Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
С решение № 3260 от 17.05.2018 г. по административно дело № 9467/2017 г. Административен съд – София-град е: 1) отменил заповед № ЗД-Д-С-СК2 от 21.07.2018 г. на директора на Дирекция „Социално подпомагане” (ДСП) – Сердика; 2) осъдил Дирекция „Социално подпомагане” – Сердика, гр. С. да заплати на Е.Д, ЕГН [ЕГН], съдебни разноски в размер на 260 лв., представляващи 10 лв. държавна такса и 250 лв. адвокатско възнаграждение.
Съдебното решение е оспорено с касационна жалба от директора на Дирекция „Социално подпомагане” - Сердика. По съображения за неправилност, относими към касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. 1 и 3 от АПК - нарушение на материалния закон и необоснованост, касаторът моли оспореното решение да бъде отменено.
Ответницата по касация Е.Д от гр. [населено място] в писмен отговор оспорва касационната жалба като неоснователна и моли същата да бъде оставена без уважение, а обжалваното с нея решение да се остави в сила като правилно, като претендира и присъждане на направените разноски.
Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на съдебното решение, за което предлага да бъде оставено в сила.
Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която оспореното решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Разгледана по същество по реда на чл. 218 от АПК, касационната жалба е основателна.
С оспорената пред първоинстанционния съд заповед на директора на Дирекция „Социално подпомагане” – Сердика на основание чл. 20, ал. 1 от ППЗДет. (Правилник за прилагане на ЗЗДет (ЗАКОН ЗЗД ЗАКРИЛА НА ДЕТЕТО)), Е.Д, майка на детето Д. М., е насочена за предоставяне на социална услуга „Оценка на родителски капацитет” в ЦОП-ИСДП – гр. С., ул. „С. Ф” № 23, за срок от три месеца. Заповедта се основава на изготвен по случая социален доклад от отдел „Закрила на детето“ (ОЗД) в ДСП – Сердика, а в мотивите й е посочено, че родителите на детето са разведени, като помежду им се наблюдава нарушена комуникация и конфликти, а след извършена проверка в ОЗД от ДАЗД и междуинституционална среща по случая, в която са взели участие ДАЗД, АСП, ОЗД и Фондация „А. А“, са дадени задължителни предписания, едно от които е да бъдат насочени майката и детето към социална услуга, но майката не желае да се съобрази с това предписание.
За да уважи жалбата срещу същата заповед първоинстанционният административен съд е приел, че тя е незаконосъобразна, защото, макар да е издадена от компетентен орган в рамките на предоставените му правомощия в предписаната от закона писмена форма, то в нея липсват фактически основания за издаването относно предприетата по отношение на майката мярка „Оценка на родителския капацитет” (нарушение на чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК), нарушени са административнопроизводствените правила при издаването й, заповедта противоречи на материалния закон и в несъответствие с неговите цели (т. е съдът е приел наличието на пороци по смисъла на чл. 146, т. т. 2-5 от АПК).
Тази теза не може да бъде споделена. Необоснован е изводът на съда, че процесната заповед не съответства на изискването по чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК за изложение на фактическите основания за издаване на акта. Такива основания изобилстват в приобщената по надлежния ред административна преписка към делото, като в социалния доклад, предшестващ издаването на заповедта, са изложени подробни и детайлни мотиви. Излагането на стегнати и пестеливи мотиви в самата заповед не съставлява съществено нарушение на процесуалните правила, доколкото фактическите основания за издаването му могат да бъдат изведени от приложеното към него доказателство, а по точно предхождащия го подробен социален доклад от 21.07.2017 г. От въпросното доказателство може да бъде изведена действителната фактическа обстановка, волята и мотивите на издателя на акта относно основанията и необходимостта, налагащи да се нареди конкретно дължимо поведение на адресата на акта. Социалният доклад е съставен преди издаването на акта и за целите на същото административно производство, поради което допълва мотивите на административния акт, като в тази връзка следва да се имат предвид указанията в ТР № 16/1975 г. на ОСГК на ВС. Цитираното тълкувателно решение е актуално и не е загубило своето значение, поради което следва да се съобразява и в настоящата, съвременна съдебна практика.
Социалният работник, водещ случая с детето Д. М., е направил конкретни фактически установявания, от които се извежда извод за необходимостта от извършване оценка на родителския капацитет на майката на детето. Установено е, че то е въвлечено в острия конфликт между родителите си, последвал развода им, че майката на детето, на която е предоставено упражняването на родителските права, създава всячески препятствия за осъществяване на определения от съда режим на лични отношения и контакти на бащата със сина им. Действията на майката на практика водят до пълно родителско отчуждаване между бащата и сина му, което поставя детето в риск (по смисъла на § 1, т. 11, б. „в“ от допълнителните разпоредби /ДР/ на ЗЗДет (ЗАКОН ЗЗД ЗАКРИЛА НА ДЕТЕТО) /ЗЗДет/) и определено не е в негов интерес.
Неправилен е и изводът на съда, че при издаване на оспорената заповед е налице нарушение на административнопроизводствените правила, изразяващо се в това, че не е изготвен план за действие, включващ дългосрочна цел и краткосрочни цели, дейности за тяхното постигане и мерки за закрила, съгласуван с родителите, съобразно изискването на чл. 16а от ППЗЗДет. Както от социалния доклад (към който има изрично препращане в оспорената пред първоинстанционния съд заповед), така и от съдържанието на останалите документи по делото е видно спазването на предвидения в глава трета от ППЗЗДет ред за осъществяване на мерките за закрила. Компетентната в случая Дирекция „Социално подпомагане“ е извършила проверка предвид наличните данни за нарушаване правата на детето Д., в резултат на която е дадено задължително предписание за ползване на социална услуга, което майката е игнорирала. При отказ за сътрудничество от страна на родител, настойник или попечител или на лицето, което полага грижи за детето, по предложение на социалния работник, водещ случая, директорът на Дирекция „Социално подпомагане“ е длъжен да предприеме съответна мярка за закрила, която може да бъде и (както в случая) чрез предоставяне на социална услуга за повишаване на родителски капацитет.
Социалният работник е извършил проучване и оценка, събрал е необходимата информация от семейството, след което е изготвил план за действие, който е съгласуван с майката на детето на проведената на 04.07.2017 г. среща, отразена в работен протокол от същата дата. За всички действия са приложени съответните документи (протоколи от проведени срещи и кореспонденция). В социалния доклад изрично е посочено, че първоначалната работа по случая е започнала по разпореждане на Софийски районен съд от 05.02.2016 г. с указание за изготвяне на социален доклад. От данните, събрани при извършеното социално проучване, се налага извода, че при малолетния Д. има идентифициран риск от синдрома на родителското отчуждение, дължащ се на установения в хода на осъществената социална работа категоричен отказ на майката да изпълнява одобреното от съда споразумение относно определеният режим на контакти между детето и бащата.
Неправилен е също изводът на съда, че заповедта е издадена при нарушение на материалния закон, тъй като в случая са налице предпоставките, предвидени в разпоредбата на чл. 20, ал. 4, т. 1 от ППЗЗД, в чиято хипотеза следва да бъде установена необходимост от прилагането на мерки за закрила, а в случая такова доказване е проведено, и е установено категорично нежелание на майката да ползва предписаната й социална услуга и да съдейства за контактите (или поне да не създава разнообразни пречки) между неотглеждащия родител и общото им дете съобразно установения с утвърденото от съда споразумение по чл. 51 от СК (СЕМЕЕН КОДЕКС) режим. Постановената мярка за закрила, изразяваща се в ползване на социална услуга в Център за обществена подкрепа, е съобразена както с изискването по чл. 18, ал. 1 от ППЗЗДет, така и с най-добрия интерес на детето по смисъла на § 1, т. 5 от ДР на ЗЗДет, който следва да бъде отчитан във всички случаи. Касае се за т. нар. „синдром на родителско отчуждение“, когато единият родител напълно отчуждава детето от другия и го държи в реална изолация от него, като препятства възможността му да контактува пълноценно и спокойно с неотглеждащия го родител, което поставя детето в риск по отношение на нарушеното му право на лични отношения, ограничаване на контактите с баща му и въвличането му в конфликта между родителите. Опасността връзката с някой от родителите му да бъде необратимо прекъсната е с непредвидими последици за правилното бъдещо развитие на малолетния Д. М., защото основно право на детето е да може да общува и с двамата си родители, а всяко дете, попаднало в тази ситуация, се нуждае от специална и засилена закрила, какъвто е и конкретният казус. В рамките на процесната социална услуга се цели да се постигне родителско сътрудничество и да се преодолеят враждебните действия, които му пречат, както и резидентният (отглеждащият) родител да започне да разпознава важното задължение за взаимодействие с другия родител в отглеждането на общото им дете. Обсъжданата заповед е насочена към повишаване на родителския капацитет с оглед защита на правата и интересите на детето и справяне и преодоляване от отглеждащия родител на конфликта както с другия родител, така и между тях и детето.
Предписаната мярка за социална закрила е именно поради необходимостта от активното участие на двамата родители в отглеждането и възпитанието на детето. От доказателствата по делото е установено, че срещите с бащата на детето не са се състояли според предписания режим на контакти. Предвид отказа на майката за сътрудничество и липсата на готовност да изпълнява препоръките на социалния работник и с оглед неизпълнението от нейна страна на влезлия в сила съдебен акт, определящ режима на лични контакти, е издадена и процесната заповед. Констатираното поведение на майката, състоящо се в създаване на разнообразни пречки за контакти на бащата с общото им дете, независимо от виждането на родителя за потребностите на детето от грижи, възпитание, емоционално и нравствено развитие, социални контакти, е неприемливо от гледна точка на интересите на детето и не съответства на неговите обективни потребности.
С оглед на това, противно на приетото от първоинстанционния съд, процесната заповед съответства изцяло на целта на закона да се осигури закрила за нормалното физическо, умствено, нравствено и социално развитие на детето и за защита на неговите права и интереси за осигуряване на регулярен и спокоен контакт с всеки от родителите му, в частност охраняване на приоритетното право на детето да познава и общува пълноценно и с баща си, на което майката енергично и категорично се противопоставя, което съдът необосновано е игнорирал.
За пълнота на изложението следва изрично да се отбележи, че твърденията на майката за сексуално посегателство върху малолетното дете, макар и тежки, са предмет на друго производство, пред друг компетентен орган и доколкото са недоказани, нямат отношение към настоящото дело и съдът не дължи произнасяне по тях. Освен това, по делото няма обективни и безпротиворечиви данни за блудствени действия от страна на бащата спрямо сина им.
Изложеното по-горе налага извод, че като е уважил жалбата срещу оспорената пред него заповед, първоинстанционният съд е постановил неправилен съдебен акт, който при наличие на касационните основания по чл. 209, т. 3, предл. първо от АПК – материална незаконосъобразност (за който порок касационната инстанция длъжна да следи и служебно – чл. 218, ал. 2 от АПК), и по чл. 209, ал. 3, предл. трето от АПК – необоснованост, следва да бъде отменен, а първоначалната жалба на Е.Д до Софийския градски административен съд трябва да се отхвърли като неоснователна поради законосъобразност на оспорената с нея заповед.
При този изход на спора претенцията на ответницата по касация (жалбоподателка в първоинстанционното производство) и за присъждане на направените деловодни разноски, няма как да бъде уважена. Съдебни разноски по делото не са поискани и предявени от касатора, за когото изходът на спора е позитивен, с оглед на което такива не следват и нему.
Мотивиран така, и на основание чл. 221, ал. 2, изречение 1, предложение 2 във връзка с чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд в тричленен състав на шесто отделение, РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 3260 от 17.05.2018 г., постановено по административно дело № 9467/2017 г. по описа на Административен съд – София-град, и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователна жалбата на Е.Д, ЕГН [ЕГН], срещу заповед № ЗД/Д-С-СК2 от 21.07.2017 г., издадена от директора на Дирекция „Социално подпомагане” – Сердика.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.