7О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 1464

гр.София, 15.05.2025 година

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Р. Б. Търговска колегия, I отделение, в закрито заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и пета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:К. Г. ЧЛЕНОВЕ: БОЯН БАЛЕВСКИ

АНЖЕЛИНА ХРИСТОВА

като изслуша докладваното от съдия Генковска т. д. № 2778 по описа за 2024 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „А. С. – 2017“ ЕООД срещу решение № 441/08.07.2024 г. по в. т.д. № 466/2023 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 15-ти с-в, с което е потвърдено решение № 25/23.03.2023 г. по т. д. № 66/2022 г. на ОС – Благоевград за обявяване на осн. чл.216, ал.1, т.6 ДОПК за относително недействителен по отношение на Държавата на сключения между „А. С. – 99“ ЕООД и „А. С. – 2017“ ЕООД във формата на нотариален акт № 95, т. I, рег. № 862, дело № 93/20.03.2017 г. договор за покупко – продажба на урегулиран поземлен имот с № 023033 и № 023034, с площ от 5138 кв. м., находящ се в м. „Гробето“, землище на [населено място], общ. Кресна, обл. Благоевград, с конкретно предназначение „за цех за бетонови изделия, офиси /административна сграда/, складове за готова продукция и монтаж на фотоволтаични панели“, заедно с построените в западната му част цех за бетонови изделия, склад за готова продукция и офис, с РЗП от 1137,78 кв. м.

В касационната жалба се поддържа становище, че въззивното решение е очевидно неправилно, евентуално неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК не са подадени отговори от „А. С. – 99“ ЕООД и Национална агенция по приходите – София.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд на осн. чл.272 ГПК. Приел е, че към датата на сключване на атакувания като относително недействителен договор за покупко – продажба на урегулиран поземлен имот с № 023033 и № 023034, обективиран в нотариален акт № 95, т. I, рег. № 862, дело № 93/20.03.2017 г., Държавата се явява кредитор на приобретателя „А. С. – 99“ ЕООД, чиито публични задължения в особено големи размери са установени с представените по делото декларации и заключението на вещото лице по приетите основна и допълнителна СЧЕ. Във връзка с това е намерил за неоснователно възражението, че публичното вземане следва да бъде установено само с влязъл в сила административен акт или с влязло в сила съдебно решение, подчертавайки обстоятелството, че публичните задължения, обективирани в съставените от дружеството справки – декларации по ЗДДС и декларациите – обр.6 по ЗДДФЛ, ЗО, ДОО и УПФ не са били предмет на ревизионно производство, за да бъдат същите установени с влязъл в сила административен акт. Не би се стигнало до ревизионно производство и ревизионен акт и когато за декларираните от длъжника задължения е изтекъл петгодишният срок за започване на ревизия – в тази хипотеза същите се считат за окончателно установени по силата на чл.108, ал.2 ДОПК. С оглед на това САС е заключил, че във фактическия състав на чл.216, ал.1, т.6 ДОПК /ред. ДВ, бр. 105/29.12.2005г./ се включват и публични задължения, установени с декларация, подадена от задълженото лице, като същите се считат за окончателно установени „ex lege“. На следващо място, е намерил за неоснователно възражението, че НАП не е доказал качеството си кредитор, поради липсата на установен точен размер на лихвите по публичните задължения, формирани до процесната сделка, като се е позовал на отговорите на вещото лице, дадени в открито съдебно заседание от 01.03.2023 г., относно размерите на главницата и на лихвата по процесните задължения към датата на изготвяне на експертизата. При евентуално уважаване на иска по чл.216 ДОПК НАП ще може да събере изцяло вземанията си от длъжника, а не само тези по декларациите, подадени до процесната сделка, доколкото на осн. чл.133 ЗЗД цялото имущество на длъжника служи за общо обезпечение на неговите кредитори, които имат еднакво право да се удовлетворят от него, ако няма законни основания за предпочитане. САС е счел за неоснователно и възражението, че приобретателят по атакувана сделка - „А. С. – 2017“ ЕООД, не е свързано лице с длъжника „А. С. – 99“ ЕООД, изтъквайки обстоятелството, че доколкото управителите на двете дружества са сестри, те са роднини във втора степен на родство по съребрена линия, т. е. те са свързани лица по смисъла на § 1, т.3, б. „а“ от ДР на ДОПК. Разпоредбата е приложима и по отношение на юридическите лица, когато тяхната воля се изразява посредством посочените лица, които са част от волеизявяващия орган. Намерил е за неоснователно възражението, че процесната сделка не е във вреда на кредитора, като е изложил съображения, че с извършването й се затруднява удовлетворяването на Държавата, тъй като с лишаване от правото на собственост върху недвижимия имот, длъжникът е намалил сигурните си ликвидни активи. Увреждането може да бъде изключено, само ако длъжникът притежава достатъчно необременени с тежести активи, които да обезпечат напълно вземането на кредитора, каквито не са налице в конкретния казус. На последно място, САС е счел за неоснователно оплакването, че не е доказано наличието на знание на приобретателя, както и липсата на намерение за увреждането, като е отбелязал, че тези обстоятелства не са елемент от фактическия състав на чл.216, ал.1, т.6 ДОПК, поради което за спора са ирелевантни недобросъвестността на длъжника и неговия съконтрахент, както и наличието или липсата на намерение за уреждането.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът поставя следните правни въпроси: 1. Дали разпоредбата на чл.216, ал.1, т.6 ДОПК преди изменението й /обн. ДВ, бр. 105/11.12.2020 г., в сила от 01.01.2021 г./ включва във фактическия си състав публични задължения, установени с декларация, подадена от задължено лице?; 2. Попада ли фикцията за окончателно установяване, визирана в чл.108, ал.2 ДОПК, в приложното поле на иска по чл.216 ДОПК?; 3. Може ли увреждането като фактически състав на разпоредбата на чл.264, ал.1, т.6 ДОПК да бъде изключено, ако длъжникът притежава достатъчно необременено с тежести запорирано имущество, което да обезпечи напълно вземането на кредитора?; 4. Има ли критерий и какъв е той за определянето на имущество, което е достатъчно да обезпечи напълно вземането на кредитора в контекста на разпоредбата на чл.264, ал.1, т.6 ДОПК?; 5. При формиране на извода за увреждане следва ли да се преценява и дали е или не е налице друго имущество, което да покрие вземането на ищеца?; 6. Когато препраща към мотивите на първоинстанционното решение съгласно разпоредбата на чл.272 ГПК, длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения и доводи на страните за неправилност на съдебното решение? По първите два въпроса касаторът въвежда допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, евент. – по чл.280, ал.1 , т.3 ГПК, по въпроси № 3,4 и 5 – по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а по шести въпрос сочи допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Противоречието по първите два въпроса според касатора е с решения по т. д. № 430/2009 г. на ВКС, I т. о., по т. д. № 530/2010г. на ВКС, II т. о. и по гр. д. № 308/2011 г. на ВКС, III г. о., а по шести въпрос - поради противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т.19 на Тълкувателно решение № 1/04.01.20001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и т.1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 123/28.05.2014 г. по гр. д. № 7750/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 94/28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о.

Първите два въпроса са свързани, обусловили са произнасянето на въззивния съд по спора, но не е осъществено допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Налице е актуална практика на ВКС, обективирана в решение № 109/15.07.2024 г. на ВКС, I т. о. и в решение № 25/22.01.2025 г. по т. д. № 1184/2023 г. на ВКС, I т. о., в която е прието, че „според чл.216, ал.1 ДОПК, и в предходната му редакция, преди изменението обн. ДВ бр.105/11.12.2020 г., в сила от 01.01.2021 г., декларациите по чл.105 ДОПК за самоопределяне на данъчна основа и размер на дължими данъци от данъчно задължените лица „установяват публични задължения“ по смисъла на същата разпоредба, вкл. когато поради несъответствия в същите и в срока, съгласно чл.109 ДОПК, не е предприета ревизия на чл.106, ал.3 ДОПК“. Даденото разрешение във връзка с тълкуването на чл.206, ал.1 ДОПК е мотивирано със съображения, че декларациите по чл.105 ДОПК, подадени от данъчно задължените лица с изчислени от тях задължения за данъци или задължителни осигурителни вноски, бидейки самостоятелно изпълнително основание (чл.209, ал.2, т.2 ДОПК), окончателно установяват размера на задълженията по тях с изтичане на 5-годишната давност, съгласно чл.109 ДОПК, без обаче изтичането на давността да е предпоставка за приложението на чл.216, ал.1 ДОПК и за придобиване качеството на „изпълнително основание“; Липсва правна логика да се приеме, предвид и обезпечителният характер на исковете по чл.216, ал.1 ДОПК, че материалноправната легитимация на публичния взискател може да се обосновава само с част от визираните в чл.209, ал.2 ДОПК изпълнителни основания при непроменено съдържание на разпоредбата от влизане в сила на ДОПК. В подкрепа на извода, че новата редакция на чл.216, ал.1 ДОПК не допълва хипотезиса на нормата чрез въвеждане на нови основания за материалноправната легитимация на публичния взискател (наличие на публични задължения, формирани въз основа на подадени от задължените лица декларации по чл.105 ДОПК), а цели да осигури нейното правилно прилагане от съдилищата при разглеждане на предявени от публичните взискатели искове, съставите на ВКС, І т. о., са се позовали и на мотивите към Проекто - закона за изменение и допълнение на ДОПК (002-01-53/21.10.2020 г.). В мотивите е посочено, че предложението за изменение на ДОПК е с оглед съществуваща съдебна практика за отхвърляне на предявени искове, основани на публични вземания, определени с декларации по чл.105 ДОПК, и че изменението на чл.216 ДОПК „има за цел създаване на по-голяма яснота и защита интересите на държавата в случаите на водени от НАП искови производства за прогласяване недействителност на прехвърлителни сделки след кумулирани просрочени задължения, установени освен с актове за публични вземания, но и с подадена декларация, тъй като същата е изпълнително основание по чл.209 ДОПК“.

Следователно неточното тълкуване на закона в същестуващата до 2020 г. съдебна практика е било преодоляно, като даденото от въззивния съд разрешение по първите два правни въпроса не е в противоречие със съществуваща практика на ВКС, а наличието на актуална такава изключва приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Въпроси № 3,4 и 5 също са свързани и касаят общия поставен проблем за преценка на увреждането на кредитора-Държава в резултат на процесната сделка. Отново се констатира наличие на съдебна практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил. Така в решение № 747/ 17.12.2024 г. по гр. д. № 3978/2023 г., на ВКС, III г. о. е посочено, че специалният иск по чл. 216, ал. 1 ДОПК, уреждащ правата на Държавата и общините при разпореждане от техен длъжник с публични вземания със свое имущество с цел да ги увреди е по своята правна природа вид отменителен иск, което следва от чл. 216, ал. 3 ДОПК, предвиждаща субсидиарно приложение на чл. 135 ЗЗД. Разликата е, че с оглед спецификата на правните субекти-кредитори, имащи право на този иск и вида на вземанията /публични/, чиято събираемост е в обществен интерес, законодателят е дал принципно по - силна защита на тези кредитори в сравнение с тази на кредиторите по общия отменителен иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД. Допълнително е приел, че е налице увреждане на интересите на държавата, тъй като чрез процесната сделка длъжникът е намалил имуществото си, а оттам и възможностите за удовлетворяване на публичния взискател, като не е установено той да разполага с друго имущество, достатъчно да удовлетвори вземането по ревизионния акт, нито да е погасил, дори частично, публичните си задължения с получената по процесния договор продажна цена. В решение № 639/06.10.2010 г. по гр. д. № 754/2009 г. на ВКС, IV г. о. е прието, че увреждащото действие при иск по чл. 135 ЗЗД, сходно това по чл. 216, ал. 1, т. 6 ДОПК, е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяването на правата на кредитора спрямо длъжника.

Следва да се съобразят разрешенията по приложението на чл.135 ЗЗД. В постановените по реда на чл.290 ГПК: Решение № 639/06.10.2010г. по гр. д. № 754/2009г. на ВКС, IV г. о., Решение № 407/29.12.2014г. по гр. д. № 2301/2014г. на ВКС, IV г. о., Решение № 18/04.02.2015г. по гр. д. № 3396/2014г. на ВКС, IV г. о., Решение № 261/25.06.2015г. по гр. д. № 5981/2014г. на ВКС, IV г. о, Решение № 50/12.05.2017г. по т. д. № 731/2016г. на ВКС, т. о., Решение № 93/28.07.2017г. по т. д. № 638/2016г. на ВКС, II т. о. различни състави на ВКС приемат, че в хипотезата на отменителен иск по чл.135 ЗЗД увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили осъществяване на правата на кредитора спрямо длъжника. Така увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удовлетворението на кредитора, в т. ч. извършено опрощаване на дълг, обезпечаване на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и пр.

В този смисъл дали длъжникът притежава достатъчно необременено с тежести имущество, което да обезпечи напълно вземането на кредитора са факти, които се навеждат в касационната жалба и чиято тежест на доказване се носи от ответниците по иска, като ползващи ги, поради което въз основа на тях не може да се обоснове недоказаност на увреждащото действие и противоречие с посочената практика по иска по чл. 135 ЗЗД, приложима относно поставения въпрос за извършване на сделката във вреда на кредитора. Следва да се посочи, че видно и от касационната жалба касаторът смесва фактическите състави на чл.216, ал.1, т.4 и т.6 ДОПК, като излага аргументи относими към неразгледан от въззивния съд иск по чл.216, ал.1, т.4 ДОПК.

Ето защо, настоящият състав приема, че не е осъществено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК и по посочените три въпроса.

САС не е постановил акт в отклонение от цитираната в изложението задължителна практика на ВКС и съдебна практика, обективирана в решения по чл.290 ГПК, по приложението на чл.272 ГПК. В случая въззивната инстанция е изложила собствени съображения по направените във въззивната жалба оплаквания – във връзка с установяване на размера на дължимата главница и лихви; свързаността на лицата по атакуваната сделка, увреждащия кредитора-Държава характер на същата. Несъгласието на длъжника с тези крайни изводи обосновава извод за въвеждане с правния въпрос на оплаквания на за допуснато съществено процесуално нарушение и необоснованост на обжалваното решение, които доводи според разясненията по ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС стоят извън изискванията към общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решението на САС.

Мотивиран от горното, състав на първо отделение на ТК на ВКС

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 441/08.07.2024 г. по в. т.д. № 466/2023 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 15-ти с-в.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: