№ 2609

гр. София, 22.05.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Гражданска колегия, Трето отделение, в закрито заседание на осми май две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА

ЧЛЕНОВЕ: 1. А. Ц.

2. ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ

като разгледа докладваното от съдията Владимиров гр. д. № 913/2025 г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на О. П. чрез адв. Ч. против решение № 916 от 31.10.2024 г. по гр. д. № 1291/2024 г. на Окръжен съд – Бургас (ОС – Бургас).

Ответниците М. Р. Г., Я. Ч. Д., Р. Ж. Е., А. М. Е., Н. М. Е., всички чрез адв. В., както и М. А. Д. и Х. З. С., последните две чрез адвокати Т. и С. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК ангажират становище за отсъствие на предпоставки за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Първата група от ответниците претендират разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 1296 от 24.06.2024 г. по гр. д. № 3793/2023 г. на Районен съд – Бургас (РС – Бургас) за отхвърляне на предявения от [община] против М. Р. Г., Я. Ч. Д., Р. Ж. Е., А. М. Е., Н. М. Е. (последните трима конституирани по чл. 227 ГПК на мястото на починалия в хода на делото ответник М. Е. Е.), М. А. Д. и Х. З. С. иск за установяване в отношенията между страните, че ответниците М. Г., Я. Д. и М. Е. (първоначален ответник) в качеството си на вещи лица са представили невярно заключение по гр. д. № 102/2000 г. по описа на РС – Поморие, с което е осъществен състава на престъплението по чл. 291, ал. 2 НК и това заключение е послужило за постановяване на решение № 15 - 1 от 01.02.2002 г. по гр. д. № 1286/2001 г. на ОС – Бургас, и в тежест на общината са възложени разноски.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил следната фактология: по образуваното и срещу [община] гр. д. № 102/2000 г. на РС – Поморие с предмет иск по чл. 108 ЗС – относно спор за собствеността и предаване на владението на недвижим имот, съставляващ парцел .., кв. ... по плана на [населено място], с площ от 247 кв. м., при граници: С. В. и В. К., както и върху построената в имота сграда, е депозирано заключение на тройна съдебно - техническа експертиза, изготвена от вещите лица М. Г., Я. Д. и М. Е. (ответници по делото, последният починал и заместен в процеса от своите правоприемници); същите изследвали регулационния статут на имота във времето и дали заключение за негово съответствие – по площ, местонахождение и граница от юг с имота, описан в нотариален акт № ..., н. дело № ......г. на П. околийски съд, с който ищците по спора по чл. 108 ЗС се легитимирали като собственици на процесния недвижим имот; въз основа на това заключение окръжният съд в Бургас отменил, по реда на инстанционния контрол, решението на РС – Поморие и постановил решение (№ 15 - 1 от 01.02.2002 г. по гр. д. № 1286/2001 г.) за уважаване на ревандикационния иск, вкл. срещу О. П. което е оставено в сила от ВКС с решението по гр. д. № 1164/2002 г.; по образуваното дознание № 22/2004 г. на РУ на МВР – [населено място], пр. пр. вх. № 1041/2003 г. на Районна прокуратура – Поморие, е проведено разследване срещу трите вещи лица (назначени в състава на тройната съдебна експертиза по гр. д. № 102/2000 г. на РС – Поморие) за извършено престъпление по чл. 291, ал. 2 НК; в хода на това дело е установена вината им в извършване на престъпното деяние, но наказателно производство е прекратено с постановление на прокурора поради изтичане на предвидената в закона давност за наказателно преследване. При тези факти въззивният съд е приел, че искът е допустим, доколкото се сочи и установява от ищеца, че престъпното обстоятелство, изразяващо се в даване на невярно заключение от вещо лице, не може да бъде установено и преследвано по реда на НК и НПК, поради изтичане на предвидената в закона давност и това обстоятелство се поддържа да има обуславящо значение за гражданските правоотношения във връзка със собствеността на процесния имот, по спора с общината (т. е. обоснован е правния интерес от искова защита). По същество са развити доводи, че двете неверни обстоятелства, които се твърдят да са установени със заключението на трите вещи лица – ответници по иска (вкл. ответника М. Е.) по гр. д. № 102/2000 г. на РС – Поморие, не са обусловили изхода на това дело. На първо място са изложени съображения, че депозираното заключение от вещите лица не е за пълна идентичност на имота, представляващ .. в кв. ... по плана на [населено място] от 1988 г. с имота по легитимационния документ на ищците на горното дело, а именно нотариален акт № ...... г. Същото е в смисъл за съответствие на двата имота по площ и местонахождение, при една само обща граница - от „юг“. На второ място е прието, че констатациите на вещите лица за отсъствие по разписния лист към плана на [населено място] от 1909 г. на данни за собственици на имоти в квартала с имена С. и Б., не са неверни. При позоваване заключението на назначеното в настоящото производство вещо лице, решаващият състав на въззивната инстанция е направил извод, че въпросните лица са записани като собственици на сграда, а не на процесното дворно място и то сграда, която частично попада в това място и в този смисъл е отговорът на вещите лица по задача № 3 от заключението им, представено и прието по гр. д. № 102/2000 г. на РС – Поморие. С оглед на тези аргументи предявеният установителен иск по чл. 124, ал. 5 ГПК е отхвърлен.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обусловили изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Тези въпроси са със следното съдържание:

1. „Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по твърденията, доводите и възраженията на страните и да обсъди събраните по делото доказателства като мотивира решението си посредством излагане на самостоятелни изводи по съществото на материалноправния спор, произнасяйки се по предмета на въззивна проверка, очертан от въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК?“ (въпросът е конкретизиран и уточнен от ВКС с оглед правомощията му по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК);

2. „Допустимо ли е правните изводи на съда да се основават единствено на възражения на страна по делото, които не са подкрепени с доказателства?“;

3. „Допустимо ли при липса на оспорване истинността на представени по делото доказателства – разписни листове и планове за застрояване, съхранявани в архива на една община и представени във връзка с изготвяне на съдебна експертиза, съдът да приеме, че тези доказателства са различни от представените от същата община такива документи, при извършване на съдебна експертиза с идентична задача по друго дело?“;

4. „Какви доказателства следва да бъдат ангажирани по иска с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК за установяване от субективна страна на престъпление по чл. 291, ал. 2 НК?“ и

5. В хипотезата на предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 5 ГПК, обоснован с извършено престъпление по чл. 291, ал. 2 НК, фактът на неоспорване заключението на вещото лице от ищеца по установителния иск в производството, по което заключението е представено, релевантен ли за формиране решаващите изводи на съда по установителната претенция?“

Първият въпрос се поставя за разглеждане на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с твърдения, че по него обжалваното решение се отклонява от практиката на ВКС, изразена в решение № 47/19.06.2019 г. по гр. д. № 1012/2018 г. на II г. о.

Искането за селектиране на касационната жалба по останалите питания се обосновава в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че са от значение за развитието на правото.

Касационното обжалване не може да се допусне.

Първото питане осъществява обща предпоставка за допускане на обжалването (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК съгласно тълкуването с т. 1 от ТР №1/19.02.2010 г., ОСГТК), доколкото е относимо към дейността на въззивната инстанция по всяко исково производство. Той обаче не осъществява допълнителната предпоставка на основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК, тъй като не се установява твърдяното отклонение с практиката на ВКС, която страната сочи и прилага. Съгласно задължителните постановки по т. 1 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Процесуалният закон урежда изрично служебните задължения на въззивния съд в хипотезите на нищожност и недопустимост на първоинстанционното решение (чл. 269, изр. 1 ГПК), но по отношение на преценката за неговата правилност служебният контрол на основание чл. 269, изр. 2 ГПК е ограничен от заявените в жалбата оплаквания. Тези ограничения се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под относимата материалноправна норма, при нарушение на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено в жалбата, както и в хипотезата, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса. В посочената от касатора, а така също и в служебно известната на настоящия състав на ВКС практика, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК решения: № 92/16.03.2012г. по гр. д. № 980/2011 г. на II г. о., № 323/27.09.2012 г. по гр. д. № 408/2011 г. на I г. о., № 480/07.11.2011 г. по гр. д. № 1347/2010 г. на I г. о. и др., е застъпено последователно и еднопосочно становището, че за да даде защита и санкция на спорните права съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на основание чл. 235 и чл. 236 ГПК. Това в случая е сторил и въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. Той е обсъдил твърденията и доводите на страните по релевантните за спора по делото факти, подложил е на преценка доказателствата, които ги установяват или отричат осъществяването им (в случая даване на невярно заключение от вещи лица) и мотивирало е посочил кои от тях счита за осъществени и кои не и защо, а в заключение е обосновал собствени изводи – фактически и правни по спорния предмет. Процесуалната дейност на втората съдебна инстанция е съобразена с горните правни разрешения, възприети в трайната практика на ВКС, вкл. задължителната такава, а преценката дали тези правни разрешения са законосъобразни, е извън приложното поле на производството по селекция на касационната жалба (по чл. 288 ГПК). Наличието на установена съдебна практика на ВКС по питането и съобразяването й от въззивния съд изключва предпоставки от основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. З. по първия въпрос искането за достъп до касация е неоснователно.

Няма основания за допускане на касационен контрол и по останалите въпроси от изложението към касационната жалба на ищеца.

Тези питания не притежават характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС – да са изводими от решаващата воля на въззивния съд и да са поставени в основата на неговата дейност по разрешаване на спора. Въпросите в едната си част се отнасят до хипотези, каквито не са разглеждани от второинстанционния съд и по които той не е излагал съображения (по въпроси №№ 2 и 3), а в друга част (№№ 4 и 5) са свързани с преценка на доказателства и на значението на процесуална позиция на страна по друго дело, които, по естеството си не могат да обусловят правната воля на съда по обжалваното решение.

Отсъства и специалната предпоставка на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Тя изисква кумулативно: разрешените правни въпроси да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, каквото жалбоподателят не обосновава да е налице в случая.

В обобщение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

Предвид изхода на делото касаторът следва да заплати на ответниците по касация - М. Р. Г., Я. Ч. Д., Р. Ж. Е., А. М. Е., Н. М. Е. (всички представлявани от адв. В.) сторените и своевременно претендирани разноски за настоящото производство. Те възлизат на 2 500 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение и се установяват от договора за правна защита и съдействие от 20.02.2025 г. като вписването в него за извършеното плащане на сумата в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. т. 1 от ТР № 6/06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на III г. о.,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 916 от 31.10.2024 г. по гр. д. № 1291/2024 г. на Окръжен съд – Бургас.

ОСЪЖДА О. П. – [населено място], [улица], БУЛСТАТ[ЕИК] да заплати на М. Р. Г. с ЕГН [ЕГН], Я. Ч. Д. с ЕГН [ЕГН], Р. Ж. Е. с ЕГН [ЕГН], А. М. Е. с ЕГН [ЕГН] и Н. М. Е. с ЕГН [ЕГН], всички от [населено място], сумата от 2 500 (две хиляди и петстотин) лева – разноски за касационното производство.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.