Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).
С решение № 1822 от 17. 03. 2016 г., постановено по адм. д. № 7717/2015 г., Административен съд – София-град е отменил по жалба на К. Д. К. решение № РО-465/07. 07. 2015 г. на директора на Териториално поделение на НОИ – [населено място], с което е потвърден издаден от ръководител на контрола по разходите, в същото поделение, Отказ за заверка на осигурителна книжка, № ЗавОК-307#1/14. 04. 2015 г., за периода 01. 01. 2012 г. – 31. 10. 2013 г. Изпратил е административната преписка на длъжностното лице – ръководител на контрола по разходите при ТП на НОИ – [населено място], със задължително указание да извърши заверка на осигурителна книжка, по Заявление, вх. № Зав.ОК-307/14. 04. 2015 г., подадено от К. Д. К.. Осъдил е Териториално поделение на Националния осигурителен институт – [населено място] да възстанови на К. Д. К. разноските за водене на делото и възнаграждението за един адвокат, в общ размер на 356, 50 лв.
Срещу това решение е подадена касационна жалба от директора на ТП на НОИ – [населено място] с твърдения за неправилност поради нарушения на материалния закон. За периода от 01. 01. 2012 г. до 30. 10. 2013 г. лицето няма качеството на осигурено лице, тъй като регистрацията му като едноличен търговец е прекратена на основание § 5, ал. 1 от ЗТР (ЗАКОН ЗЗД ТЪРГОВСКИЯ РЕГИСТЪР). Поради това, че К. К. не може да упражнява търговска дейност, като едноличен търговец, съответно трудова дейност, той няма качеството на осигурено лице по смисъла на чл. 4, ал. 3 от КСО във вр. с чл. 10 от КСО.
В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се представлява.
Ответникът – К. Д. К., чрез пълномощника адв.. К, изразява становище за неоснователност на касационната жалба.
Представителят на Върховна административна прокуратура счита касационната жалба за неоснователна, тъй като според разпоредбата на чл. 7, ал. 5 от НООСЛБГРЧМ осигурителните книжки на самоосигуряващите се лица се заверяват при условие, че са внесени осигурителните вноски по чл. 6, ал. 8 от КСО.
Върховният административен съд прецени събраните по делото писмени доказателства, обсъди правилността на обжалваното решение и намира касационната жалба за процесуално допустима, подадена в законоустановения срок от страна с правен интерес, а по същество за неоснователна.
От фактическа страна е установено, че ръководителят по контрола на разходите е постановил отказ за заверка на осигурителна книжка на К. К. № ЗавОк-307#1/14. 04. 2015 г., за периода от 01. 01. 2012 г. до 30. 10. 2013 г. по съображения, че в информационната система на НОИ е направена проверка, от която се е установило, че лицето е с прекратени осигурителни права. За да достигне до този извод административният орган е приел, че в качеството на [фирма] не е изпълнил условията на § 4, ал. 1 от ЗТР, поради което от 01. 01. 2012 г. фирмата е заличена от Търговския регистър, и той не притежава качеството осигурено лице. Срещу отказа за заверка на осигурителна книжка е подадена жалба до директора на ТП на НОИ – [населено място], който с решение № РО-465/07. 07. 2015 г. е отхвърлил жалбата му по реда на чл. 117, ал. 1, т. 3 от КСО и е потвърдил обжалвания административен акт.
По делото съдът е приел за безспорно установено, че К. К. е внасял за периода от 01. 01. 2012 г. до 30. 10. 2013 г. осигурителни вноски за бюджета на ДОО. От 04. 05. 2005 г. е обявил упражняване на трудова дейност, като [фирма], като е избрал да се осигурява за инвалидност, за общо заболяване, старост и смърт. Поради неизпълнение на задължението по § 4, ал. 1 от ЗТР (ЗАКОН ЗЗД ТЪРГОВСКИЯ РЕГИСТЪР) за пререгистрация на едноличния търговец в срок до 31. 12. 2011 г., на основание § 5, ал. 1 от същия закон, фирмата е заличена, считано от 01. 01. 2012 г. На 30. 01. 2012 г. К. е подал декларация, че желае да се осигурява чрез [фирма] за инвалидност, общо заболяване, старост, смърт и майчинство. За 2012 г. е подадена данъчна декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ, в която са отразени доходи от дейността на едноличния търговец в минимален размер. От данните по делото е установено, че за процесния период 01. 01. 2012 г. – 31. 10. 2013 г. са внесени осигурителните вноски за самоосигуряващите се лица. Към административната преписка по делото пред първоинсанционния съд е приобщено и производство по обжалване на Акт по прихващане и възстановяване № 1304191/16. 12. 2013 г., издаден от старши инспектор по приходите в ТД на НАП – [населено място], с който е отказано възстановяването на суми, внесени за осигурителни вноски за ДОО, ДЗПО и ЗО, за процесния период, поради това, че независимо от заличаването на ЕТ от Търговския регистър, са налице доказателства, събрани в данъчното производство, от които се установява, че К. К. е извършвал трудова дейност в периода след заличаването му в ТР до 31. 10. 2013 г., както и че е налице идентитет между едноличния търговец и собственика му – физическото лице. При обжалването на акта по прихващане и възстановяване, директорът на „ОДОП“ – [населено място] е постановил решение № 1470/15. 08. 2014 г., с който е отменил АПВ № 1304191/16. 12. 2013 г., издаден от старши инспектор по приходите в ТД на НАП – [населено място], като е върнал преписката за провеждане на ново производство. Издаден е друг АПВ № 1402101/10. 12. 2014 г., с който отново е отказано възстановяване на осигурителните вноски за периода от 01. 01. 2012 г. до 30. 10. 2013 г., тъй като с дейността на [фирма], предоставяща таксиметрови услуги, отчитани посредством фискално устройство, реално е упражнявана трудова дейност, въпреки заличаването в Търговския регистър. Посочено е още, че с оглед правната природа на института на едноличния търговец е налице единство на фигурата на търговеца с физическото лице – собственик, регистрирало ЕТ. Предвид констатираната дейност е направен извод, че трудовата дейност е основна предпоставка за възникване на осигуряването, от деня в който е започнало упражняването й до момента на прекратяването й.
На основание чл. 3, ал. 14 от Наредба № Н-8/29. 12. 2005 г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица, данните по чл. 5, ал. 4 от КСО, отнасящи се за К. К. за периода от 01. 01. 2012 г. до 30. 10. 2013 г., са заличени на 28. 10. 2014 г.
Спорният по делото въпрос е дали жалбоподателят К. К. е имал качеството на осигурено лице за процесния по делото период, което е предпоставка за заверка на осигурителната книжка. Съдът е дал положителен отговори по подробно изложени съображения в тази връзка и е отменил оспорения отказ за заверка на осигурителна книжка на К. Д. К. за периода от 01. 01. 2012 г. до 30. 10. 2013 г. в качеството му на самоосигуряващо се лице.
Настоящата съдебна инстанция счита обжалваното съдебно решение за правилно.
Съгласно чл. 9, ал. 1, т. 4 от КСО (ДВ, бр. 100 от 20. 12. 2010 г., в сила от 01. 01. 2012 г.) за осигурителен стаж се зачита времето, за което са внесени дължимите осигурителни вноски от самоосигуряващите се лица и от лицата по чл. 4а, ал. 1. Волята на законодателя е изразена ясно чрез диференциране изискването към самоосигуряващите се лица – дължимите вноски да бъдат внесени изцяло, в сравнение с регламентираното за лицата по чл. 4, ал. 1 и ал. 2 от КСО, работили при пълно законоустановено за тях работно време – да са внесени или дължими осигурителните вноски върху полученото, нечисленото и неизплатеното, както и неначисленото възнаграждение, но не по-малко от минималния осигурителен доход по чл. 6, ал. 2, т. 3 за съответната професия.
Същият подход е въведен в § 1, ал. 1, т. 3 от ДР на КСО (в сила от 01. 01. 2012 г.), отразяваща легалното определение на „осигурено лице“. Според нормата, това е физическо лице, което извършва трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. Осигуряването на лицето, което е започнало трудова дейност съгласно чл. 10, продължава и през периодите по чл. 9, ал. 2, т. 1 - 3 и 5. Самоосигуряващите се лица и лицата по чл. 4а, ал. 1 се смятат за осигурени лица за времето, през което са внесени дължимите осигурителни вноски.
От анализът на цитираните норми се налага изводът, че за заверка на осигурителната книжка на К., т. е. за признаване на осигурителен стаж за посоченото време, при което е бил самоосигуряващо се лице, е задължително условието осигурителните вноски да са били внесени изцяло. В случая видно от данните по пъроинсатнционното дело, както и представените пред настоящата инстанция писмени доказателства – декларация по чл. 50 от ЗДДФЛ за 2013 г., Наказателно постановление № 144309/F156780/01. 04. 2015 г. на директора на ТД на НАП-[населено място], офис Л. и Акт за установяване на административно нарушение № F156780/19. 03. 2015 г. на инспектор по приходите е безспорно установено, че е притежавал качеството на самоосигуряващо се лице, тъй като в чл. 5, ал. 2 от КСО в относимата редакция (ДВ. бр. 100 от 21. 12. 2010 г.) е посочено, че самоосигуряващ се е физическо лице, което е длъжно да внася осигурителни вноски за своя сметка, а държавата участва в осигуряването на самоосигуряващите се лица чрез трансфер във фонд "Пенсии" в размерите и по реда, определени в чл. 21, т. 5.
Установените по делото данни предвид подаването на декларация обр. 1 за деклариран минимален осигурителен доход и АПВ № 1402101/10. 12. 2014 г. безспорно доказват внасянето на осигурителните вноски за процесния период. Въпреки че липсват данни в системата за подадени от К. К. декларации по чл. 1, ал. 2 от Наредба за общественото осигуряване на самоосигуряващите се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица (НООСЛБГРЧМЛ), това не води до извода, че К. не е имал качеството на самоосигуряващо се лице, предвид внасянето на осигурителни вноски във фонда на ДОО. Разпоредбата на чл. 7, ал. 5 от НООСЛБГРЧМЛ, в сила към момента на подаване на искането за заверяване на осигурителна книжка, предвижда заверката на осигурителните книжки на самоосигуряващите се лица да се извършват само при внесени дължими осигурителни вноски по чл. 6, ал. 8 от КСО.
Окончателният размер на месечния осигурителен доход на самоосигуряващите се лица се определя за периода, през който е упражнявана трудова дейност през предходната година, въз основа на данните, декларирани в справка към годишната данъчна декларация по ЗДДФЛ и не може да бъде по-малък от минималния месечен осигурителен доход. Окончателният размер на осигурителния доход на самоосигуряващите се лица обхваща всички реализирани и подлежащи на данъчно облагане приходи от дейността им през календарната година, ограничени до предвидения максимален размер със ЗБДОО. Задълженията за съответната година приключват при извършване на годишното изравняване и внасяне на осигурителни вноски по чл. 6, ал. 8 от КСО. В настоящия случай е установено, че са внесени осигурителните вноски за периода 01. 01. 2012 г. – 30. 10. 1013 г. и че е упражнявана трудова дейност чрез [фирма], като са взети предвид и доходите, получени от дейността. След като според чл. 7, ал. 5 от НООСЛБГРЧМЛ осигурителните книжки на самоосигуряващите се лица, се заверяват, при условие, че са внесени дължимите осигурителни вноски по чл. 6, ал. 8 от КСО, правилни са изводите на първоинстанционния съд, за незаконосъобразност на процесния отказ за заверка на осигурителна книжка.
Освен изложеното, следва да се отбележи, че в случая, с постановения от ръководителя на контрола по разходите отказ за заверка на осигурителна книжка, ответникът в настоящото производство попада в хипотеза, в която освен, че не му се възстановяват внесените осигурителните вноски към ДОО за периода от 01. 01. 2012 г. до 30. 10. 2013 г. от ТД на НАП - [населено място], той е лишен от осигурителен стаж, който да му бъде признат за същия период, което е правно недопустимо.
По изложените съображения обжалваното решение на Административен съд – София-град е правилно и не страда от посочените в касационната жалба основания за отмяна по чл. 209, т. 3 от АПК, поради което решението следва да бъде оставено в сила.
С оглед изхода на спора следва да бъде уважено искането на ответника за присъждане на разноски, които предвид представения списък по чл. 80 от ГПК, представен пред настоящата инстанция възлизат на 350 лева, платими от Териториално поделение на Националния осигурителен институт – [населено място].
Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение, РЕШИ:
ОСТАВЯ В СИЛА решение № 1822 от 17. 03. 2016 г., постановено по адм. д. № 7717/2015 г. на Административен съд – София-град.
ОСЪЖДА Териториално поделение на Националния осигурителен институт – [населено място] с адрес [населено място], [улица] да заплати на К. Д. К. с адрес [населено място], [жилищен адрес] разноски в размер на 350 (триста и петдесет) лева. Решението не подлежи на обжалване.