Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Р. М. Ч. от [населено място] против решение № 6490 от 10 юни 2015 год., постановено по адм. дело № 1947/2015 год., по описа на Върховния административен съд, тричленен състав на шесто отделение, с което е отхвърлена жалбата й срещу решение на Висш съдебен съвет по т. 23 от протокол № 3 от 22 януари 2015 год. за отстраняването й от длъжността „съдия“ за срок от шест месеца, считано от датата на вземане на решението. Релевирани са оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Прави се искане за отмяната му и произнасяне по същество на спора.

В с. з. касационната жалба се поддържа от процесуалния представител на касатора, като се ангажират и нови писмени доказателства.

Ответникът – Висш съдебен съвет, чрез своя процесуален представител оспорва касационната жалба като счита, че решението, предмет на настоящия инстанционен контрол не страда от посочените в жалбата касационни основания. Прави искане решението да бъде оставено в сила като правилно.

Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за неоснователност на касационната жалба.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна.

Производството пред Върховния административен съд, тричленен състав на шесто отделение е образувано по жалба на Р. М. Ч., съдия в Софийски градски съд срещу решение на Висшия съдебен съвет по т. 23 от протокол № 3 от 22 януари 2015 год., с което на основание чл. 232 от ЗСВ, временно е отстранена от длъжност за срок от шест месеца, считано от датата на вземане на решението. Инстанцията по същество при проверка на основанията по чл. 146 от АПК е установила, че постановеното от В. решение е издадено от компетентен орган, в предвидената от закона форма, при липса на съществени нарушения административнопроизводствените правила и съблюдаване на материалния закон, както в съответствие с целта му, поради което е отхвърлила жалбата срещу процесното решение. Решението е правилно.

Касаторът излага в жалбата си оплаквания за нарушение на съдопроизводствените правила като в подкрепа излага доводи, че решаващият съд не е изследвал въпроса относно компетентността на административния орган, издал обжалвания акт на В., което е част от основанията, изрично изброени от законодателя в чл. 146, т. 1 от АПК. Посочил е, че на осн. чл. 232 от ЗСВ, във връзка с чл. 5, т. 1 от Правилата за дисциплинарна дейност на В. от 11 декември 2014 год., съдът неправилно е тълкувал и приложил посочените норми, което от една страна е довело до нарушение на съдопроизводствените правила при постановяването му, а от друга са довели до нарушение на принципа за равнопостановеност на страните в процеса и принципа за безпристрастност, установени респективно в чл. 8 от АПК и чл. 10 от АПК. Освен изложеното твърди, че тричленният състав на Върховния административен съд е следвало да извърши проверка и на другите изисквания за законосъобразност на административния акт - от т. 2-до т. 5 на чл. 146 от АПК.

Нарушенията на административнопроизводствените правила са изброени в т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 146 от АПК като посредством тях се регулират всички действия на административния орган и на страните по подготовката и издаването на административния акт. Така въз основа на закона и в рамките на правомощията си административният орган е овластен и задължен да извършва действия и да издава актове в сферата, в която има право да изпълнява определена власт. С чл. 4, ал 1 от Конституцията на РБ е прогласен принципът на законоустановеност досежно компетентността на държавните органи. В случая Висшият съдебен съвет в изпълнение на Конституцията на Р. Б и ЗСВ (ЗАКОН ЗЗД СЪДЕБНАТА ВЛАСТ) осъществява своите правомощия, като част от тях е приемането на решения и други при условията на оперативна самостоятелност, подлежащи на съдебен контрол (ППВС № 4/76 год. т. 7 и т. 12, ТР № 4/2004 год. т. 2 на О. на ТР № 4/2004 год. т. 2 на О. на ВАС). С оглед на изричната разпоредба на чл. 132, ал. 2, т. 3 от АПК решенията на Висшия съдебен съвет подлежат на съдебен контрол по реда на Административнопроцесуалния кодекс, т. е. законодателят прилага административно правосъдие по въпросите, свързани с правоотношението на съдията и приема актовете, които го регулират за индивидуални административни актове. За това при административен акт, контролът осъществяван от компетентният съд за законосъобразността му, обхваща дали актът е издаден в съответствие с административнопроизводствените правила. Т. състав на Върховния административен съд е разгледал подробно процедурата по отстраняване от длъжност за срок от шест месеца на Р. Ч. – съдия в Софийски градски съд. При съвкупната преценка на фактите по делото съдът е провел цялостна проверка на акта като се е мотивирал относно липсата на нарушение на административнопроизводствените правила, включително и че актът е издаден от компетентен орган. При осъществяване на правоприлагащата дейност, инстанцията по същество, следва да изясни вложената нормотворческа воля, тоест чрез тълкуване да установи точния смисъл, който е вложен в правната норма. Както правилно е установил съдът и е анализирал разпоредбата на чл. 232 от ЗСВ – основанието, на което е прието решението на колективния орган за отстраняване от длъжност на магистрата, законодателят е предоставил възможността на Висшия съдебен съвет по целесъобразност, но при наличието на изчерпателно изброените в текста на посочената, условия, да налага предвидената мярка за определен срок. Видно от представените по делото доказателства се установява, че петима членове на В. са внесли предложение на 17 декември 2014 год. за образуване на дисциплинарно производство срещу Р. Ч., на осн. чл. 312, ал. 1, т. 4 от ЗСВ. В него са изложени твърдения, че магистратът от СГС е осъществил състава на нарушението по чл. 307, ал. 4, т. 2 и т. 4 от ЗСВ, а именно действие и бездействие, което неоправдано забавя производството - с шестнадесет дена, след като са изтекли сроковете за изпращане на депозираните пред съда частни жалби по производство, за което са приложими кратки процесуални срокове в производството по търговско дело № 6907/2014 год., по описа на СГС. Вследствие на забавеното администриране на делото е довело до сезиране на ИВСС на В. от участниците в правния спор. Също така сигнали във връзка с нарушения по това дело е станало повод за коментари в медиите, като по този начин се отразило негативно върху облика на Българската съдебна система. Твърди се също в предложението, че по повод станалото известно в общественото пространство дело „Б.“ Р. Ч. е коментирала факти и обстоятелства, въз основа на които е постановила съдебен акт и по този начин е нарушила принципите на безпристрастност конфиденциалност, установени в Кодекса за етично поведение на българските магистрати – т. 2. 2, т. 2. 3, т. 7. 4 от същите. По делото е приложен и акт за извършена проверка в СГС от страна на ИВСС. Въз основа на изложените факти, първоинстанционният съд правилно е установил, че кадровият орган, с оглед предоставените му от законодателя правомощия е приел, че са налице законовите предпоставки за образуване на дисциплинарното производство на основание чл. 312, ал. 1, т. 4 от ЗСВ. След образуване на това дисциплинарно производство по т. 16. 2 от решение, прието с протокол № 61 от 17 декември 2014 год. е избрал чрез жребий дисциплинарния състав, който да го разгледа. В този смисъл и тричленният състав на ВАС е посочил, че не е налице нарушение на чл. 316, ал. 2 от ЗСВ, водещо до нарушение на административнопроизводствените правила. За това и оплакването наведено от касаторката, че актът е издаден от некомпетентен орган – по арг. на чл. 146, т. 1 от АПК, е неоснователно. Настоящият касационен състав счита, че съдът е разгледал детайлно компетентността на административния орган още с формирането на членовете на дисциплинарния състав като същевременно е отчетен фактът, че съгласно чл. 316, ал. 3 от ЗСВ, когато се образува дисциплинарно производство, В. чрез жребий определя членовете на дисциплинарния състав. Специалният за това производство закон, приложим на осн. чл. 22, т. 1 от АПК – ЗСВ (ЗАКОН ЗЗД СЪДЕБНАТА ВЛАСТ) не съдържа разпоредба, която да ограничава или да определя членовете на дисциплинарния състав, т. е и това оплакване, изложено в касационната жалба не намира законова опора в ЗСВ (ЗАКОН ЗЗД СЪДЕБНАТА ВЛАСТ), както и в Правилник за организацията на дейността на Висшия съдебен съвет и неговата администрация. Съвпадението на двама от членовете, разглеждащи дисциплинарното производство с вносителите на предложението, не ограничават правото на същите да участват в образуваното чрез жребий дисциплинарно дело № 33/2014 год., по описа на В. за 2014 год. С решение на В. по протокол № 3 от 22 януари 2015 год. са обединени производствата по дисциплинарно дело 1/2015 год. по описа на В. и горното, образувано под № 33/2014 год. на В., като разглеждането е продължило под номера на първото по време образувано дисциплинарно дело от 2014 год. В хода на производството съдия Р. Ч. е била уведомявана за действията, които органът е предприемал, с оглед установените в АПК процесуални правила. Тук следва да се отбележи, че в ЗСВ (ЗАКОН ЗЗД СЪДЕБНАТА ВЛАСТ) не са вменени задължения на В., които да предприеме по уведомяването на магистрата и респективно даване на възможност за представяне на доказателства и становища във връзка с образуваното срещу длъжностното лице предложение по започналото дисциплинарно производство. Органът по назначаването и освобождаването действа не в условията на обвързана компетентност, а при условията на оперативна самостоятелност. Съдът правилно е установил, че при постановяване на процесното решение В. не е допуснал съществени нарушения на административнопроизводствените правила при издаването на акта си.

При съобразяване на изложеното до тук, настоящият петчленен състав установява, че както правилно инстанцията по същество е констатирала, при вземане на процесното решение от кадровия орган се очертават предпоставките за настъпването на хипотезиса на правната норма на чл. 232 от ЗСВ, а именнно: образувано е дисциплинарно производство за налагане на дисциплинарно наказание "освобождаване от длъжност" срещу съдия Р. Ч.; предложението е направено от дисциплинарния състав, назначен по изискуемия от В. законов ред (избран чрез жребий) и докладвано на заседанието на колективния орган на 17 декември 2014 год. и на последно място в изпълнение на последната част от тази правна норма е изпълнен и другият и елемент, който посочва неблагоприятните последици, които следва да настъпят за субекта, представляващи административна принуда. В случая, в разпоредбата на чл. 232 от ЗСВ се съдържа мярката за въздействие, която следва да бъде приложена. Посочено е, че при образувано дисциплинарно производство за налагане на наказание дисциплинарно освобождаване от длъжност на изборен член на Висшия съдебен съвет, съдия, прокурор, следовател, административен ръководител или заместник на административен ръководител по предложение на дисциплинарния състав Висшият съдебен съвет може да го отстрани от длъжност за срок до шест месеца, т. е законодателят е изразил проявлението на волята си като в тази специална правна норма е посочил, че при наличието на предпоставките, визирани в правилото е установен обхватът на приложното поле за налагане на административната принуда – „отстраняване от длъжност за срок до шест месеца“. Решението за налагане на мярката на осн. чл. 232 от ЗСВ е взето при наличие на кворум по чл. 34, ал. 1 от ЗСВ на редовно заседание на административния орган с решение на 22 януари 2015 год., както при наличието на изискуемото мнозинство от членовете на В. – всички присъстващи деветнадесет члена са гласували за отстраняването й от длъжност – чл. 34, ал. 2 от ЗСВ. Правилно първоинстанционният съдебен състав е достигнал до извода, че атакуваното пред него решение на В. е издадено от компетентен орган, в изискуемата от закона форма и при спазване на административнопроизводствените правила, поради което оплакванията на Р. Ч. за допуснати нарушения на съдопроизводствените действия при постановяване на решението от тричленния състав, са неоснователни и недоказани. Съдът се е мотивирал подробно като е изложил доводи за липсата на изброените пред него отменителни основания по чл. 146, т. 1, т. 2 и т. 3 от АПК. За това настоящият касационен състав счита, че не са налице основанията за отмяна, формулирани като порочни процесуални действия на първоинстанционния съд.

В подкрепа на касационните си оплаквания жалбоподателката е посочила, че инстанцията по същество при формиране на волята си не е взела предвид, че при приемане на решението на В. е нарушен принципът на равенство на страните и правото на справедлив процес. Т. при формиране волята на В. е постановил порочен акт, поради своята предубеденост при налагане на дисциплинарното наказание, поради което е нарушен чл. 6 от Европейската конвенция за защита правата на човека. Цитирала е постановени от ЕСПЧ решения („А. В. срещу У.“, „Пиерсак срещу Б.“ и „М. срещу М.“) за установени, в различни държави, страни по Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, нарушения на изискването за справедлив съдебен процес.

С чл. 6, параграф 1 от Конвенцията е установено, че всяко лице при определянето на неговите граждански права и задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу него има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Разпоредбата на чл. 6, параграф 1 от процесния акт е приложима за всички производства, за разлика от разпоредбите по параграф 2 и параграф 3 от същата, които са с изключителна насоченост и приложимост в наказателното право. По силата на чл. 13, абзац първи от Конвенцията, всеки чийто права и свободи предвидени в тази Конвенция са нарушени, трябва да разполага с ефикасни вътрешноправни средства за тяхната защита от съответната национална институция дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти. Освен това съдът в С. приема че всяко ограничение на правото на съд, безспорно ограничава ефективното и надлежно упражняване на международно признатото право на справедлив процес, от безпристрастен съд, като е в нарушение и на акт на общностното право. Предвид непосредственото действие на разпоредбите на Конвенцията, както и принципа на директния ефект на нормите на правото на ЕС, всеки гражданин може да се позовава на тях пред националните юрисдикции и да иска тяхното приложение.

Съдържанието на правото на достъп до съд и неговото значение за правото по чл. 6, параграф 1 от ЕКПЧОС Съдът по правата на човека отдавна е установил в практиката си (вж. решение от 21 февруари 1970 год., case of Golger v T. U. K., app. N 4451/70, т. 28, 34-36). В цитираното решение съдът казва, че „Правото на достъп до съд, представлява елемент, който е присъщ, свойствен на правото, визирано в чл. 6, параграф 1 от Конвенцията. Това не е разширително тълкуване налагащо нови задължения на договарящите се държави: то е основано на самата фразеология (на самия език) на първото изречение на чл. 6, параграф 1 от Конвенцията, тълкувана в нейния контекст, и като се вземат предвид предмета и целта на Конвенцията“.

Вярно е, че Съдът по правата на човека приема, че това право не е абсолютно (case of Golger, т. 38; решение от 06 септември 1978 год., case Klass and Others v Federal R. of G., app. 5029/71, т. 74, 75; и най-вече решение от 28 април 1985 год. case of Ashingdane v T. U. K., app. № 8225/78, т. 57). В решението си по делото „Ashingdane“ Съдът по правата на човека приема, че степента на достъп до съд, предоставена от националното законодателство, трябва да бъде достатъчна, за да осигури индивидуалното право на съд, като се отчита върховенството на закона в едно демократично общество. Съдът по правата на човека е последователен в разбирането си, че ограниченията на правото на достъп до съд трябва да бъдат тълкувани изключително ограничително и в контекста на разбирането, че правото на справедлив процес, и в частност на достъп до съд, по своята природа изисква регулиране от държавата, регулация, която може да варира във времето и място в зависимост от нуждите и възможностите на обществото и на отделния човек във връзка с конкретното материално гражданско право (виж решение от 23 юли 1968 год., case of R. to certain aspects of the laws on the use of languages in education in B. v B. (B. Linguistic), app. № 1474/62 и др., т. I. В. 5).

Съдът излага становище, че Конвенцията съдържа в себе си и осигурява точното равновесие между защитата на общия интерес и дължимото уважение към основните права на човека (пак там). В практиката си Съдът по правата на човека извежда и критерий за този баланс. Т. в решението си от 21 ноември 2001 год., case of Fogarty v T. U. K., app. № 37112/97, т. 33, Съдът дава тълкуване и пояснява, че ограниченията, наложени на правото на достъп до съд не трябва да стесняват или да намаляват достъпа на лицата по такъв начин и до такава степен, че самата същност на правото на бъде нарушена.

От делата срещу България съдът по правата на човека, в решението си от 15 февруари 2007 год., case of A. Angelov v B., app. № 51343/99, т. 35 казва същото: „правото на достъп до съд по самата си природа изисква уредба от страна на държавата и може да подлежи на ограничения. Все пак, прилаганите ограничения не следва да ограничават достъпа на лицата по такъв начин или в такава степен, че самата същност на правото да е нарушена. Едно ограничение би нарушило Конвенцията, ако не преследва легитимна цел и няма разумна пропорционална връзка между приложените средства и преследваната цел“. Същото и в решението от 19 февруари 2013 год., case of P. Petkov v B., app. № 2834/06, т. 26 и 27.

Следователно, при преценяване на фактите по делото с оплакванията на касаторката, настоящата съдебна инстанция счита, че по отношение на Р. Ч. не е налице ограничение на правото й на достъп до безпристрастен съд. По отношение на нея е наложена мярка, определена от законодателя в чл. 232 от ЗСВ и по този начин е налице разумна пропорция между приложените средства и преследваната цел. Не се установяват и нарушения на принципа за равнопостановеност на страните в процеса и принципа за безпристрастност, установени респективно в чл. 8 от АПК и чл. 10 от АПК.

По отношение на наведените от Р. Ч. оплаквания за нарушение на материалния закон – касационно основание по чл. 209, т. 3, предл. първо от АПК относно липсата на мотиви при аргументирането на необходимостта от прилагането на чл. 232 от ЗСВ за отстраняването й от длъжност, настоящият съдебен състав като прецени доказателствата по делото и в тяхната съвкупност счита, че инстанцията по същество правилно е установила, че оспореното решение на В. е законосъобразно и не страда от твърдяните пороци за нарушение на материалния закон – отменителни основания по чл. 146, т. 4 и т. 5 от АПК.

Както по-горе бе посочено при осъществяване на правораздавателната си дейност, съдът следва да изясни вложената от нормотвореца правна воля. За това следва да издири приложимата разпоредба, въз основа на която се уреждат установените по делото факти и да се прецени дали са регулирани отношенията между компетентния орган и физическото лице, за да се установи дали са били налице основанията за издаването му.

Инстанцията по същество правилно е установила по делото факти и ги е съпоставила с изискванията на чл. 232 от ЗСВ за издаване на оспореното, пред нея, решение на В.. Мотивите въз основа, на които кадровият орган е взел процесното решението се съдържат в представения по делото пълен стенографски протокол № 3 от заседанието на В., проведено на 22 януари 2015 год. От съдържанието му е видно, че е направено процедурно предложение от член на В. за включване в дневния ред на допълнителна точка 22 за разглеждане на дисциплинарното производство с налагане на мярката - отстраняване от длъжност за шест месеца на съдия Р. Ч.. С. протокол е съставен от четиримата стенографи, изготвили го и заверили с подписите си, както и е подписан от председателстващия, това заседание, В.. В него са отразени становищата на членовете на избраната чрез жребий дисциплинарна комисия, както и да другите членове на В.. От изказванията на членовете на В. се установява, че мотивите, въз основа на които са приели за гласуване акта си се отнасят за допуснати нарушения от касаторката относно качеството й на работа като съдия в СГС. Има изказвания относно дела от медиен и обществен интерес, по които са постъпили сигнали, както във В., така и до Инспектората на В., по които няма спор че е налице възпрепятстване разглеждането на делата. Така от представените по делото доказателства са изяснени фактите и обстоятелствата довели до гласуване на санкционната мярка. Формулираните от тричленният състав на Върховния административен съд изводи са в съответствие с материалния закон и неговата цел. Изградени са върху вярно установени факти в хода на съдебното производство.

Касаторката Р. Ч. поддържа оплаквания, че фактическият състав на чл. 232 от ЗСВ не се прилага автоматично, а следва да са налице реални условия, довели до неговото приложение.

При постановяване на атакувания съдебен акт, съдът правилно е посочил, че административният орган правилно е посочил правната норма, въз основа която е образувал дисциплинарното производство. При вземане на решението колективният оран се е мотивирал съгласно чл. 34, ал. 3 от ЗСВ, според който за мотиви на решението му, прието с тайно гласуване, с което не се приема направеното предложение, се смятат изказаните от членовете на В. отрицателни становища, а за мотиви на решение на В., с което се приема направеното предложение, се смятат съображенията на вносителя на предложението. Видно от приобщения доказателствен материал по делото освен предложение и изказване от вносителя на предложението, по времето на заседанието на В. се е провела дискусия между членовете на Висшия съдебен съвет, независимо, че гласуването е явно (начин, по който всеки отделен член е проявил волята си), което при съобразяване на чл. 34, ал. 3 от ЗСВ се приема за мотиви на решението. Следователно, първоинстанционният съд правилно е установил и издирил приложимата правна норма, както и е изложил и предпоставките за нейното приложение. Изложил е мотиви в решението си по всички конкретни фактически обстоятелства, довели до вземане на решението на колективния орган. За това и като е разгледал приложимата разпоредба на чл. 232 от ЗСВ, съдът се е аргументирал и в насока, че в периода на отстраняване от длъжност на магистратът ще бъдат извършени последващи действия от дисциплинарния орган по пълното установяване на извършените от него нарушения. Относно оплакването, че инстанцията по същество не е изложила мотиви относно срока на мярката, то също трябва да се посочи, че е неоснователно. В чл. 232 от ЗСВ законодателят не е определил минимален срок, за който следва да се приложи мярката, но я е ограничил. Посочил е, че периодът, за който може да я наложи е шест месеца, т. е. предоставил е на кадровия орган с оглед нуждите на всяко дисциплинарно производство да я използва като спази зададеното от него времевото ограничение като я приложи в условията предоставената му на оперативна самостоятелност при вземането на решения. Видно от съдържанието на приложения по делото стенографски протокол членовете на Съвета са подложили на обсъждане и тази част от предложението

Настоящият съдебен състав като обсъди изложените от жалбоподателката Р. Ч. оплаквания счита, че не са налице отменителни основание по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Инстанцията по същество обективно, правилно и мотивирано е формирала извода за законосъобразност на атакуваното пред нея решение на Висшия съдебен съвет. Не са налице нарушения, от кръга на съществените на съдопроизовдствените правила. След като не са налице сочените касационни основания за отмяна на решението на тричленния състав на Върховния административен съд, то обжалваното решение следва да бъде оставено в сила като правилно.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, петчленен състав, РЕШИ:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 6490 от 10 юни 2015 год., постановено по адм. дело № 1947/2015 год., по описа на Върховния административен съд, тричленен състав на шесто отделение.

РЕШЕНИЕТО е окончателно.

Особено мнение: