О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2430

гр. София, 14.05.2025 г.

ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АЛБЕНА БОНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: БОЯН ЦОНЕВ

МАРИЯ ХРИСТОВА

като разгледа, докладваното от съдия Б. Ц. гр. дело № 141 по описа за 2025 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника по делото Регионална дирекция по горите (РДГ) – Пазарджик, подадена чрез директора й В. В. и процесуалния й пълномощник юрк. И. Б. срещу решение № 365/28.10.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 444/2024 г. на Пазарджишкия окръжен съд. Въззивното решение е обжалвано в частта, с която, като е потвърдено в обжалваната част първоинстанционното решение № 596/13.05.2024 г. по гр. дело № 1603/2022 г. на Пазарджишкия районен съд, дирекцията-жалбоподател е осъдена да заплати на ищцата С. И. Ц. разликата над сумата 2 500 лв. до сумата 8 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки, страдания, затруднения и дискомфорт в резултат трудова злополука, настъпила на 28.01.2022 г., изразяваща се в притискане/смачкване на показалеца на лявата ръка, ведно със законната лихва върху главницата от 28.01.2022 г. до окончателното изплащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежаща на касационно обжалване част от въззивното решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваната част, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулиран следните правни въпроси: 1) кои са обективните критерии при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост и следва ли съдът да посочи конкретно всички обстоятелства, които обуславят вредите и които са от значение за определяне на справедливия размер по смисъла на чл. 52 от ЗЗД; и 2) въззивният съд при разглеждане на спора по същество длъжен ли е да обсъди в съвкупност събраните по делото доказателства за релевантните за спора факти и при преценка на свидетелските показания длъжен ли е да съобрази възможната заинтересованост на свидетеля. Жалбоподателят навежда допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, като поддържа, че тези правни въпроси били решени от въззивния съд в противоречие практиката на ВС и ВКС, а именно: първия въпрос – в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 785/02.03.2011 г. по гр. д. № 556/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 414/21.11.2012 г. по гр. д. № 1543/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 2/27.02.2018 г. по гр. д. № 2303/2017 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 82/20.04.2021 г. по гр. д. № 1811/2020 г. на III-то гр. отд. на ВКС; и втория въпрос – в противоречие с решение № 800/22.03.2011 г. по гр. д. № 776/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 69/07.07.2021 г. по гр. д. № 3418/2020 г. на I-во гр. отд. на ВКС.

Насрещната страна – ищцата С. Ц., в отговора на касационната жалба, чрез процесуалния си пълномощник адв. Н. Я. излага становище да не се допуска касационното обжалване, както и подробни съображения за неоснователност на жалбата.

В мотивите към обжалваното решение въззивният съд е приел за безспорни между страните и установени от писмените доказателства обстоятелствата, че ищцата работи при ответната РДГ на длъжността „старши специалист – деловодител“, както и че на 28.01.2022 г. тя е претърпяла трудова злополука, приета за такава с разпореждане № 4/11.02.2022 г. на ТП на НОИ – Пазарджик, което след обжалване от работодателя е потвърдено с решение от 16.02.2024 г. на директора на същата ТП на НОИ, като последното не е обжалвано и е влязло в сила. Към датата на трудовата злополука ищцата е била на възраст 53 години. Непосредствено след трудовата злополука тя е постъпила по спешност в отделението по травматология и ортопедия при „МБАЛ Пазарджик“ АД, с окончателна диагноза: „травма на екстензорен мускул и сухожилие на друг пръст на ниво китка и длан“. Още същата вечер ищцата е претърпяла спешна операция, като е изписана на 01.02.2022 г. През периода 28.01.2022 г. - 03.05.2022 г. ищцата е била във временна неработоспособност, за което са издадени три болнични листа, два от които са обжалвани от ответника-работодател, но са потвърдени – единият с влязло в сила съдебно решение, а другият – с влязло в сила експертно решение на ТЕЛК. На 09.03.2022 г. ищцата е прегледана от съдебен лекар, който е констатирал фрактура на средната фаланга на втори пръст на лявата ръка, открита репозиция на фрактурата на средна фаланга на показалеца и фиксация с две К-игли, както и лезия на екстензорното сухожилие на показалеца на ниво инсерция на лявата ръка, като й е издадено съдебно-медицинско удостоверение № 34/2022 г. от 09.03.2022 г. На 31.01.2022 г. сутринта ищцата е посетила сградата на ответната РДГ, уведомила е директора Ц. В. за случилия се инцидент, като лично е завела в деловодната програма две възражения – от свое име и такова на А. П. срещу поставените им атестационни оценки за изпълнение на заеманите от длъжности. На 01.02.2022 г. ищцата отново е посетила сградата на ответната РДГ, като е представила болничен лист и е подала заявление за изплащане на обезщетение от претърпяната трудова злополука. При ответната РДГ са били извършени оценка на риска за здравето и безопасността на труда през 2014 г. и през 2020 г.; през месец януари 2022 г. на ищцата е проведен периодичен инструктаж за здравословни и безопасни условия на труд. На 21.03.2024 г. на ищцата е изплатено обезщетение за временна неработоспособност от НОИ в общ размер на 2 938.29 лв. по трите болнични листа.

Въззивният съд е обсъдил приетото по делото заключение на съдебно-медицинската експертиза (СМЕ), от което е установил следното: По време на процесния инцидент на ищцата е нанесена директна травма от металните профили на метална врата в областта на средната фаланга на показалеца и е причинена циркумферентна разкъсно-контузна рана в същата област, както и разкъсване на екстензорното сухожилие на пръста, придружено от напречно счупване с разместване на втора фаланга. Травмата на показалеца е била много тежка и в голям процент е застрашавала неговата загуба до ниво първа интерфалангеална става. По време на инцидента, когато са били получени травматичните увреждания на пръста, при оказването на първа помощ и медицинската обработка при приемането й в отделението, ищцата е изпитвала най-силна болка. Същата е чувствала болки и около инвазивните мероприятия – изследвания, рентгенография, венозни манипулации, превръзки и други. Впоследствие болките били постепенно редуцирани под въздействието на изписаната и проведена медикаментозна, обезболяваща терапия и от обездвижването на фрактурата. Според вещото лице, ищцата е изпитвала дискомфорт и неудобства при своето битово и хигиенно обслужване за около 45 дни, тъй като превръзката и имобилизацията е необходимо да се запазят сухи и чисти за посочения срок. Фрактурата на средната фаланга на втори пръст на лявата ръка и лезията на екстензорното сухожилие на ниво инсерция на показалеца са причинени в резултат на действието на твърд, тъп предмет и чрез удар или притискане с или върху такъв и добре отговарят да са получени така, както е съобщила ищцата в предварителните сведения. Показалецът е попаднал в рамката на металната врата, която е с правоъгълен профил, при което, след рязкото затваряне на вратата, директно е причинило травмата. Флексорното сухожилие (сгъвачът) е останало здраво, както и част от кръвоносните съдове и нерви на показалеца. Периодът на възстановяването е бил продължителен. Разкъсно-контузната рана, която е била почти циркулярна, се възстановява за 2-3 седмици, откритата напречна фрактура с нарушено кръвоснабдяване зараства със забавени срокове – около 30 дни, пластиката на увреденото сухожилие предполага 45-дневно възстановяване; т. е. около 45 дни е възстановяването от тежката травма, а последващата рехабилитация и борбата с тежкия оток на пръста е индивидуално. При тази травма е необходима рехабилитация за преодоляване на ограничените движения в ставите, за да се постигнат добри, близки до нормата функционални резултати, за да не страда захватът на ръката. При изслушването му вещото лице е изяснило, че в случая не се касае за обикновена травма, а за тежка травма на показалеца, при която има прекъсване на част от кръвоснабдяването на пръста и частично на нервните окончания. Заключението на вещото лице е, че е имало реална опасност от загуба на пръста от първа фаланга, затова и възстановителният период е удължен почти двойно от нормалния. Експертът е изяснил и че към момента на прегледа има леки ограничения на движенията на пръста, но от това не страда функцията на ръката.

Окръжният съд е обсъдил поотделно и свидетелските показания по делото. Свидетелката А. П. – главен счетоводител при ответната РДГ, е дала следните показания: За да се влезе в дирекцията, има вход, който превежда през двора и след това се влиза в сградата; по същия маршрут се излиза. На изхода към двора има стълба и врата, от която се излиза на булеварда; този вход се ползвал от служителите от много години. В деня на инцидента, двете с ищцата си тръгнали заедно от работа и тя се спънала на стълбата, която не се виждала заради натрупани отпадъци и листа, и се хванала за вратата, за да не падне. Като си изкарала пръста от вратата, той бил увиснал и течала кръв. С мъжа на свидетелката, който я чакал отпред с колата, я закарали в бърза помощ. Видимо личало, че ищцата не се чувства добре. След като излязла от болницата, свидетелката ходила да й помага вкъщи, ако се наложи нещо да й нареже, да се съблече, да се облече, да се изкъпе. Ходила у тях през седмицата – 3-4 пъти на седмица, в продължение на един месец, тъй като децата на ищцата били извън града. На 31.01.2022 г. ищцата посетила дирекцията, за да остави ключа за стаята, в която работела, и да уведоми работодателя, че ще отсъства дълго време заради инцидента. Този ден бил и последният срок, в който трябвало да подадат възражения във връзка с годишните оценки за работата си, като свидетелката помолила ищцата да входира възраженията; тя успяла да ги входира с ръката, която не била наранена. Свидетелката П. Ц. – дъщеря на ищцата, е дала показания, че когато претърпяла инцидента, ищцата й се обадила веднага да й каже, че в двора на дирекцията е паднала и си е счупила пръста, и отива към спешното отделение. Малко по-късно пак се обадила и казала, че очаква операция, понеже пръстът почти бил откъснат. Около полунощ отново й звъннала и казала, че операцията е приключила, като й поставили пирони и я зашили. Ищцата й се оплакала, че много я боли пръстът и не може да си движи цялата ръка. След това се прибрала вкъщи. На следващия ден – събота, свидетелката отишла при нея, за да й помага с ежедневните нужди, защото ищцата не можела да си движи ръката; останала при нея в събота и неделя. През цялата седмица се чували и ищцата казвала, че я боли ръката и идвали нейни приятели вкъщи, за да й помагат. Така било през целия следващ месец, като постоянно се оплаквала от болки. Ходела всеки ден на превръзки. След един месец трябвало да се махнат шевовете от пръста и да се полагат други ежедневни грижи, тъй като продължавало да я боли. След това разбрали, че работодателят обжалва болничния лист и ищцата нямала никакви доходи, с които да живее и да покрива ежедневните си нужди. Затова свидетелката я взела при себе си в [населено място] за известно време; там се грижела за нея. Направили консултация с лекар-рехабилитатор, за да видят как да продължи възстановяването. Един час при рехабилитатора струвал 45 лв.; рехабилитаторът обяснил, че един месец трябва да се ходи редовно, за да се раздвижи пръстът. По време на трите болнични листа ищцата останала без възнаграждение, не можела да си плаща рехабилитацията и да се издържа. Затова решила да се върне на работа, за да получава заплата, въпреки че болките продължавали и не можела да движи пръста. По телефона обяснявала на свидетелката, че я боли и не може да го свива. Ищцата страдала от множествена склероза и през няколко дни трябвало да си поставя лекарства под формата на инжекции. Пиела и други лекарства, които да я поддържат в нормално състояние, като витамини и допълнителни лекарства, които не се плащат от здравната каса, и трябвало да ги заплаща изцяло. Свидетелят Ц. В. – заместник-директор на ответната РДГ, а към 31.01.2022 г. – изпълняващ длъжността „директор“, е дал показания, че за инцидента с ищцата разбрал на 31.01.2022 г., пет минути преди започване на работния ден, когато лично ищцата му казала, че е претърпяла инцидент в двора на дирекцията и му предала ключа от стаята. Тя влязла в дирекцията към 7.30 ч. и завела документи в деловодната програма. Когато видял ищцата, на свидетеля не му направило впечатление тя да изпитва физическа болка, била права, но можело и да е изпитвала болка. Казала му, че си е ударила пръста при падане и е в болнични. След като разбрал за инцидента, свидетелят разпоредил да бъде извършена проверка, тъй като по нормативната уредба това се водело трудова злополука. За проверката бил изготвен протокол и били уведомени компетентните органи. На 01.02.2022 г. ищцата пак била в сградата. Според свидетеля, всеки от служителите имал опит с деловодната програма, но не всеки имал достъп до всички модули, като нямало подготвен специалист, който да я замести. Обикновено се замествала от колежка от „човешки ресурси“ и от касиера; затова трябвало веднага да се вземе решение кой ще я смени. На стълбището имало залепена схема за действие при бедствия и аварии, била приета и вътрешна инструкция за качване и слизане по стълбите. Два пъти годишно се извършвал периодичен инструктаж на персонала.

При така установеното от фактическа страна от събраните доказателства по делото, въззивният съд е изложил следните принципни правни съображения: За да се ангажира отговорността на ответника по чл. 200, ал. 1 от КТ, е необходимо да бъде установено по категоричен начин наличието на увреждане, в резултат на трудова злополука, което да бъде в причинна връзка с осъществяването на трудовите задължения и съответно декларирането й като такава. Отговорността на предприятието-работодател по чл. 200 от КТ е отговорност за причинените на работника вреди и намира основанието си в основния правен принцип никой да не вреди другиму, а ако вреди – да обезщети всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността по чл. 200 от КТ е обективна, безвиновна, като изключение от общия правен принцип, че без вина не следва да се носи отговорност, работодателят следва да възмезди неблагоприятните последици за здравето на ищеца, възникнали вследствие на доказана злополука, изразяващи се в установените по делото претърпени болки, страдания и неудобства.

В обобщение на изложеното по-горе, въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че на 28.01.2022 г. ищцата е претърпяла трудова злополука по смисъла на чл. 55, ал. 1 от КСО, установена с разпореждането от 11.02.2022 г., потвърдено с влязлото в сила решение от 16.02.2024 г. на директора на ТП на НОИ-Пазарджик. Съдът е приел за установено също, че след края на работния ден, при излизане от двора на ответната РДГ, ищцата се е спънала на стълбата пред входа, която не се виждала заради натрупани отпадъци и листа, и се е хванала за вратата, за да не падне. Вследствие на това показалецът на лявата й ръка е попаднал в рамката на металната врата, която при затварянето й го е притиснала и е причинила на ищцата травматичното увреждане. В отделението по травматология и ортопедия, където е била закарана веднага от свидетелката П. и нейния съпруг, на ищцата е била поставена диагноза „травма на екстензорен мускул и сухожилие на друг пръст на ниво китка и длан“, като още същата вечер е претърпяла спешна операция и са й поставени два броя К-игли за обездвижване на пръста. Също в обобщение, съдът е приел за установено от заключението на СМЕ, че на ищцата е нанесена директна травма от металните профили на метална врата в областта на средната фаланга на показалеца й, като е причинена циркумферентна разкъсно-контузна рана в същата област, както и разкъсване на екстензорното сухожилие на пръста, придружено от напречно счупване с разместване на втора фаланга. Също според заключението, периодът на възстановяването е бил продължителен – поне 45 дни, като травмата на показалеца била изключително тежка и в голям процент е застрашавала неговата загуба до ниво първа интерфалангеална става – флексорното сухожилие (сгъвачът) е останало здраво, като е имало прекъсване на част от кръвоснабдяването на пръста и частично на нервните окончания. Според вещото лице, възстановяването на нормалното движение на пръста и функциите на ръката е строго индивидуално, каквато е и борбата с тежкия оток на пръста. Въззивният съд е приел за установено и че в резултат на настъпилата временна неработоспособност, ищцата е била в отпуск за периода 28.01.2022 г. - 03.05.2022 г., предвид влезлите в сила болнични листове. Наложило се е ищцата да ходи на превръзки всеки ден в рамките на около един месец, докато се махнат шевовете от операцията, като от изключително значение е било превръзката да се пази суха и чиста. След махането на конците, ищцата е продължавала да изпитва болки във връзка с възвръщане на нормалните функции на ръката и пръста си, като през периода на възстановяването си, съобразно показанията на свидетелките П. и Ц., същата е имала нужда от чужда помощ в ежедневието си при своето битово и хигиенно обслужване.

На следващо място окръжният съд е изтъкнал, че по делото не е спорно, че вследствие на трудовата злополука ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки, страдания и неудобства от ежедневно естество, а спорът е относно техния интензитет, като основните оплаквания във въззивната жалба на ответника са относими към приложението на чл. 52 от ЗЗД – при формиране на преценката за справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. В тази връзка въззивният съд е изложил съображения, че на обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането, като размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост съобразно разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Позовавайки се на ППВС № 4/23.12.1968 г., съдът е приел, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне размера на обезщетението, съответно обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразено с обществения критерий за справедливост. В тази връзка, следва да се съобрази характерът и степента на увреждането, начина и обстоятелствата, при които е получено, последиците в настоящ и бъдещ план, продължителността и степента на интензитета на болките, възрастта на увредения, общественото и социалното му положение, а също и обществено-икономическите условия към датата на увреждането, за да съответства това обезщетение на социалната справедливост. Обезщетението за неимуществени вреди се присъжда не за абстрактни, а за конкретно претърпени физически и психически болки и страдания, неудобства и всякакви други негативи, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. То следва в най-пълна степен да възмезди увреденото лице, без да става източник на неоснователно обогатяване, като водещо значение по всеки отделен спор имат конкретните установени и доказани в процеса факти и обстоятелства. Те се явяват и обективните характеристики, на базата на които принципът на справедливостта се прилага и намира израз в присъждане на еквивалентно парично обезщетение. Моралните вреди са индивидуално определими и паричното обезщетение за тях следва да съответства на необходимото за преодоляването им.

Изходайки от тези принципни съображения, въззивният съд е приел, че с оглед данните по делото, паричният еквивалент на понесените от ищцата, доказани неимуществени вреди, търпени в установения по делото период във връзка с получените от нея травматични увреждания вследствие на трудовата злополука, възлиза на определената от районния съд сума от 8 000 лв. Окръжният съд е приел, че противно на становището на ответника, обезщетение в по-нисък размер не би било в състояние да обезщети интензивността на търпените от ищцата физически болки, психическите дерзания от опасността от загуба на пръста, както и продължителния възстановителен период. Съдът е намерил и че обезщетението съответства на критерия за справедливост и в достатъчна степен би репарирало преживените от ищцата болки и страдания, претърпяното от нея физическо увреждане и загубата на работоспособност. В тази връзка съдът е съобразил претърпените от ищцата болки и страдания при злополуката, които са били с особен интензитет до получаването на медицинската помощ; наложилата се хирургична интервенция, тежестта на травмата, продължителния оздравителен период. Взел предвид и обстоятелствата, че са останали леки ограничения на движенията на пръста, но от това не страда функцията на ръката. Съобразил е също неприятните изживявания във връзка с неспособността на ищцата да се справя с ежедневните дейности за продължителен период от време, така както е правела това в миналото; възрастта на ищцата; преживеният стрес от евентуална загуба на пръста; отчел е и социално-икономическите условия към датата на инцидента.

Също във връзка с размера на обезщетението, въззивният съд отново е обсъдил свидетелските показания, като е приел, че те отразяват преки впечатления и са логични и последователни относно обстоятелствата, че след злополуката ищцата е изпитвала болки, въпреки болкоуспокоителните, които е приемала, като за период от поне 45 дни в ежедневното си обслужване е разчитала на чужда помощ, което причинява допълнителни неудобства и психическо напрежение. Съдът е намерил за неоснователни възраженията на ответника, че доколкото ищцата два пъти е посещавала местоработата си на 31.01.2022 г. и 01.02.2022 г., като на първата дата дори извършвала трудови функции и била нарушила болничния режим, то болките не били с висок интензитет, предвид и посоченото в експертното заключение, че най-силните болки били по време на инцидента и непосредствено след него при медицинските интервенции. За този свой извод окръжният съд е изложил съображения, че търпените от ищцата болки, страдания и дискомфорт се установяват по един категоричен начин от неоспореното от страните заключение на СМЕ, както и от показанията на свидетелките П. и Ц., които съдът е оценил като логични, последователни, непосредствени, непредубедени и преди всичко – съответстващи напълно на житейската логика, според която наличието на тежка телесна травма, изискваща дори оперативна намеса, неминуемо причинява физически болки и дискомфорт. Съдът е приел, че действително на 31.01.2022 г. ищцата е нарушила предписания й болничен режим като е напуснала болницата и е посетила местоработата си, за да заведе в деловодната програма своето и на свидетелката П. възражение срещу поставените им оценки за работата, но е изтъкнал, че това обстоятелство само по себе си не означава, че ищцата не е изпитвала болки и страдания в резултат от трудовата злополука. В тази връзка съдът е приел, че несигурността в показанията на свидетеля В., че при срещата с ищцата тя видимо не е изпитвала болка, преценени в съвкупност със заключението на СМЕ, според което след операцията болката до голяма степен е била редуцирана от предписаните на ищцата обезболяващи медикаменти и обездвижването на фрактурата, не водят до извод, че болките изведнъж са спрели, в каквато насока са възраженията на ответника. Също предвид заключението на вещото лице, съдът е приел, че макар най-интензивните болки да са били непосредствено след инцидента и при извършване инвазивните медицински процедури в болничното заведение, то травматичното увреждане предполага изпитване на болка и по време на съпътстващите след операцията ежедневни превръзки, които са били извършвани на ищцата. В тази връзка съдът е посочил, че и от показанията на свидетелката Ц., която е поддържала контакт с майка си, и от останалите събрани по делото доказателства е установено, че за период от около месец ищцата всеки ден е ходила на превръзки във връзка с претърпяната хирургическа интервенция. С оглед това окръжният съд е намерил за неоснователни и възраженията на ответника, че по делото не било доказано, а и от показанията на свидетелката П. не се установявало, че ищцата е изпитвала продължителни болки.

По повод направеното от ответника възражение за намаляване на обезщетението, въззивният съд е посочил, че действително по делото не са налице данни ищцата да е посещавала рехабилитационни процедури, но от показанията на свидетелката Ц., в достоверността на които съдът отново е приел, че не намира основания да се съмнява, тъй като са логични и житейски оправдани, преценени съобразно разпоредбата на чл. 172 от ГПК, е установено, че ищцата и дъщеря й са направили консултация с рехабилитатор, който е обяснил, че е необходимо поне едномесечна рехабилитация за раздвижване, като цената на един час е възлизала на 45 лв. Със същите свидетелски показания е установено и че поради липсата на финансови средства ищцата не е предприела процедури по рехабилитация, тъй като по време на отпуска си за временна нетрудоспособност същата не е получавала трудово възнаграждение, а до това се е стигнало поради установеното по делото неоснователно обжалване на болничните листове от страна именно на ответника-работодател, като по този начин ищцата е била принудена, въпреки продължаващите болки, да се върне на работа, за да получава средства за препитание от работната си заплата. В тази връзка съдът отново е посочил, че от писмените доказателства по делото е установено, че последният болничен лист е потвърден с решение на административния съд, което е влязло в сила едва в началото на 2024 г. – почти 2 години след инцидента, а възнаграждението от НОИ за временната нетрудоспособност е изплатено на ищцета едва на 21.03.2024 г. Въззивният съд е приел, че тези обстоятелства са причинили допълнителен стрес и психически дискомфорт на ищцата, които са в причинна връзка с трудовата злополука. По тези съображения, въпреки установеното по делото обстоятелство, че ищцата не е посещавала рехабилитационни процедури, съдът е приел, че това само по себе си не се отразява на размера на паричното обезщетение и не води до неговото намаляване.

На следващо място окръжният съд е съобразил, че размерът от 8 000 лв. на обезщетението за претърпените от ищцата морални вреди от трудовата злополука съответства на съдебната практика в подобни случаи, поради което е намерил за неоснователно и това възражение на жалбоподателя-ответник, като е отбелязал, че цитираната от него практика на наказателно отделение на ВКС не касае присъждане на обезщетение от деликт. Въззивният съд отново е посочил, че в случая размерът на обезщетението е съобразен и със социално-икономическите условия в страната, които в последните години се характеризират с бурни инфлационни процеси. Предвид и това, съдът е намерил, че е необосновано занижен, поддържаният в уточнителна молба към въззивната жалба на ответника, размер на обезщетението от 2 500 лв.

В заключение, по така изложените съображения окръжният съд е намерил за изцяло неоснователни възраженията, релевирани във въззивната жалба на ответника, като предвид съвпадането на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд, е приел, че в обжалваната част решението на районния съд следва да бъде потвърдено.

При така мотивираното въззивно решение, по наведените от касатора основания за допускане на касационното обжалване настоящият съдебен състав намира следното:

Отговор на първия поставен правен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, е даден със задължителните указания и разяснения, обективирани в т. 11 и мотивите към нея в раздел II от ППВС № 4/23.12.1968 г., както и с основаната на тях, трайно установена практика на ВКС, израз на която са и посочените от касатора, решение № 785/02.03.2011 г. по гр. д. № 556/2010 г. на III-то гр. отд. на ВКС, решение № 414/21.11.2012 г. по гр. д. № 1543/2011 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 2/27.02.2018 г. по гр. д. № 2303/2017 г. на III-то гр. отд. на ВКС и решение № 82/20.04.2021 г. по гр. д. № 1811/2020 г. на III-то гр. отд. на ВКС. Съгласно тази трайно установена практика, размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни признаци. Такива обстоятелства при телесните увреждания са характерът на увреждането и неговата трайност; начинът и обстоятелствата, при които е настъпило; степента на влошаване на състоянието на здравето, причинените страдания – физически и психически; продължителността на лечението и извършените медицински манипулации; перспективата и трайните последици; възрастта на увреденото лице и възможността да продължи трудовата си кариера и да се социализира, обществено и социално положение, икономическа конюнктура и др. При определяне на обезщетението съдът следва да вземе предвид тези обстоятелства, включително дали и в каква степен пострадалият се е възстановил след извършени операции и проведено лечение като по този начин съчетано приложи критериите „продължителност на болките и страданията” и „последици от получените увреждания”. Принципът за справедливост изисква в най-пълна степен да се постигне обезщетяване на увреденото лице за вредите, настъпили в резултат от трудовата злополука, съобразно естеството и интензитета на претърпените телесни болки и душевни страдания. Затова съдът има задължение да обсъди и съобрази всички доказателства, относими към тези правно-релевантни факти и правилно да оцени тяхното значение и тежест при определяне размера на обезщетението.

Разрешение на втория поставен от касатора процесуалноправен въпрос по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 172 от ГПК е дадено също с посочената в изложението му практика – решение № 800/22.03.2011 г. по гр. д. № 776/2009 г. на IV-то гр. отд. на ВКС, решение № 79/12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на IV-то гр. отд. на ВКС и решение № 69/07.07.2021 г. по гр. д. № 3418/2020 г. на I-во гр. отд. на ВКС, в които е разяснено следното: Съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение, всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Казаното се отнася и до гласните доказателства, които щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля според правилата на чл. 172 от ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. Вземат се предвид и всички обстоятелства, свързани с възприемането и възпроизвеждането от свидетеля на установяваните факти, както и волята на свидетеля да каже истината. Заинтересоваността на свидетеля може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда. Това може да се отнася за всички факти или само за някои от тях, поради което съдът е свободен да прецени дали да се довери на тези показания и в каква степен. Като преценява данните за заинтересованост на свидетелите, съдът може да приеме, че заинтересованият свидетел е възприел вярно правнорелевантните факти и ги възпроизвежда добросъвестно в показанията си, а свидетел, за когото няма данни за заинтересованост е възприел някои или всички факти погрешно, не е способен да ги възпроизведе в показанията си или ги възпроизвежда недобросъвестно. При противоречие в показанията на свидетелите, съдът трябва да прецени доколко те са подкрепени или отречени от останалите събрани по делото доказателства.

При съпоставката на така цитираната съдебна практика с приетото в мотивите към обжалваната част от въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че окръжният съд не е приел нещо различно и по никакъв начин не се е отклонил от тази практика на ВС и ВКС, а напротив – изцяло се е съобразил с нея. В качеството си на въззивна инстанция – такава по съществото на материалноправния спор между страните, той е обсъдил всички относими доказателства по делото, като въз основа на съвкупната преценка на писмените доказателства, експертното заключение и свидетелските показания, обосновавайки се и кои от тях и защо кредитира, и кои – не, е извел своите фактически констатации относно спорните обстоятелства по делото, които са от значение за основния спорен въпрос между страните – размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди; посочил е и кои от тях приема за установени и кои – не; дал е и отговор на всички доводи и възражения, поддържани във въззивната жалба. Свидетелските показания съдът е обсъдил както поотделно, така и в съвкупност помежду им и с установеното от заключението на СМЕ и от писмените доказателства – по отношение на всеки от спорните по делото правно-релевантни факти, като се е мотивирал в кои части и защо кредитира или не показанията на съответния свидетел, отчитайки заинтересоваността на разпитаната като свидетел дъщеря на ищцата, съобразно приетото в практиката на ВКС, посочена от касатора. При определяне справедливия размер на обезщетението, въззивният съд е взел предвид и е обсъдил в мотивите си всички установени по делото обстоятелства, релевантни за неговото определяне – степента на претърпените от ищцата болки и страдания при злополуката, които са били с особен интензитет до получаването на медицинската помощ; тежестта на травмата; наложилата се хирургична интервенция, продължителния оздравителен период; взел предвид и обстоятелствата, че са останали леки ограничения на движенията на пръста, но от това не страда функцията на ръката; съобразил е също неприятните изживявания във връзка с неспособността на ищцата да се справя с ежедневните дейности за продължителен период от време; възрастта на ищцата; преживеният стрес от евентуална загуба на пръста; отчел е и социално-икономическите условия в страната към датата на трудовата злополука. По този начин окръжният съд е разрешил двата поставени от касатора правни въпроса по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД и на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 172 от ГПК, не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВС и ВКС. В тази връзка следва да се отбележи, че касационните оплаквания и доводи за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК и изразеното чрез тях несъгласие на жалбоподателя-ответник с фактическите констатации, съображенията и правните изводи на въззивния съд, предвид които той по свое вътрешно убеждение е определил справедлив размер на обезщетението, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, след като са възприети и са спазени от съда горните принципни разрешения относно критериите при прилагането на принципа за справедливост и не се установява противоречие между въззивното решение и практиката на ВС и ВКС по поставените правни въпроси (в този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 и т. 2 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).

В заключение, касационното обжалване на атакуваната част от въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведенитe от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и хипотеза по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК, касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищцата, претендираните и направени от нея разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение за касационното производство по делото, в размер 800 лв.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 365/28.10.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 444/2024 г. на Пазарджишкия окръжен съд, – в частта, с която Регионалната дирекция по горите – Пазарджик е осъдена да заплати на С. И. Ц. разликата над сумата 2 500 лв. до сумата 8 000 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от 28.01.2022 г. до окончателното изплащане.

В останалата част въззивното решение не е обжалвано.

ОСЪЖДА Регионалната дирекция по горите – Пазарджик с ЕИК[ЕИК] да заплати на С. И. Ц. с ЕГН [ЕГН] сумата 800 лв. (осемстотин лева), представляваща разноски за касационното производство по делото.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: