О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 2017

[населено място], 06. 07. 2023 г.

Върховният касационен съд на Р. Б. Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми юни, две хиляди двадесет и трета година, в състав:

Председател: EМИЛ ТОМОВ

Членове: Д. Д.

ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА

като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 821 по описа за 2023 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника Целодневна детска градина „Слънце“, О. Б. срещу решение № 199 от 03. 06. 2022 г. по в. гр. д. № 173/2022 г. на Софийски окръжен съд /СОС/, с което е потвърдено решение № 260132 от 17. 12. 2021 г. по гр. дело № 402/2020 г. на Ботевградски районен съд, с което са уважени предявените от Х. Д. И. срещу жалбоподателя обективно съединени искове с правно основание чл. 200 КТ и чл. 86 ЗЗД, като последният е бил осъден да заплати следните суми: 1. сумата 6 749 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в закупуване на медицински изделия, помощни средства и изследвания в резултат на трудова злополука, състояла се на 20. 03. 2017 г. в [населено място], както и сумата 1 003. 06 лева – лихва за забава върху главницата за периода 03. 10. 2018 г. - 20. 03. 2020 г.; 2. сумата 358. 12 лева – обезщетение за претърпени имуществени вреди от същата трудова злополука, изразяващи се в закупуване на лекарства в периода от 20. 07. 2017 г. до 31. 08. 2018 г., както и 56. 51 лева – лихва за забава върху главницата за периода 31. 03. 2018 г. – 20. 03. 2020 г.; 3. сумата 932. 05 лева – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в транспортни разходи или стойността на горивото на автомобилите, с които е пътувано до болничните заведения в [населено място] за периода 04. 12. 2017 г. – 15. 12. 2018 г., както и сумата 119. 62 лева – лихва за забава върху горната сума за периода 15. 12. 2018 год. – 20. 03. 2020 год.; 4. сумата 4 065. 87 лева – обезщетение за имуществени вреди от трудовата злополука, изразяващи се в разликата между трудовото възнаграждение, което ищцата би получавала като здрава и обезщетението от НОИ за периода 20. 03. 2017 г. – 20. 01. 2019 г., както и 1 238. 96 лева – лихва за забава върху горната сума за периода 20. 03. 2017 г.- 20. 03. 2020 г., ведно със законната лихва върху горепосочените главници, считано от датата на предявяване на исковете – 20. 03. 2020 год. до окончателното изплащане.

Касаторът поддържа в касационната си жалба, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Моли то да бъде отменено като неправилно и вместо него постановено друго решение, с което исковете по пункт 2 и 3 да бъдат отхвърлени, а по пункт 4 присъденото обезщетение да бъде намалено до сумата 4 774. 34 лв..

В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, жалбоподателят се позовава на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следния въпрос: „Как следва да се изчислява обезщетението за пропуснати ползи по чл. 200, ал. 3 КТ? Дали като пропусната полза следва да се приеме брутното трудово възнаграждение, или действително получаваната от работника сума, след приспадане на законовите удръжки?“, за който твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с решение № 548 от 6. 12. 2010 г. по гр. д. № 1119/2009 г. на ВКС, ІІІ г. о. и че ще е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касационната жалба - Х. Д. И. подава писмен отговор, в който поддържа становище, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира заплащане на сторените съдебно – деловодни разноски пред ВКС.

Върховният касационен съд, съставът на Трето гражданско отделение, приема, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт по предявен главен иск с правно основание чл. 200 КТ за присъждане на обезщетение за претърпени имуществен вреди, причинени в резултат на настъпила трудова злополука, с цена над 5 000 лв., и по обективно съединен с него акцесорен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, поради което тя е допустима.

По основанията за допускане на касационно обжалване, настоящият съдебен състав намира следното:

Въззивният съд e приел за установено, че страните са били обвързани от трудово правоотношение, по което ищцата е заемала длъжността „помощник-възпитател“ въз основа на трудов договор от 01. 04. 2009 г. и допълнително споразумение към него от 16. 01. 2017 г.. С декларация с вх. № 11/22. 03. 2017 г. за трудова злополука работодателят – ответник е декларирал пред НОИ настъпила на 22. 03. 2017 г., в 06 часа и 20 мин., злополука със служителя Х. Д. И., при слизане по стълби в сградата на детска градина „Слънце“. С разпореждане № 5104-22-37 от 18. 04. 2017 г. на НОИ горепосоченият инцидент е приет за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 от КСО. От епикриза с изх. № 6212/2017 г. е установено, че на ищцата е поставена окончателна диагноза – множество счупвания на подбедрицата, открито, налагаща извършването на оперативна интервенция, изразяваща се в обилен лаваж (промиване) на раната, приложено външно фиксиращо устройство и фибула. От епикриза с изх. № 6881/2017 г., е установено, че на 27. 03. 2017 г. на дясна глезенна става е извършено открито наместване и вътрешна фиксация на счупването – чрез три плаки и 21 винта. От епикриза с изх. № 2648/ 2017 г. е установено, че на 30. 01. 2018 г., ищцата е хоспитализирана за трети път в УМАЛ „С. А. АД – [населено място], където е извършена трета операция, поради инфектиране на раната, получена при фрактурата. На 21. 08. 2018 г. ищцата е хоспитализирана в УМАЛ „С. А. АД – [населено място], където е извършена четвърта оперативна интервенция, поради незавършеното костно срастване, този път без инфекция. Според приетото по делото решение на ТЕЛК от 25. 06. 2019 г., на ищцата е призната трайно намалена работоспособност 50 % в резултат на трудовата злополука за срок от две години. От представените по делото болнични листове за временна неработоспособност е установено, че пострадалата е била в продължителен отпуск по болест от 20. 03. 2017 г. до 19. 01. 2019 г.. От заключението на съдебно-медицинската експертиза на в. л. Т. от 29. 06. 2021 год., СОС е намерил за установено, че медицинските изделия и инструменти за фиксиращите процедури, проведени при ищцата във връзка с увреждането от трудовата злополука, не се заплащат от НЗОК. Въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза на в. л. Б. от 07. 10. 2021 г., въззивният съд е счел, че размерът на БТВ за заеманата към момента на злополуката длъжност на ищцата при ответника, за периода 20. 03. 2017 год. – 20. 01. 2019 год. възлиза общо на 15 231. 54 лева, а размерът на полученото обезщетение за временна неработоспособност за същия период е в размер на 11 165. 67 лева, като разликата между тях е 4 065. 87 лева.

СОС е посочил, че с влязло в сила решение № 221 от 27. 08. 2019 год. по гр. д. № 172/2019 год. на Ботевградския районен съд, ответникът е осъден да заплати на Х. И. сумата 33 000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от процесната трудова злополука, при което е заключил, че със сила на пресъдено нещо е установено основанието за ангажиране на имуществената отговорност на работодателя за причинените на ищцата вреди от злополуката. По претенцията за заплащане на сумата 4 065. 87 лева – обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разликата между трудовото възнаграждение, което ищцата би получавала като здрава и обезщетението от НОИ за периода 20. 03. 2017 год. – 20. 01. 2019 год. за временна неработоспособност, е кредитирал заключението на съдебно-счетоводната експертиза, определящо неговия размер на сумата от 4 065. 87 лв.. Намерил е за неоснователно оплакването на въззивника - ответник, че като база за изчисляване на пропуснатите ползи е следвало да се вземе предвид получаваното нетно трудово възнаграждение за заеманата от ищцата длъжност, тъй като е извел аргумента, че данъците и вноските за социално осигуряване са в тежест на работника/служителя, определят се на база БТВ и се удържат от него, но едва при плащането му. По претенцията за заплащане на обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в закупуване на медицински изделия, помощни средства и изследвания, закупуване на медикаменти и транспортни разходи във връзка с лечението на травматичното увреждане от процесната трудова злополука, е приел, че от писмените и гласни доказателства в процеса /фактури, касови бонове, показанията на свидетелите С. и П. и заключението на съдебно-медицинската експертиза/, се установява, че през периода 20. 07. 2017 год. - 31. 08. 2018 год. ищцата е провела общо четири операции, за които е заплатила общо 6 749 лева, като след всяка операция е приемала медикаменти на стойност около 120 лева месечно, като приетите фискални бонове са за закупени медикаменти на стойност общо 358. 12 лева. За основателна е намерил и претенцията за заплащане на сумата 932. 05 лева – транспортни разходи за пътуванията до болничното заведение в [населено място], за периода 04. 12. 2017 год. – 15. 12. 2018 год., тъй като от свидетелските показания е доказано, че пострадалата е пътувала с автомобил, а от приложените фискални бонове за гориво е установено, че за процесния период същата е заплатила сумата 932. 05 лева. С горепосочените решаващи мотиви първоинстанционното решение, с което главният иск с правно основание чл. 200 КТ за обезщетение за имуществени вреди от процесната трудова злополука е уважен за горепосочените пера, е потвърдено.

Поставеният от касатора въпрос, касаещ начина на изчисляване на обезщетението за пропуснати ползи по реда на чл. 200, ал. 3 КТ и дали при определяне на размера му следва да бъде взето предвид брутното или нетното трудово възнаграждение, получавано от пострадалия работник или служител, е обуславящ за изхода на конкретния спор, т. е. притежава характеристиките на правен въпрос и съставлява общо основание за допускане на искания касационен контрол по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е налице обаче наведеното от касатора допълнително основание - противоречие с практиката на ВКС и в частност с цитираното решение № 548 от 6. 12. 2010 г. по гр. д. № 1119/2009 г. на ІІІ г. о.. Последното не е относимо към поставения въпрос, тъй като в него съставът на ВКС не е взел отношение по въпроса коя форма на трудовото възнаграждение /брутно или нетно/ е релевантна при определяне на обезщетението по чл. 200, ал. 3 КТ за пропуснати ползи, а е посочил единствено, че същото следва да бъде определено като разлика между трудовото възнаграждение, което работникът или служителят би получил ако беше здрав и работеше и полученото обезщетение и/ или пенсията по общественото осигуряване. По формулирания от ответника правен въпрос е формирана трайна и непротиворечива съдебна практика, обективирана в решение № 2 от 11. 07. 1995 г. по гр. д. № 1/95 г. на Пленума на ВС; решение № 355/10. 01. 2012 г. по гр. д. № 1230/2010 г. на ВКС, IV г. о.; определение № 50868 от 25. 11. 2022 г. по гр. д. № 1852/2022 г. на ВКС, III г. о.; определение № 42/26. 01. 2022 г. по гр. д. № 1765/2021 г. на ВКС, ІV г. о.; определение № 258 от 20. 02. 2013 г. по гр. д. № 81/2013 г. на ВКС, IV г. о. и др./, съгласно която от значение е размерът на брутното трудово възнаграждение, което увреденият или професионално заболелият би получавал през исковия период от време за длъжността, заемана към датата на увреждането/заболяването. Разрешението, дадено от въззивната инстанция по настоящото дело е напълно съобразено със съдебната практика и правната теория, а и точно тълкува и прилага закона.

Съобразно гореизложеното и наличието на константна съвременна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване или корективно тълкуване, не е налице и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът не е обосновал допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК съобразно задължителните разрешения в т. 4 ТР № 1/19. 02. 2010 г. на ВКС, ОСГТК. Не е мотивирал наличието на хипотезата: въпрос от значение за точното прилагане на закона с твърдение за формирана съдебна практика, която не е актуална или е неправилна, а в хипотезата: въпрос от значение за развитието на правото - с твърдение за непълна, неясна или противоречива уредба на конкретна норма, която изисква създаване на съдебна практика по прилагането й или нейното осъвременяване.

На основание гореизложеното, не следва да бъде допуснато касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.

С оглед изхода на касационното производство касаторът няма право на съдебни разноски. Ищцата претендира такива, като от представения на л. 89 от гр. д. № 402/2020 г. на Ботевградски районен съд договор за правна помощ се установява, че й е била оказана безплатна правна помощ на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗЗД. Предвид това, на процесуалния й представител - адв. В. П. следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2 вр. с чл. 36, ал. 2 ЗЗД вр. с чл. 9, ал. 3 вр. с чл. 7, ал. 2, т. 3 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения /НМРАВ/, в размер на сумата 1 480. 93 лв..

Ищцата Х. Д. И. е депозирала по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК частна жалба срещу определение № 745/28. 10. 2022 г. по гр. д. № 173/2022 г. на Софийски окръжен съд в частта му, в която е оставено без уважение направеното от жалбоподателката искане за изменение на постановеното въззивно решение в частта за разноските, присъдени в полза на адв. В. П., за сумата над 965. 70 лева до пълния претендиран размер от 2 181. 33 лева. Излага оплаквания по повод начина, по който въззивният съд е изчислил дължимото адвокатско възнаграждение, като счита, че материалният интерес, върху който следва да се определи то е върху цената на всеки от обективно съединените искове поотделно.

Ответникът по частната жалба - Целодневна детска градина „Слънце“, О. Б. не е подал отговор на същата.

Частната жалба е допустима и частично основателна.

Въззивният съд е приел, че пострадалата е представлявана във въззивното производство от адв. П. с договор за безплатна правна защита и съдействие на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗЗД. Счел е, че в хипотезата на обективно съединени искове, интересът, върху който следва да се определи минималният размер на адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове. С оглед на това, е заключил, че обжалваемият интерес за въззиваемата – ищца възлиза общо на 14 523. 20 лева, поради което минималният размер на адвокатското възнаграждение за въззивното производство, изчислено на основание чл. 7, ал. 2, т. 4 НМРАВ, е 965. 70 лева.

Наведените в частната жалба оплаквания, че материалният интерес, върху който се определя дължимото адвокатско възнаграждение в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗЗД, следва да бъде определен въз основа на всеки от обективно кумулативно съединените искове поотделно, са основателни. Според чл. 2, ал. 5 НМРАВ, адвокатските възнаграждения за осъществяване на процесуално представителство по граждански дела се определя съгласно цената на всеки иск, съобразно вида и броя на предявените искове. В настоящия случай по делото са предявени два обективно кумулативно съединени иска: с правно основание чл. 200 КТ за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди от трудова злополука в размер на 12 105. 04 лв. и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 2 418. 15 лв. – лихва за забава. Неоснователни са наведените в частната жалба доводи, че всяка от претенциите за присъждане на имуществени вреди по чл. 200 КТ представлява отделен иск. В случая процесното главно вземане за имуществени вреди е едно, произтичащо от един юридически факт – процесната трудова злополука, а разделянето му по пера от първоинстанционния съд е сторено с оглед улесняване процеса на доказване.

С оглед изложеното и съобразно датата на сключване на договора за правна защита и съдействие между ищцата и процесуалния й представител, приложение следва да намерят правилата на чл. 2, ал. 5 вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 и т. 2 от Наредба № 1/2004 г. в редакцията от 31. 07. 2020 г., според която минималното адвокатско възнаграждение по главния иск възлиза на сумата 893. 15 лв., а по акцесорния иск - на сумата 399. 27 лв., или общо дължимото адвокатско възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ във въззивното производство възлиза на сумата 1 292. 42 лв., за която е основателна молбата на ищцата с правно основание чл. 248 ГПК. Ето защо, обжалваното определение следва да бъде отменено в горепосочената му част, а подадената частна жалба следва да бъде частично уважена, като присъденият на молителя размер на разноските за адвокатско възнаграждение за въззивното производство следва да бъде увеличен до сумата от 1 292. 42 лв.. В останалата му част атакуваният акт е правилен и следва да бъде потвърден.

Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 199 от 03. 06. 2022 г. по в. гр. д. № 173/2022 г. на Софийски окръжен съд.

ОСЪЖДА Целодневна детска градина „Слънце“, О. Б. БУЛСТАТ: 122003155, да заплати на адв. В. Т. П., с личен номер по ЕРА: ........................, сумата 1 480. 93 лева – адвокатско възнаграждение за процесуално представителство в касационното производство.

ПРИСЪЕДИНЯВА ч. гр. д. № 820/2023 г. на ВКС, Трето г. о., към настоящото касационно производство.

ОТМЕНЯ определение № 745 от 28. 10. 2022 г. по гр. д. № 173/2022 г. на Софийски окръжен съд в частта му, с която е оставено без уважение искането на Х. Д. И. чрез адв. В. Т. П. за изменение на въззивно решение № 199 от 03. 06. 2022 г. в частта досежно разноските, присъдени й в хипотезата на чл. 38, ал. 2 ЗЗД, за разликата над присъдената сума от 965. 70 лв. до сумата 1 292. 42 лв., и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

ДОПЪЛВА, на основание чл. 248 ГПК, въззивно решение № 199 от 03. 06. 2022 г. по в. гр. д. № 173/2022 г. на Софийски окръжен съд, в частта му досежно дължимите от ответника разноски за въззивното производство, като ОСЪЖДА, на основание чл. 38, ал. 2 ЗЗД, Целодневна детска градина „Слънце“, [населено място], да заплати на адвокат В. Т. П., с личен номер по ЕРА: ......................, допълнително сумата 326. 72 лв. -адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ.

ПОТВЪРЖДАВА определение № 745 от 28. 10. 2022 г. по гр. д. № 173/2022 г. на Софийски окръжен съд в останалата му обжалвана част.

Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: