Производството е по реда на чл. 160, ал. 6 на Данъчно - осигурителен процесуален кодекс (ДОПК) във връзка с чл. 208 и сл. от Административно-процесуален кодекс (АПК).
Образувано е по касационна жалба на [фирма], подадена чрез адв.С. против Решение № 991/20. 05. 2015г., постановено по адм. д.№ 3022/2013 г. по описа на Административен съд-Пловдив, в частта в която е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт № 16251300054/23. 05. 2013 г., издаден от гл. инспектор по приходите при ТД на НАП [населено място], потвърден с Решение № 934/02. 09. 2013 г. на директор на Дирекция "ОДОП" [населено място] при ЦУ на НАП, в частта относно непризнато право на данъчен кредит в размер на 590 547. 48 лв., ведно с прилежащи лихви, в резултат на несвоевременното разчитане с бюджета.
В касационната жалба са изложени доводи за неправилност на обжалваното съдебно решение на АС-Пловдив, поради необоснованост, съставляващо касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на обжалваното решение.
Ответникът по касационната жалба - Директорът на дирекция ОДОП-П. при ЦУ на НАП, чрез юриск.С. изразява становище за неоснователност на касационната жалба.
Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.
Върховният административен съд, осмо отделение счита, че касационната жалба е подадена от надлежно легитимирана страна и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и е процесуално допустима, но разгледана по същество е основателна поради следните съображения:
С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата на [фирма] против Ревизионен акт № 16251300054/23. 05. 2013 г., издаден от гл. инспектор по приходите при ТД на НАП [населено място], потвърден с Решение № 934/02. 09. 2013 г. на директор на Дирекция "ОДОП" [населено място] при ЦУ на НАП, в частта относно непризнато право на данъчен кредит в размер на 590 547. 48 лв., ведно с прилежащи лихви, в резултат на несвоевременното разчитане с бюджета.
С ревизионния акт в обжалваната част на жалбоподателя е отказано право на данъчен кредит в размер на 512337. 90 лева за периода м. 12. 2008г. по издадени фактури от [фирма], с предмет на доставките „битум 90” и „битум 120”; в размер на 73815. 00 лв. по 2 бр. фактури и кредитно известие, издадени от [фирма] с предмет на доставките битум, битумпласт и хидрофлекс; и в размер на 4 354. 58 лв. по фактури издадени от [фирма] с предмет СМР и полагане на бордюри.
За да постанови този резултат първоинстанционният съд е приел, че оспореният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма и при липса на допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. При преценката на неговата обоснованост и материална законосъобразност, решаващият състав е анализирал приобщените в хода на ревизията доказателства и установената въз основа на тях от органите по приходите фактическа обстановка. В мотивите си съдът е посочил, че относно фактурираните стоки е налице хипотеза, при която доставчикът е издал данъчен документ и начислил неправомерно данък без да е извършена облагаема доставка и без да е възникнало данъчно събитие по смисъла на чл. 25, ал. 1 и ал. 2, във връзка с чл. 6, ал. 1 от ЗДДС. Съдът се е позовал на нормата на чл. 68, ал. 1, т. 1 ЗДДС, за да обоснове извода, че тя е свързана с понятието „доставка“ и с взаимоотношения между две регистрирани лица – доставчик и получател. По делото не е установено реално престиране на стоките от доставчика, което е равнозначно на неосъществени доставки. В решението е направен извод, че във връзка с предмета на доставките на стоки и услуги не са събрани годни доказателства, удостоверяващи действителното им изпълнение.
О. извод на административния съд е, че доказателствата не обосновават извод за реално извършена доставка по смисъла на чл. 6 от ЗДДС.
Решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и необоснованост, същото трябва да бъде отменено след което да се отмени оспорения РА.
Неправилно с РА в обжалваната част е отказано право на данъчен кредит по фактурите, издадени от [фирма] и [фирма].
С оглед спецификата и вида на фактурираната стока - битум 90, битум 120, битумен, битумпласт и хидрофлекс - като родово определена вещ, съдът е приел, че в тежест на ревизираното лице е да установи прехвърляне правото на собственост върху стоката при предаването й, както и възможността на доставчиците да извършат доставките, за което определящо е наличие на такава стока при него, база за съхранение, персонал и транспортни ресурси за превоза й и др.
Произходът на стоката не е елемент от фактическия състав на правото на данъчен кредит съгласно разпоредбите на чл. 63 и 64 ЗДДС.Няване на обстоятелството откъде някой от предходните доставчици е придобил стоката, не може в процесния случай и при налични доказателства да е основание за отказ на правото на данъчен кредит.
Настоящият касационен състав счита, че е възникнало данъчно събитие, установено с представените доказателства за предаването на стоките.
Съдът не е ценил надлежно доказателствената сила на приети документи – товарителници, пътни листи, кантарни бележки, приемо-предавателни поротоколи. Приел е че същите не удостоверяват реално изпълнение. Останали са необосновани направените въз основа на тези доказателства фактически изводи. Следва да се отбележи, че тези доказателства имат значение за установяване на твърдените от ревизираното лице факти за доставка на процесните стоки.
Необоснован е първоинстанционният извод във връзка с реквизитите на товарителниците. При преценката на редовността на товарителницата следва да се има предвид възможността от нейното съдържание да се установят името и адреса на получателя, мястото и датата на приемане на стоката за превоз и мястото на доставянето й.
По първата група доказателства следва да се съобрази Решение на Съда на ЕС от 21. 06. 2012 г. по съединени дела С-80/11 и С-142/11. При идентична на настоящата фактическа обстановка Съдът се е произнесъл категорично, че чл. 167, чл. 168, буква а), чл. 178, буква а) и чл. 273 от Директива 2006/112 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална практика, съгласно която данъчният орган отказва да признае право на приспадане, поради това че данъчнозадълженото лице не се е уверило, че издателят на фактурата за стоките, във връзка с които се иска упражняване на това право, има качеството на данъчнозадължено лице, разполагал е със стоките, предмет на доставката, бил е в състояние да ги достави и е изпълнил задълженията си за деклариране и за внасяне на ДДС, или поради това че въпросното данъчнозадължено лице не притежава други документи, освен фактурата, от които да е видно съществуването на посочените обстоятелства, макар да са изпълнени предвидените в Директива 2006/112 процесуални и материалноправни условия за упражняването на правото на приспадане и данъчнозадълженото лице да не разполага с данни за евентуални нарушения или измама от страна на въпросния издател.
В конкретния случай не се доказва участие на ревизираното лице в данъчна измама, не са установени обективни данни, от които да се направи извод, че лицето е знаело или е било длъжно да знае за извършването на такава от някой от преките му доставчици. При това положение съобразно цитираната задължителна практика на Съда на Европейския съюз е недопустимо да се откаже правото на данъчен кредит, което по същество е сторено с обжалвания РА.
По втората група доказателства в случая се касае за родово определени вещи и съгласно чл. 24, ал. 2 от ЗЗД (ЗАКОН ЗЗД ЗАДЪЛЖЕНИЯТА И ДОГОВОРИТЕ) собствеността върху същите се прехвърля с определянето им по съгласие на страните, а при липса на такова, когато бъдат предадени. В случая следва да се приеме, че със съставянето на фактурата и приемо-предавателния протокол е постигнато именно такова съгласие, поради което и именно на тази дата е прехвърлена и собствеността върху процесните стоки-битум 90, битум 120, битумен, битумпласт и хидрофлекс. По този начин - битум 90, битум 120, битумен, битумпласт и хидрофлекс са индивидуализирани, което позволява да се приеме, че собствеността върху тях е прехвърлена съобразно посоченото по-горе правило на ЗЗД. Индивидуализирането и отделянето на родово определените вещи с постигане на съгласие е категорично доказателство за прехвърляне на собствеността.
Що се отнася до произхода на стоките при доставчиците или т. нар материална обезпеченост неустановяването й при условията на пълно доказване не може да доведе до обратния извод за липса на реално извършени доставки, както е приел първоинстанционният съд. Установено е в случая, че транспорта е извършен от доставчиците. Обстоятелството, че някои от доставчиците не са открити на адреса си при извършване на насрещна проверка също не е достатъчно, за да се приеме, че същите не разполагат с кадрова и материална обезпеченост за извършване на доставките. Също така според актуалното решение на С. по дело С-18/13 по преюдициално запитване на АССГ, при сходна с настоящия спор фактическа обстановка /макар и за услуги/ е дадено задължително тълкуване на Директива 2006/112/ЕО на Съвета, според което не се допуска извършване на приспадане на ДДС, когато няма данни доставчиците да разполагат с материална, техническа и кадрова обезпеченост или има нередовна счетоводна отчетност при тях, но само при наличие на две кумулативни условия – тези обстоятелства да сочат за наличие на измама и въз основа на обективните данни, представени от органите по приходите, да се установява, че ДЗЛ е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която обосновава правото на приспадане, е част от тази измама. В настоящия случай, както вече се посочи по-горе, няма данни и твърдения за данъчна измама, нито установеност от страна на приходните органи, че ДЗЛ е знаело за такава измама. Предвид установеното прехвърляне на право на собственост и настъпване на данъчни събитие по спорните фактури, както и предвид установеното използване на получените стоки за последващи облагаеми доставки, се приема, че данъкът е начислен правомерно.
При извършена проверка в счетоводството на РЛ органа по приходите е установил, че в дневника за покупките и СД по ЗДДС за съответния данъчен период процесните фактури са описани.
По отношение доставчика [фирма] касационната инстанция не споделя разсъжденията на първоинстанционния съд по отношение реалността на спорните доставки.
Непредставянето на достатъчно доказателства за кадровата обезпеченост за изпълнение на доставката от страна на прекия доставчик, не следва в случая да ограничава правото на данъчен кредит в размер на начисления ДДС по фактурите. Липсата на достатъчно доказателства относно изплатени възнаграждения, само по себе си, при доказан факт на осъществяване на данъчното събитие - облагаема доставка, не е относима към правото на данъчен кредит за получателя. Добросъвестният получател по облагаема с ДДС доставка на стоки или услуги, не следва да бъде санкциониран с отказ на право на данъчен кредит поради нарушения или недобросъвестност на неговия доставчик.
В случая е приложима практика на С., а именно Решение на С. по дело С-324/11, съгласно което "не се допуска данъчен орган да откаже на данъчнозадължено лице правото на приспадане от дължимия или платен данък върху добавената стойност за предоставени му услуги, поради това че издателят на фактурата за тези услуги не е декларирал наетите от него работници, без този орган да доказва, въз основа на обективни данни, че това данъчнозадължено лице е знаело или е трябвало да знае, че сделката, с която се обосновава правото на приспадане, е част от данъчна измама, извършена от посочения издател или от друг стопански субект нагоре по веригата на доставки".
Административен съд – Пловдив е постановил неправилно решение, което при условията на чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде отменено. Вместо него се постановява ново по съществото на спора, с което да се отмени РА в обжалваната част.
Разноски: С оглед на резултата по делото, решението на АС - Пловдив следва да бъде отменено и в частта, в която [фирма] е осъдено да заплати на Дирекция "Обжалване и данъчно осигурителна практика" – П. при ЦУ на НАП сума в размер на 8 435. 47 лв.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 222, ал. 1 АПК Върховният административен съд, състав на осмо отделение,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 991/20. 05. 2015г., постановено по адм. д.№ 3022/2013 г. по описа на Административен съд-Пловдив, в частта в която е отхвърлена жалбата на дружеството против Ревизионен акт № 16251300054/23. 05. 2013 г., издаден от гл. инспектор по приходите при ТД на НАП [населено място], потвърден с Решение № 934/02. 09. 2013 г. на директор на Дирекция "ОДОП" [населено място] при ЦУ на НАП, в частта относно непризнато право на данъчен кредит в размер на 590 547. 48 лв., ведно с прилежащи лихви, в резултат на несвоевременното разчитане с бюджета, както и в частта за присъдените разноските на Дирекция "ОДОП" - П. при ЦУ на НАП в размер на 8 435. 47 лв. и вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТМЕНЯ Ревизионен акт № 16251300054/23. 05. 2013 г., издаден от гл. инспектор по приходите при ТД на НАП [населено място], потвърден с Решение № 934/02. 09. 2013 г. на директор на Дирекция "ОДОП" [населено място] при ЦУ на НАП, в частта относно непризнато право на данъчен кредит в размер на 590 547. 48 лв., ведно с прилежащи лихви, в резултат на несвоевременното разчитане с бюджета.
Решението е окончателно.
Особено мнение: