание.

Безспорно по делото е, че г-н Б. е чужденец по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗЧРБ, гражданин на трета държава. Безспорно е, че влязъл в страната не през установените за целта места – няма регистрирано влизане през граничните контролно-пропусквателните пунктове на страната, както и че предприел опит да напусне страната не през установените за целта места – заловен е заедно с други 22 граждани на трети страни, без да притежава финансови средства или документи, удостоверяващи легален начин на транзитно преминаване през страната. Безспорно е също, че на г-н Б. е приложена принудителна административна мярка „принудително отвеждане до границата на страната“.

Спорът по делото е досежно съобразеността на оспорената заповед с чл. 15 (1) Директива 2008/115 и чл. 39б, ал. 1 ЗЧРБ.

Видно от съдържанието на обжалваната заповед същата е мотивирана първо, с приложена принудителна административна мярка „принудително отвеждане до границата”. Т.е. налице е процедура за връщане по смисъла на чл. 15 (1) Директива 2008/115 на чужденец, на когото е приложена принудителна административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ, по смисъла на българския закон. Второ, органът мотивирал акта си необходимостта да организира изпълнението на приложената принудителна мярка „принудително отвеждане до границата“. Това е законово определената цел на принудителната мярка по чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ. В случая е безспорно, че г-н Б. не притежава документи за пътуване, които да позволят незабавното напущане на страната, както и средства за това, което значи необходимост от подготовка на връщането и извършване на процеса на извеждане. Следователно двете материалноправни предпоставки за прилагане на принудителната мярка са налице. Въпросът е налице ли е някоя от хипотезите на чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ – неустановена самоличност, възпрепятстване изпълнението на заповедта или опасност от укриване, които обуславят законосъобразността на принудителното настаняване.

Основателен е доводът на касатора за неправилност на мотивите на съда и на органа досежно неустановената негова самоличност. Видно от доказателствата по делото (виж по-горе т. 8) г-н Б. към датата на принудителното настаняване притежавал документ за самоличност – паспорт. По делото няма никакви доказателства този паспорт валиден документ за самоличност ли е, на името на г-н Б. ли е издаден. Ако органът е считал, че представеният документ за самоличност не е валиден е следвало да направи необходимото, за да докаже този факт по делото. При липса по делото на доказателства, които да оборват твърдението на г-н Б., че притежава валиден документ за самоличност, въз основа на който органът може да установи самоличността му, съдът следва да приеме този факт за доказан, тъй като доказателствената тежест за неговото оборване е на органа, а той не ангажирал никакви доказателства.

Сам по себе си обаче факта, че г-н Б. притежава валиден документ за самоличност не значи, че по отношение на него не могат да бъдат налице основания за неговото принудително настаняване в специалния дом. Вярно е, че в самата заповед мотиви за принудителното настаняване не са изложени, но в заповедта като мотив за нейното издаване е посочено изрично предложение №

[номер]

от 28.02.2016 г. на полицейски орган. В това предложение са изложени фактите по задържане на г-н Б., както и информацията, която е получена във връзка с влизането и пребиваването му на територията на страната. Следователно, мотивът на органа за прилагане на мярката е направен въз основа преценка на относимите факти и обстоятелства.

Съдът изложил мотиви защо приема за обоснован извода на административния орган. В конкретния случай, цялостното поведение на касатора – влизането в страната не по установения ред, начина, по който е направен опит за излизане от страната (в автомобил, заедно с 22 човека), липсата на документ за пътуване (например билети за какъвто и да било вид публичен транспорт), липсата на средства за издръжка, на медицински застраховки, както и адрес в страната, на който да пребивава действително в своята съвкупност представляват факти, които изграждат основателно съмнение за опасност от укриване. Като установил надлежно релевантните юридически факти, визирани в хипотезата на чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, съдът направил правилен извод за законосъобразно прилагане от административния орган на диспозицията на нормата.

Вярно е, че съгласно чл. 15 (1) Директива 2008/115, за да се наложи задържане при образувана процедура за връщане е необходимо освен посочената специална цел и алтернативни предпоставки – опасност от укриване или възпрепятстване на връщането/извеждането, да е установено, че в конкретния случай не могат да се приложат ефективно други, достатъчни, но по-леки принудителни мерки. Националната норма – чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ, за разлика от чл. 15 (1) Директива 2008/115, не съдържа изрично това изискване. Съгласно чл. 1 от Директива 2008/115 тя определя общите стандарти и процедури, които се прилагат в държавите-членки по отношение на връщането на граждани на трети страни, които са в незаконен престой. Следователно директивата определя оня минимален комплекс от стандарти и процедури, които всяка от държавите-членки е длъжна да прилага в отношенията си с граждани на трети страни, които са в незаконен престой на нейната територия (виж решение на Съда на Европейския съюз от 28.04.2011г. по дело H. E. D. (S. K.) С-61/11 PPU, т. 31 и 32).

Съдът на Европейския съд в цитираното решение по делото H. E. D. – т. 34, изрично посочва, че Директива 2008/115 „установява с точност процедурата, която всяка държава-членка трябва да прилага по отношение на връщането на граждани на трети страни, които са в незаконен престой, и определя реда на протичане на различните етапи, които в своята последователност образуват тази процедура”. Съдът конкретно добавя – т. 46 и 47, че чл. 15 и 16 от Директивата „са безусловни и достатъчно точни, поради което не възниква необходимост от допълнителни специални средства, за да могат да се прилагат от държавите членки”.

С оглед на тълкуването, дадено от Съда на Европейския съюз и ролята, която тази съдебна практика има за прилагането на европейското право, както и при отчитане на установеното неточно транспониране на част от изискванията, при които е допустимо задържане, съдът, в изпълнение на своята компетентност да прилага нормите на правото на Съюза, следователно и да гарантира пълното действие на тези норми, трябва да прецени налице ли е спрямо касатора и това законово изискване. В случая съдът извършил тази преценка.

От данните по делото е безспорно, че касаторът няма документи за пътуване през страната и извън нея – не притежава закупени билети за какъвто и да било публичен транспорт, нито установява ползването на територията на страната на легален превоз, както и такъв, който да ползва извън територията на страната, не само няма установено местоживеене в страната, но неговият престой в страната е съвсем кратък и с цел транзит, няма социална среда, на чиято помощ да разчита, няма средства за издръжка – освободен е от държавна такса, за да осъществи правото си на съдебна защита, няма контакти. С оглед на това други, по-леки принудителни мерки като редовно явяване пред властите, внасяне на подходяща парична гаранция, престой на определено място или друга мярка от подобен род действително биха били неефективни най-малкото поради невъзможност да бъдат изпълнени. А това значи в неприемлива степен да се постави под съмнение възможността за изпълнение на постановеното извеждане, т. е. на ефективното завръщане на пребиваващия незаконно гражданин на трета страна. Следователно в конкретния случай, с оглед на доказателствата по делото е безспорно, че спрямо касатора е налице и визираното в чл. 15 (1) Директива 2008/115 изискване - да не може спрямо лицето да се приложи ефективно друга достатъчна, но по-лека принудителна мярка.

Що се отнася до довода на касатора основан на чл. 39б, ал. 1 ЗЧРБ то същият, както правилно приел и съдът, е неотносим към оспорваната заповед. Той може да има отношение към заповедта, с която е приложена принудителната административна мярка по чл. 39а, ал. 1, т. 2 ЗЧРБ, но тя не е предмет на настоящото съдебно производство.

Видно от изложеното доводите на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение са неоснователни. Допуснатото от съда неправилно установяване на факта, че г-н Б. не е лице с неустановена самоличност, при правилно установени останалите факти по делото, не е довело до необосновани фактически изводи и неправилно тълкуване и прилагане на материалния закон. Решението на съда е правилно и следва да бъде оставено в сила.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд

РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение №3991 от 10.06.2016 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело №2723/2016 г.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.