Производство по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на министъра на икономиката, представляван по пълномощие от юрк.. С, против решение № 9207 от 27. 07. 2016 г. по адм. дело № 13191/2015 г. по описа на Върховния административен съд, шесто отделение.

Касационният жалбоподател поддържа оплаквания за недопустимост на първоинстанционното решение, поради липса на годен за съдебно оспорване административен акт. При условията на евентуалност счита решението за неправилно. С аргументи за нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, претендира отмяната му и присъждане на разноски.

Ответникът – В. А. Ч., чрез адв.. Р, оспорва жалбата. С отричащи основателността й доводи, моли съдебното решение да се остави в сила.

Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационното оспорване.

Върховният административен съд, в настоящия петчленен състав на Втора колегия, като обсъди твърденията на страните и доказателствата по делото, след извършена служебна проверка съгласно чл. 218, ал. 2 АПК, съобрази следното:

С атакуваното решение тричленният състав на ВАС е отменил заповед № ЧР-К 170/16. 10. 2015 г. на министъра на икономиката, с която на основание чл. 68, ал. 3 от ЗДС (ЗАКОН ЗЗД ДИПЛОМАТИЧЕСКАТА СЛУЖБА) (ЗДиплСл) е прекратена, считано от 26. 10. 2015 г., дългосрочната командировка на В. А. Ч. в Службата по търговско-икономическите въпроси (СТИВ) към Посолството на Р. Б в [населено място], Армения.

За да постанови този резултат съдът е формирал решаващ извод за незаконосъобразност на атакуваната заповед, преценена като подлежащ на съдебен контрол индивидуален административен акт по смисъла на чл. 21, ал. 1 АПК, засягащ пряко и непосредствено правната сфера на иницииралия съдебното производство негов адресат. Заключението за наличие на процесуален порок, обуславящ отмяна на акта, е обосновано с отсъствието на мотиви и на фактически основания за едностранно разпореденото в него прекратяване на дългосрочната командировка на служител по чл. 65, ал. 3 ЗДиплСл. Според тричленния състав, независимо от липсата на изрично препращане в разпоредбата на чл. 68, ал. 3 ЗДиплСл към основанията за прекратяване, регламентирани в ал. 2 на същия законов текст, издателят на акта дължи обосновка на обективираното в него волеизявление по силата на общото императивно правило на чл. 59, ал. 2, т. 4 АПК. Счел е, че процесната заповед е издадена в противоречие с изискването за мотивиране на административните актове, нарушавайки правото на защита на засегнатия служител и препятствайки извършването на съдебен контрол за съобразеността на акта с материалноправните разпоредби и с целта на закона. Решението е недопустимо.

Първоинстанционният съд е сезиран с жалба срещу волеизявление, което не притежава белезите на административен акт и не подлежи на самостоятелен съдебен контрол по реда на АПК.

По делото няма спор за факти. Спорният по казуса въпрос се концентрира върху приложението на процесуалния закон в контекста на предпоставките за допустимост на съдебното производство.

Видно от материалите по делото, трудовото правоотношение със служителя, адресат на атакуваната заповед, е възникнало по повод номинацията му от Сдружение [ЮЛ] за процесната позиция и въз основа на сключен между Министерство на икономиката и енергетиката и [ЮЛ] договор за публично-частно партньорство № 399/26. 06. 2014 г., съгласно който Министерството възлага, а сдружението поема за своя сметка финансовата обезпеченост на разходите по трудовото възнаграждение и дългосрочната задгранична командировка като служител в СТИВ – [населено място], Армения, на В. А. Ч.. След проведена в изпълнение на чл. 65, ал. 3 и чл. 39, ал. 4 и ал. 5 ЗДиплСл съгласувателна процедура с министъра на външните работи, на основание чл. 68, ал. 6, във връзка с чл. 70 от КТ и ПМС № 66/1996 г. за кадрово осигуряване на някои дейности в бюджетните организации, между министъра на икономиката и енергетиката в качеството му на работодател и В. Ч. като служител е сключен срочен трудов договор № 67/25. 07. 2014 г., обвързан със срока на дългосрочната командировка на служителя в СТИВ - [населено място], Армения, по силата на който работодателят възлага, а служителят приема да изпълнява длъжността "главен специалист" в отдел "Руска федерация, страни от ОНД и Грузия", Дирекция "Външноикономическа политика", за сметка на [ЮЛ]. В трудовия договор изрично е предвидено прекратяването му по реда на чл. 325, ал. 2 КТ – с прекратяване на дългосрочната командировка по ЗДиплСл, без която и да е от страните да дължи предизвестие. Със заповед № ЧР-К 68/25. 07. 2014 г., издадена на основание чл. 65, ал. 3 и ал. 4 ЗДиплСл, във връзка с чл. 39, ал. 5 с. з., министърът на икономиката и енергетиката е командировал дългосрочно Ч. в Службата по търговско-икономическите въпроси към Посолството на Р. Б в [населено място], Армения, определяйки му временен дипломатически ранг "съветник", със задача - участие в провеждането на държавната икономическа политика и защита на търговско-икономическите интереси на Р. Б в приемащата страна за срок от 4 години. С обективираното в обжалваната заповед № ЧР-К 170/16. 10. 2015 г. волеизявление по чл. 68, ал. 3 от ЗДиплСл работодателят е прекратил дългосрочната задгранична командировка на служителя, а със заповед № ЧР-П 147/16. 10. 2015 г. е прекратил и трудовия му договор на основание чл. 325, ал. 2 КТ, за което е уведомена [ЮЛ] в качеството й на страна в споразумението за публично-правно партньорство.

По делото е безспорно, че жалбоподателят е служител по трудово правоотношение, възникнало по силата на договор между МИЕ и сдружение [ЮЛ]. Назначаването му е извършено в хипотезата на чл. 1 ПМС № 66/1996 г. - в бюджетните организации могат да се назначават лица по трудов договор за извършване на работи, необходими за съответната организация, извън утвърдената численост на персонала. В случая назначаването на служителя на процесната длъжност е израз на кадровото решение на министъра на икономиката и енергетиката в качеството му на работодател, взето по целесъобразност с оглед конкретна цел, задачи, срок и поето от [ЮЛ] финансиране. В изпълнение на уговореното в споразумението за публично-правно партньорство, дългосрочното командироване на Ч. в задгранично представителство е осъществено при условията на чл. 65, ал. 3 ЗДиплСл. Съгласно чл. 68, ал. 3 ЗДиплСл предсрочното прекратяване на дългосрочната командировка на служител от разглежданата категория (чл. 65, ал. 3 с. з.) се осъществява от ръководителя на съответното ведомство по негова преценка или по мотивирано искане на министъра на външните работи. Тъй като назначаването на служителя е само за целите и времето на дългосрочното задгранично командироване, то с прекратяването му се прекратява и трудовото правоотношение – чл. 325, ал. 2 КТ.

Видно от характера и съдържанието на спорното правоотношение, атакуваната заповед представлява волеизявление на работодател, формирано по целесъобразност. Анализът на фактите по делото и на приложимата нормативна уредба води на извод, че в случая възникването, развитието и прекратяването на трудовото правоотношение с В. Ч. е подчинено изцяло на преценката на работодателя за служебна необходимост. Съпоставката на правния режим в общия случай на командироване от министъра на външните работи на служители от дипломатическата служба и в конкретната специална хипотеза на командироване по изключение от ръководител на друго ведомство обуславя заключение, че последният упражнява правомощието си едностранно да прекрати дългосрочната командировка на служител по собствено усмотрение и преценка, като предпоставките по чл. 68, ал. 2 ЗДиплСл не намират приложение в изрично разграничената от законодателя хипотеза на чл. 68, ал. 3 ЗДиплСл. Постановеното от министъра предсрочно прекратяване на задграничната командировка на служителя не е волеизявление от административноправен характер, а акт на работодател като страна по трудов договор. Независимо, че заповедта е издадена на основание чл. 68, ал. 3 ЗДиплСл, конкретното правоотношение попада в обхвата на КТ, чиито норми определят и реда за защита. Квалифицирайки оспорената заповед като годен за самостоятелно съдебно обжалване по реда на АПК индивидуален административен акт, тричленният състав е приложил неправилно закона. Цитираната в проверяваното решение съдебна практика е неотносима към настоящия казус. Не е налице тъждество между правната природа на заповедите на министъра на външните работи, основани на разпоредбата на чл. 69 ЗДиплСл и тези на ръководителя на съответното ведомство по чл. 68, ал. 3 с. з., т. к. се касае за различни по правното си естество отношения, регулирани от различен правен режим.

Търсената в настоящото производство защита срещу предсрочно прекратяване на дългосрочната командировка на назначен по трудов договор служител, явяващо се основание за прекратяване на трудовото му правоотношение, очертава заявения пред ВАС спор като трудовоправен. Непринадлежността на посочената категория спорове към предметния обхват на административното правосъдие отрича допустимостта на предявеното оспорване. Засегнатото лице разполага с право на съдебна защита по общия исков ред.

Отсъствието на годен за обжалване административен акт препятства надлежното упражняване на правото на оспорване и валидното учредяване на процесуално правоотношение по първоинстанционната жалба. С приемането на същата за разглеждане и решаване на спора по същество е постановен недопустим съдебен акт, който подлежи на обезсилване. С оглед констатираната липса на предмет на съдебен контрол, на основание чл. 159, т. 1 АПК жалбата на В. Ч. срещу процесната заповед на министъра на икономиката следва да бъде оставена без разглеждане, а съдебното производство – да се прекрати.

С оглед изхода на спора в касационната му фаза и предвид заявеното от касатора искане за присъждане на разноски, в полза на Министерство на икономиката се дължат такива в размер на 600 (шестотин) лева – определено по реда на чл. 7, ал. 1, т. 4 във вр. с § 1 от Наредба № 1 от 9. 07. 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции, която сума ответникът по касация и първоинстанционен жалбоподател следва да бъде осъден да заплати.

Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 3, пр. 1 АПК, Върховният административен съд, петчленен състав на Втора колегия РЕШИ:

ОБЕЗСИЛВА решение № 9207 от 27. 07. 2016 г. по адм. дело № 13191/2015 г. по описа на Върховния административен съд, шесто отделение и вместо него ПОСТАНОВЯВА:

О. Б. Р. жалбата на В. А. Ч. срещу заповед № ЧР-К 170/16. 10. 2015 г. на министъра на икономиката. ПРЕКРАТЯВА производството по делото.

ОСЪЖДА В. А. Ч., от [населено място],[жк], [жилищен адрес], ет. [номер], ап. [номер], да заплати на Министерство на икономиката сумата от 600 (шестотин) лева разноски по делото. Решението е окончателно.