Производството е по реда на чл. 274 ал. 3 т. 2 ГПК във връзка с чл. 248 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба вх.№ 4981 от 16. 01. 15г.,подадена от Р. Г. Г. и К. Е. А. чрез адв.Е. Ф. срещу решение № 18976 от 10. 12. 14г. по гр. дело № 8372/14г. на Софийски градски съд в частта, с характер на определение, с което е отменено определение от 11. 11. 13г. по гр. дело № 33843/11г. на СРС,38 състав в частта, с която е допълнено първоинстанционното решение, и е осъден Ф. И. Д. да заплати на Р. Г. Г. сума над 200 лв до пълния претендиран размер от 400 лв – разноски, а на адв.Е. Ф. сумата 150 лв разноски на основание чл. 38 ал. 1 т. 3 ЗЗД и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлена молбата по чл. 248 ГПК за присъждане в полза на Р. Г. на сума над размера от 200 лв и на адв.Е. Ф. сумата 150 лв.

В изложението се сочи, че въпросът за правомощията на въззивния съд по чл. 269 ГПК е разрешен в противоречие със задължителната практика – ТР № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС,а отговорът на въпроса:длъжен ли е адвокатът, осъществяващ безплатна правна помощ на близък в хипотезата на чл. 38 ал. 1 т. 3 ЗЗД да представи доказателства, които да установяват близостта му с лицето, като предпоставка за уважаване на искането на адвоката за присъждане на адвокатско възнаграждение, е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.

Върховният касационен съд, състав на ІV г. о. като прецени данните по делото, намира следното:

Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 от ГПК от легитимирани страни в процеса, срещу подлежащ на обжалване при условията на чл. 280 ал. 1 ГПК съдебен акт.

С обжалваното определение въззивният съд е приел, че към представеното пред първа инстанция пълномощно от ответницата Р. Г. за адв.Ф.,няма приложен договор за правна защита с уговорен конкретен размер на дължимо възнаграждение.Изложени са съображения, че банково извлечение за плащане е представено само до размер на договорено възнаграждение от 200 лв, поради което е прието, че искането за неговото присъждане е основателно, а за разликата до пълния претендиран размер от 400 лв следва да се отхвърли.По отношение на пълномощното от ответника К. Е. за адв.Ф. съдът е приел, че в него липсва отразяване за осъществяване на безплатно процесуално представителство; няма твърдения, нито доказателства К. Е. да притежава някое от качествата на лицата, изброени в чл. 38 ал. 1 т. 1-3 ЗЗД и затова не се дължи възнаграждение на адвоката за оказана безплатна защита.

Не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС по въпроса за правомощията на въззивния съд по чл. 269 ГПК.Неоснователно жалбоподателите поддържат, че съдът се е произнесъл по правилността на определението на първоинстанционния съд досежно разноските и го е отменил частично на фактически и правни основания, нерелевирани от жалбоподателя Ф. Д.,тъй като последният е възразил изцяло относно дължимостта на разноските.В Тълкувателно решение № 6/12г. на ОСГТК на ВКС е прието, че само, когато е доказано извършването на разноски в производството, те могат да се присъдят по правилата на чл. 78 ГПК.Ето защо, в договора за правна помощ следва да бъде указан вида на плащане, освен когато по силата на нормативен акт е задължително заплащането да се осъществи по определен начин – например по банков път.Тогава, както и в случаите, при които е уговорено такова заплащане, то следва да бъде документално установено със съответните банкови документи, удостоверяващи плащането.Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото.В този случай той има характер на разписка, с която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила адвокатското възнаграждение.В разглеждания случай по делото са представените 2бр. пълномощни, с които Р. Г. и К. Е. са упълномощили адв.Ф. да ги представлява, без да са приложени договори за правна защита с уговорен конкретен размер на адвокатско възнаграждение и указан начин на плащане.При тази хипотеза въззивният съд не е следвало да присъжда и сумата от 200 лв въз основа на банково извлечение, но понеже няма подадена жалба от Ф. Д. не следва да се влошава положението на жалбоподателката Г..

По изложените съображения въпросът: длъжен ли е адвокатът, осъществяващ безплатна правна помощ на близък в хипотезата на чл. 38 ал. 1 т. 3 ЗЗД да представи доказателства, които да установяват близостта му с лицето, като предпоставка за уважаване на искането на адвоката за присъждане на адвокатско възнаграждение, не е от значение за изхода на делото.Какъвто и отговор да бъде даден на този въпрос, той не би се отразил на резултата от производството при положение, че в пълномощното от К. Е. за адв.Ф. не посочено, че се осъществява безплатно процесуално представителство.

По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не следва да допуска частната касационна жалба до касационно обжалване.

С оглед горното Върховният касационен съд, състав на ІV г. о

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 18976 от 10. 12. 14г. по гр. дело № 8372/14г. на Софийски градски съд в частта с характер на определение, с което е отменено определение от 11. 11. 13г. по гр. дело № 33843/11г. на СРС,38 състав в частта, с която е допълнено първоинстанционното решение, и е осъден Ф. И. Д. да заплати на Р. Г. Г. сума над 200 лв до пълния претендиран размер от 400 лв – разноски, а на адв.Е. Ф. сумата 150 лв разноски на основание чл. 38 ал. 1 т. 3 ЗЗД и вместо него е постановено друго, с което е отхвърлена молбата по чл. 248 ГПК за присъждане в полза на Р. Г. на сума над размера от 200 лв и на адв.Е. Ф. сумата 150 лв.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.