Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
Образувано е по касационни жалби подадени от Комисия за финансов надзор (КФН) и от [фирма], срещу Решение № 743 от 07.02.2020 г., постановено по адм. дело № 9538/2019 г. по описа на Административен съд София-град.
С касационната си жалба, касаторът Комисия за финансов надзор, чрез процесуалния си представител гл. юрк.. С, оспорва решението в осъдителната му част. Твърди неправилност а оспорената част поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Моли същото да бъде отменено в тази му част и вместо него ВАС да постанови друго по съществото на спора, с което да отхвърли изцяло исковата молба. При евентуалност моли да бъде намалено присъденото обезщетение, в т. ч. и присъдените разноски пред първостепенния съд. Претендира юрисконсултско възнаграждение пред настоящата инстанция.
Вторият касатор – [фирма], чрез пълномощника си адв.. Ц, оспорва решението в отхвърлителната му част. Твърди неправилност на съдебното решение като постановено при нарушения на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Моли същото да бъде отменено и вместо него ВАС да постанови друго по съществото на спора, с което да уважи изцяло предявения иск. Претендира присъждане на разноски в цялост за двете съдебни инстанции.
Ответникът по касационната жалба на КФН - [фирма], в писмен отговор взема становище за нейната неоснователност. Моли обжалваното решение да бъде оставено в сила в осъдителната му част.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на двете касационни жалби.
Настоящата инстанция, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното:
Касационните жалби са подадена от надлежни страни, за които съдебният акт е неблагоприятен, в законоустановения срок и са процесуално допустими.
С обжалваното решение Административен съд София-град е осъдил КФН да заплати на [фирма] сумата в размер на 804 лева, представляваща обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ за претърпени имуществени вреди - заплатено адвокатско възнаграждение по НАХД № 1361/2017 г. по описа на Софийски районен съд, и заплатено адвокатско възнаграждение по КНАХД
№ 5011/2018 г. по описа на Административен съд София-град, причинени от отменено по съдебен ред Наказателно постановление № Р-10-624 от 13.12.2016 г., издадено от заместник-председателя на Комисията за финансов надзор, ръководещ управление „Застрахователен надзор“, ведно със законната лихва, считано от 27.12.2018 г. до окончателното плащане на сумата, както и разноски по делото в размер на 311 лева. Със същото съдебно решение е отхвърлил исковата претенция за разликата от 804 лева до пълния предявен размер от 924 лева ведно със законната лихва, считано от 27.12.2018 г. до окончателното плащане на сумата.
За да постанови този резултат административният съд е приел, че са налице кумулативно изискуемите законови предпоставки на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на Комисията за финансов надзор. Предявеният иск е доказан по основание и частично по размер.
Налице е имуществена вреда в размер на 924 лв., представляваща сумата за заплатеното адвокатско възнаграждение по НАХД - 444 лв. и по КНАХД – 480 лв., доказани с официални удостоверителни документи, които се ползват с материална доказателствена сила за удостоверените с тях обстоятелства - фактури от 01.11.2017 г. и от 11.06.2018 г. и банкови извлечения, т. е. ищецът се е справил с доказателствената тежест и е установил по безспорен начин, че плащането на посочените суми е извършено в полза на представляващото страната адвокатско дружество по време на висящност на съответните процеси.
За неоснователни са приети възраженията на ответника за отсъствие на договор за правна защита и съдействие с мотиви, изведени от нормата на чл. 280 ЗЗД и чл. 36 ЗЗД.
При определяне на размера на обезщетението съдът се е позовал на чл. 18, ал. 2 вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, като е приел за установено, че ищцовото дружество е заплатило адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред СРС в минимален размер – 370 лв. и ДДС в размер на 74 лв., която сума е приел за реално доказана. На осн. чл. 18, ал. 3 от Наредба № 1/2004 г. е приел, че пред касационната инстанция ищецът е заплатил за процесуално представителство сума в размер на 480 лв. с ДДС, който размер е прекомерен и несправедлив по смисъла на чл. 36, ал. 2 ЗЗД.З е редуцирал дължимото обезщетение до сумата от 360 лв. – установения минимум от 300 лв. по наредбата и 60 лв. дължимия ДДС.
Решението е валидно, допустимо и правилно. При постановяването му съдът не е допуснал сочените от касаторите нарушения на материалния закон. Съдът е обсъдил доказателствата, становищата на страните и приложимата материалноправна уредба, въз основа на което е формирал правните си изводи, които се споделят напълно от настоящата съдебна инстанция и към които тя препраща, на осн. чл. 221, ал. 2 АПК.
Съгласно диспозитива на приетото Тълкувателно решение № 1/15.03.2017 г. по ТД № 2/2016 на ОСС от ВАС, при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за имуществени вреди от отменени, като незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 ЗОДОВ.
Според правната доктрина водещи при определянето на съдържанието на понятията "пряка и непосредствена последица" са теорията за равноценността, съгласно която един факт е причина за резултата, когато, ако този факт е липсвал, то резултатът не би настъпил, и адекватната теория, съгласно която причина са тези условия, които причиняват резултата нормално, типично, адекватно, а не по изключение.
В практиката е възприето разбирането, че непосредствени вреди са тези, които по време и място следват противоправния резултат, а преки са тези, които обосновават причинната връзка между противоправността на поведението на причинителя и вредите. Разходите по ангажирането на адвокатска защита, дори когато същата не е задължителна по закон, представляват непосредствена вреда от неправомерно издаденото наказателно постановление, като прякото следствие от това е дължимост на хонорар, който следва да е съответен на правната защита, необходима на лицето.
Потърсената адвокатска помощ и платеният адвокатски хонорар са пряка и непосредствена последица от издаденото наказателно постановление, тъй като обжалването на този акт е законово регламентирано и е единствено средство за защита на лицето, което твърди, че не е виновно и че неговите права са накърнени неправомерно от административния орган. В потвърждение на горния извод е и обстоятелството, че както ЗАНН, така и НПК, към който той препраща, към момента на водене на конкретния административно-наказателен съдебен процес, не предвиждат друга законова възможност за осъждане на държавата да заплати на признатия за невиновен за извършено административно нарушение направените от него разноски, включващи и адвокатски хонорар по защитата му пред съда, а това е условието на чл. 8, ал. 3 ЗОДОВ за изключване на приложението на чл. 1, ал. 1 от същия закон.
На следващо място, независимо, че в производствата пред районния и пред административния съд договорите за правна защита и съдействие за всяка една съдебна инстанция да не са били представени, същите /представени за първи път в исковото производство/ касаят именно съдебното обжалване на наказателното постановление. Доказването на плащането на адвокатското възнаграждение, а оттам - и на настъпилата за ищеца вреда, е извършено с представянето както на договора, така и на данъчна фактура и платежно нареждане, въз основа на които може да се направи обоснован извод за действително сторените разноски по съдебно обжалване на наказателното постановление, и то по време преди приключването на всяко отделно съдебно производство.
С ТР № 1 от 15 март 2017 г. по т. д. № 2/2016 г. на ОСС на ВАС е прието, че делата за обезщетения по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ са искови производства, те се развиват по правилата на ГПК, доколкото материята не е уредена от АПК, и в тях страните могат да представят всички относими доказателства в подкрепа на твърденията си, да навеждат всякакви доводи в тяхна защита, да правят възражения и да се защитават с всички допустими от закона средства. Институтът на обезщетението от непозволено увреждане не е и не следва да се превръща в средство за неоснователно обогатяване, поради което и съдът, спазвайки принципа на справедливостта и съразмерността, следва да присъди единствено и само такъв размер на обезщетение, който да отговаря на критериите на чл. 36, ал. 2 от ЗАдв (ЗАКОН ЗЗД АДВОКАТУРАТА) - да е "обоснован и справедлив", т. е. да е съразмерен на извършената правна защита и съдействие и да обезщети страната за действително понесените от нея вреди от причиненото й от държавния орган непозволено увреждане, без да накърнява или да облагодетелства интересите на която и да е от страните в производството.
В тази връзка в обжалваното решение обосновано е прието, че съдебното производство по обжалването на наказателното постановление не се отличава с правна и фактическа сложност и при съобразяване на обема на осъществената правна защита обоснованият и справедлив размер на адвокатското възнаграждение е в размер на 300 лева плюс 10 % за горницата над 1 000 лв. и ДДС за съдебното производство пред СРС и 360 лв. /с включен ДДС/ за съдебното производство пред административния съд.
Съгласно чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата), адвокатското възнаграждение за една инстанция се определя в зависимост от материалния интерес на спора. По този начин Наредбата се опитва да наложи разбирането, че фактическата и правна сложност на се определят от материалния интерес по спора, а не от вида на делото и извършените по него процесуални действия. Подобно равенство противоречи на материалния закон. Размерът на адвокатските възнаграждения следва да е справедлив и пропорционален на предоставената услуга, дори когато е посочено, че е минимален. Съгласно чл. 36, ал. 2 ЗЗД размерът на възнаграждението трябва да е справедлив и обоснован, като това изискване следва да се прилага и когато се определят минималните размери на адвокатските възнаграждения, защото размерът им следва да се определя от едновременното приложение на два обективни критерия – обем и сложност на извършената дейност, както и величината на защитавания интерес. За да се приеме, че минималните размери на адвокатските възнаграждения са обосновани и справедливи, както изисква законовата норма, цената на адвокатския труд следва да представлява изражение и на двата критерия. В този смисъл е и практиката на Върховния административен съд във връзка с обжалване на различни текстове от Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Подобни мотиви в този смисъл са изложени и в решение на Съда на Европейския съюз от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16. В т. 47 от решението СЕС посочва, относно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения: "В случая разглежданата в главните производства правна уредба не съдържа какъвто и да било точен критерий, който би могъл да гарантира, че определените от Висшия адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения са справедливи и обосновани при зачитане на общия интерес. В частност тази правна уредба не предвижда каквото и да било условие, отговарящо на изискванията, които Върховният административен съд (България) формулира в решението си от 27 юли 2016 г. и които се отнасят по-специално до достъпа на гражданите и юридическите лица до квалифицирана правна помощ и необходимостта от предотвратяване на всякакъв риск от влошаване на качеството на предоставяните услуги. " Изложеното потвърждава тезата, че Наредба за минималните размери на адвокатските възнаграждения, която предвижда определяне на последните единствено в зависимост от материалния интерес по спора, без да отчита обема и сложността на свършената работа във връзка с предоставяне на адвокатската услуга, противоречи на чл. 36, ал. 2 ЗЗД. При противоречие на подзаконов нормативен акт със закон, следва приложение на чл. 15, ал. 3 ЗНА.
Предвид гореизложеното и двете касационни жалби са неоснователни, а съдебното решение като правилно следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на спора, не се дължат разноски на страните в настоящето производство.
По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 предл. първо АПК Върховният административен съд, трето отделение, РЕШИ :
ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 743 от 07.02.2020 г., постановено по адм. дело № 9538/2019 г. по описа на Административен съд София-град.
Решението е окончателно.