Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на ТП „Държавно горско стопанство Свиленград”, представлявано от директора М.М, чрез адв. А.Й, срещу Решение № 227 от 15.06.2020 г., постановено по адм. д. № 1304/2019 г. по описа на Административен съд – Хасково, с което е отхвърлена жалбата му срещу Акт за установяване на публично държавно вземане /АУПДВ/ № 01-2600/3700#4 от 03.10.2019г., издаден от заместник изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“ /ДФЗ/.

В касационната жалба се прави оплакване, че решението на административния съд е неправилно и незаконосъобразно отм. енителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Считат, че издаването на АУПДВ следва задължително да се предшества от издаването на административен акт за прекратяване на многогодишен ангажимент по мярка 211. Иска се обжалваното решение да бъде отменено и спорът да бъде решен по същество като бъде отменен АУПДВ. Претендират се всички направени разноски в производството.

Ответникът – заместник - изпълнителния директор на Държавен фонд „Земеделие“ /ДФЗ/, не се явява и представлява, не изразява становище по делото.

Представителят на Върховна административна прокуратура дава подробно заключение, че касационната жалба е неоснователна.

Върховният административен съд, състав на осмо отделение, като прецени допустимостта на жалбата и наведените в нея касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218 АПК, приема за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

С решението си Административен съд – Хасково е отхвърлил жалбата на ТП „Държавно горско стопанство Свиленград” срещу АУПДВ № 01-2600/3700#4 от 03.10.2019г., издаден от заместник изпълнителния директор на ДФЗ, с който ТП „Държавно горско стопанство Свиленград” е изключено от подпомагане и по отношение на него е установено публично държавно вземане в размер на 1 458.78 лв., представляващ 75 % от общата изплатена сума за финансово подпомагане по мярка 211 „Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планинските райони" за кампании 2013г. и 2014г., на основание чл. 14, ал. 1, т. 2 от Наредба № 11 от 03.04.2008г.

От фактическа страна съдът е приел, че под УИН 26/290513/15595 е регистрирано подадено на 14.05.2013 г. заявление за регистрация от ТП „Д. Г. С – Свиленград“ за подпомагане по посочени схеми и мерки, сред които и за мярка „Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планински райони”, придружено с необходимите декларации и документи. ТП „Д. Г. С – Свиленград“ е подало и заявление за подпомагане за кампания 2014г., като за първата и за втората година от ангажимента е получило финансово подпомагане по мярка 211 в общ размер на 1 945.04 лв. За кампания 2015г. кандидатът не е подал заявление за подпомагане по мярка 211 „Плащания на земеделски стопани за природни ограничения в планински райони ", с което е нарушил изискването, предвидено в чл. 4, ал. 1,т. 2 и т. 3 от Наредба № 11/ 2008г.

При установената фактическа обстановка по издаването на оспорения акт за установяване на публично държавно вземане, решаващият състав е стигнал до извода, че последният е издаден от компетентен орган в кръга на неговите правомощия, в предвидената от закона форма, с необходимото съдържание по чл. 59, ал. 2 АПК, при спазване на административнопроизводствените правила. В подкрепа на своя извод е изложил мотиви, че издаването на процесния АУПДВ не е предпоставено от издаването на акт за прекратяване на многогодишен ангажимент. Издаването на такъв акт е бил предвиден в предходната редакция на чл.14, ал.1 от Наредба №11 от 03.04.2008 г., но не и в редакцията на нормата, действаща към датата на издаване на процесния акт. Обжалваното решение е правилно постановено.

Оспореният пред първостепенния административен съд АУПДВ е издаден при приложението на чл. 14, ал.1 от Наредба № 11/03.04.2008 г. след влизане в сила на решение № 4401/13.04.2016 г. на ВАС, Пето отделение, в който няма изискване административният орган първо да прекрати с индивидуален административен акт многогодишният ангажимент на земеделския стопанин и едва тогава да постанови АУПДВ за възстановяване на платените му суми за подпомагане. С чл. 4, ал.1, т. 3 от Наредба № 11/03.04.2008 г. изрично се разпорежда, че кандидатът за подпомагане е задължен да подава заявление за подпомагане с декларирани площи в съответния необлагодетелстван район за всяка година след първото компенсаторно плащане. Следователно, с оглед установените факти и обстоятелства по делото ТП „Д. Г. С – Свиленград“ не е изпълнил това императивно изискване на Наредбата и не е подал заявление за плащане за 2015 г.

Според новата разпоредба на чл.38б, ал.1 от ЗПЗП (ДВ бр. 12 от 2015г.) директни плащания по схемите по чл.38а, ал.1 не се отпускат на физически и юридически лица, които съгласно чл.9 от Регламент (ЕС) №1307/2013 не са активни земеделски стопани.

В чл.38б, ал.2, т.2 е посочено, че не са активни земеделски стопани физическите и юридическите лица, които: са държавни или общински администрации или техни поделения, а според ал.3 на същата разпоредба, физическите и юридическите лица по ал.2 се смятат за активни земеделски стопани, когато докажат, че отговарят на някое от изброените в четири точки изисквания.

Така цитираната разпоредба на чл.38б от ЗПЗП не дава основание да се възприеме становището на ТП „Д. Г. С – Свиленград“, че същата представлява изключително обстоятелство, което макар и да не е сред изброените от дефиницията на §1, т.3 от ДР на Наредба №11 от 03.04.2008 г., е следвало да бъде взето предвид от административния орган, както правилно е приел АС-Хасково.

Представените за първи път в касационното производство писмени доказателства – заявления за подпомагане, за които се твърди, че удостоверяват факта, че жалбоподателят не е прекратил поетия ангажимент, са недопустими като доказателства в касационния процес поради забраната за нови фактически установявания. Тези доказателства са съществували преди приключването на производството пред първата инстанция и е било възможно представянето им пред съда по същество. Отделно от това, от съдържанието им не е видна връзката с конкретното АУПДВ.

С оглед гореизложеното първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да се остави в сила.

С оглед изхода на делото претенцията за присъждане на разноски в полза на касатора е неоснователна.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховен административен съд, състав на осмо отделение, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № 227 от 15.06.2020 г., постановено по адм. д. № 1304/2019 г. по описа на Административен съд – Хасково. Решението е окончателно.