Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №.3168/15. 04. 16 по г. д.№.5643/15 на Софийски градски съд, ІVВс. - в частта, с която е отменено решение №.ІІ-79-145/ 14. 10. 14 по г. д.№.49377/13 на СРС, ІІГО, 79с., за отхвърляне на предявените срещу касатора искове с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, и тези искове са уважени.

Ответната страна Н. К. К. оспорва жалбата; претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалваното решение въззивният съд е намерил предявените искове с правно основание чл. 344 ал. 1 т. 1, т. 2 и т. 3 КТ за основателни и, след отмяна на първоинстанционното решение за отхвърлянето им, ги е уважил. За да достигне до този извод е приел, че страните са били обвързани от трудов договор, сключен при условията на чл. 68 ал. 1 т. 2 вр. с чл. 70 ал. 1 КТ – за длъжност ”охранител” на „обекти Б.” със срок за изпитване в полза на работодателя - до 14. 09. 13, и срок на срочния договор - до завършване на определената работа по рамково споразумение от 10. 06. 09. Този договор е бил прекратен на основание чл. 71 ал. 1 КТ със заповед от 30. 09. 13г. считано от 1. 10. 13г. Доколкото по делото спорен е въпросът дали към този момент срокът за изпитване е бил изтекъл или не – предвид твърдяно от работодателя негово спиране поради ползване на отпуск на основание чл. 70 ал. 4 КТ /което на практика означава продължаването му/, съдът е приел, че такова спиране не е било на лице. Посочил е, че по принцип срокът за изпитване започва да тече от момента на фактическото, реално изпълнение на възложената работа, и уговореното за изпитване време трябва да бъде реално използвано за проверка – това е и смисълът на нормата на чл. 70 ал. 4 КТ, установяваща в уговореното време за изпитване да не се включва времето, през което работникът или служителят не е изпълнявал работата; в този случай срокът за изпитване трябва да е продължен с толкова дни, с колкото работникът не се е явявал на работа и не е изпълнявал трудовите си функии /реш.№.16/30. 01. 15 по г. д.№.4793/14, ІV ГО на ВКС/. Съдът е обсъдил твърденията на ищеца, че е бил „заставен” да подпише със задна дата молба за отпуск за периода 1. 09. 13-18. 09. 13г. /12 работни дни/, като всъщност през този период се е явявал на работа и е изпълнявал трудовата си функция /свидетел твърди, че го е направил заради обещание договорът му да бъде подновен за още 6 месеца/. Посочил е, че работодателят не е представил изисканите от работника документи - извлечение от книгата за инструкции и безопасност на труда и книга за приемане и сдаване на дежурствата за периода 1. 09. 13-8. 09. 13 - с които цели да установи, че през това време е полагал труд. Същевременно, самото подписване на ведомостта за заплати не доказва действителното ползване на отпуск /работникът твърди, че е съзнавал, че е подписал молбата за отпуск/. От доказателствата не се установява към 28. 08. 13 /когато е посочено, че се упражнява правото на отпуск/ или към 1. 09. 13г., ищецът да има 12 работни дни отпуск - предвид прослуженото време при ответника и разпоредбата на чл. 155 КТ; не се твърди и да е имал право на допълнителен платен отпуск извън основния. При горните разсъждения съдът е посочил, че непредставянето от работодателя на документи, от които да се установи престирането на работна сила от назначения от него работник за спорния период 1. 09. 13-18. 09. 13 - без да е доказал, че нормативно установеният срок за съхранението на документите е изтекъл, както и обстоятелството, че се разрешава отпуск с продължителност, надвишаваща размера на полагаемия се отпуск на работника, му дава основание да приеме, прилагайки чл. 161 вр. чл. 190 ал. 2 ГПК, че в действителност за периода 1-18. 09. 13 ищецът не е ползвал разрешен му отпуск, а е полагал труд. Подписването на молба за отпуск, макар и необосновимо от юридическа гледна точка, е обяснимо с работодателската власт, с която разполага другата страна по правоотношението. Поради това и срокът за изпитване не е бил продължен. При това положение прекратяване на договора на основание чл. 71 ал. 1 КТ на 30. 09. 13 е извършено незаконосъобразно. Това обосновава отмяната на атакуваната заповед на основание чл. 344 ал. 1 т. 1 КТ, респективно уважаване и на претенциите по чл. 344 ал. 1 т. 2 и т. 3 КТ.

Съгласно чл. 280 ал. 1 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките по т. 1-т. 3 на същата разпоредба за всеки отделен случай. Те съставляват произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван в противоречие с практиката на ВКС /т. 1/, решаван противоречиво от съдилищата /т. 2/ или от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото /т. 3/.

К. се позовава на основанието на чл. 280 ал. 1 т. 1-т. 3 ГПК, като формулира следните въпроси: 1. „Доказва ли частен документ, подписан от страната, че изявленията в него изхождат от страната, която го е подписала, достоверността на дата му и осъществяването на удостоверените с документа факти и изявления?” /чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК-реш. №.43/26. 03. 15 по г. д.№.4638/14, ІІІ ГО/; 2. „Необходимо ли е допълнително доказване на ползване на платен отпуск от работник, при условие, че работодателят е доказал в производството пълният фактически състав на реда за ползване на платен годишен отпуск по чл. 173 ал. 1 КТ, чрез неоспорени и автентични документи-молба за отпуск, заповед за отпуск и подпис в разплащателна ведомост, доказващ получаване на възнаграждение за платен отпуск?” /чл. 280 ал. 1 т. 2 КТ/; 3. ”Следва ли въззивната инстанция, при непредставяне от ответника на изискани доказателства, да приеме за доказано твърдението на ищеца и да уважи неговите искове само при условията на чл. 161 ГПК, независимо от неуспешното доказване със свидетелски показания на неговите твърдения и останалите представени по делото доказателства?” /чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК/.

Настоящият състав намира, че предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.

По отношение на първия изведен въпрос основанието на чл. 280 ал. 1 ГПК не е налице. Съгласно цитираната практика, частните документи, подписани от страните, които са ги съставили, които са неоспорени, съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са направени от посочените в тях лица, и удостоверените факти са се осъществили така, както са посочени. Доколкото въпросът се задава в контекста на твърдения, че ищецът е подписал молба за отпуск на определена в нея дата, в случая на първо място не се касае за неоспорен документ /ищецът изрично е оспорил съдържанието на молбата още с представянето й от ответника и е искал допускане на доказателства/, а отделно от изложеното, само по себе си подаването на молба за отпуск не доказва фактическото ползване на същия – което е от значение за решаването на делото. При това положение не е налице твърдяното противоречие с практика на ВКС и основанието на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК.

Вторият формулиран въпрос съдържа условие, което не е било прието за установено от въззивната инстанция. Съдът не е приемал, че работодателят е доказал пълният фактически състав на реда за ползване на платен годишен отпуск по чл. 173 ал. 1 КТ - както се твърди - чрез неоспорени и автентични документи – молба за отпуск, заповед за отпуск и подпис в разплащателна ведомост, доказващ получаване на възнаграждение за платен годишен отпуск. Напротив, съдът изрично е посочил, че подписването на разплащателната ведомост само по себе си не доказва ползването на отпуска - а при подписването на молбата за отпуск работникът твърди, че е бил „заставен” да го направи и е съзнавал, че го е направил; че по делото не се твърди и не е доказано той да е имал право да ползва тези 12 дни отпуск /пропорционално на прослуженото време не е имал право на 12 работни дни отпуск-а не се твърди и не е доказано да е имал право на допълнителен платен годишен отпуск извън основния/. Предвид изложеното въпросът е неотносим и не съставлява годно общо основание по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК. Отделно от изложеното, не са представени и влезли в сила решения, които биха могли да обосноват приложението на основанието за допускане до касация по чл. 280 ал. 1 т. 2 ГПК /т. 3 ТР №.1/2009г. на ОСГТК на ВКС/. Само за пълнота следва да се посочи и, че в трайната задължителна практика на ВКС безпротиворечиво се приема, че когато законът свързва със започването и продължителността на разрешен отпуск определени правни последици /напр. за връчване на заповедта за уволнение и закрилата по чл. 333 ал. 1 т. 4 КТ/, от значение е именно започналото фактическо ползване на разрешения отпуск - а не само документалното му оформяне /вж. реш.№.63/31. 03. 2011 по г. д. №.1728/09, ІV ГО/.

Във връзка с третия поставен въпрос основанието на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК не е налице. Въпросът отново предпоставя изводи, каквито въззивната инстанция не е формирала. Съдът е приложил последиците на чл. 161 ГПК във връзка с неизпълнение на задължение на ответника да представи писмени доказателства не независимо от останалите доказателства, а именно като ги е обсъдил в тяхната взаимовръзка и е посочил кои са релевантните факти и обстоятелства, които се установяват от тях. Изрично е отбелязал, че не се твърди и от доказателствата не се установява ищецът да е имал право на спорните 12 работни дни отпуск /предвид прослуженото време при ответника и липсата на други доказателства за допълнителен платен отпуск/, че подписването на ведомостта за работна заплата само по себе си не доказва ползването на отпуска, че подписването на молбата за отпуск, при съзнавано подписване за вече изтекъл период, е обяснимо с работодателската власт на другата страна по правоотношението, че именно предвид изложеното и доколкото работодателят не е представил доказателства, че срокът, установен за съхранението на изисканите документи, е изтекъл, следва да се приложат последиците на чл. 161 вр. с чл. 190 ал. 2 ГПК – т. е. последиците от възпрепятстване на доказването. Предвид изложеното така формулираният въпрос не съставлява годно общо основание по смисъла на чл. 280 ал. 1 ГПК и не би могъл да обоснове допускане на касационо обжалване.

С оглед изхода на спора на ответната страна се дължат направените разноски за отговор на касационната жалба – 960лв. за адвокатски хонорар.

Мотивиран от горното, ВКС, Трето гражданската отделение,

ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.3168/15. 04. 16 по г. д.№.5643/15 на Софийски градски съд, ІVВс.

ОСЪЖДА [фирма], [населено място], ЕИК[ЕИК], да плати на Н. К. К., ЕГН [ЕГН], 960лв. /деветстотин и шестдесет лева/ разноски на основание чл. 78 ал. 1 ГПК.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: